Глава девета
ГЛАВА ДЕВЕТА. НИКОЛАЙ ВАСИЛИЕВИЧ ГОГОЛ
Иисус от Рим

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Римски хроники: Лазаре, пиши...

Финансовата несигурност - семейното имение във Васильовка е отдавна ипотекирано, парите са свършили, дълговете се трупат; неприятностите на семейството му - умира съпруга на сестра му, а по-късно и нейното шестседмично бебе; както и страховете му от неочаквана кончина в странство, споделени в кореспонденцията, не му попречват да прави турове из Европа по "натоварената" си туристическа програма на чужди разноски, демонстрирайки пренебрежително и ксенофобско отношение. Обяснението за това поведение вероятно трябва да търсим по страниците на романа-поема "Мъртви души", където словото е особено експресивно: "Какво странно и примамливо, и унасящо, и чудесно нещо има в думата път! И как е чудесен самият той, тоя път [...] Боже, колко хубав си понякога ти, далечен, далечен път! Колко често като загиващ и давещ се съм се залавял за тебе и ти всякога великодушно си ме залавял и спасявал! А колко чудни замисли, поетични блянове са се родили през това време и колко дивни впечатления са почувствани!" (Гогол 2003, I: 246-284).

Гогол е очарован от своята нова родина, наричайки я "моята красавица Италия", защото "Тук аз се родих. Русия, Петербург, снеговете, подлеците, департаментът, катедрата, театърът - всичко това ми се е присънило. Събудих се отново в родината си", екзалтирано споделя той на поета В. А. Жуковски, с когото Гогол съжителства по време на престоите си в Дюселдорф и Франкфурт (Германия) (30 октомври 1837 г.) (Гогол 1940-1952, ХІ: 111-112). Рим покорява сетивата и душата му с паметници, носещи духа на сигурността и величието, атмосферата на непреходност, защото той е пасивен, консервативен традиционалист, страхуващ се от промени и темпорално движение.

Доказателство за това намираме в писмото му до един от най-близките му приятели - съгимназиста А. С. Данилевски, с когото често пътуват в чужбина (до 1843 г., когато се скарват заради проповедничеството на писателя): "Навсякъде другаде досега виждах само образа на промяната. Тук всичко е спряло и не отива никъде" (15 април 1837 г.) (Гогол 1940-1952, ХІ: 94-96). Преживява единствено благодарение на благодетели и заеми, които нахално изисква от своите приятели, оправдавайки се отново с болести. Редува полюсни настроения - веднъж мълчалив, недоволен, с трагична осанка и превит болезнено, поради болките в стомаха; друг път - екзалтирано-приповдигнат, ексцентрично облечен и крайно словоохотлив. Не помръдва обаче работата му върху "Мъртви души", защото Гогол се "разкъсва" между "великите" идеи за бъдещи книги, католицизма, хубавото ядене, любовта към успокояващата Италия и носталгията по плашещата го Русия.

Като прибавим към тези усещания и неговите нарцистични претенции за уважение, непохватно и нетолерантно общуване, инфантилна капризност, самодоволна асоциалност, то впечатлението, което писателят създава, е подчертано негативно и отблъскващо. Към това трябва да прибавим и характерната форма на (предвзето) поведение на социофоб - склонност да говори тихо, бавно, неясно и с монотонен глас, без да използва мимика и жестове, да крие чувствата си (Щриан 2001: 45). На пръв поглед Гогол е страдащ, вечно оплакващ се аскет и безплоден творец, измъчващ се, че няма да успее да довърши труда си, поради физическите си неразположения. Те обаче не го възпрепятстват да е постоянен участник във фиестите из италианските гостилници, компенсирайки моментите на физическо неразположение с други - на лакомия и чревоугодничество. Оправданията му пред А. С. Данилевски са повече от любопитни: "Където и да отида, ми се привиждат храмове [така Гогол нарича ресторантите]. [...] Но в стомаха ми има някакъв дявол, който ми пречи да виждам всичко, както бих искал, и ми напомня ту за обед, ту за закуска, накратко - все греховни подтици, независимо от светостта на местата, чудното слънце и чудните дни" (октомври 1838 г.) (Гогол 1940-1952, ХІ: 178-179, к.м., б.м., Д.М.). Едното обаче води към другото, което е отличен пример за осъзнато саморазрушително поведение, защото "Дяволът е сметището, където човек се мъчи безрезултатно да изхвърли своите фасцинации. Да зарови своите негативно оценени влечения и инстинкти" (Стефанов 2007: 55, к.м., Д.М.).

"Отсъстващият" творчески импулс се "пренася" на масата за хранене в стилистиката на Рабле, защото Гогол нееднократно признава, че единствено когато влезе в някоя страноприемница, изпитва желание да пише. Рецидивните "римски практики" на писателя демонстрират, че той е представител на теорията за "материалната долница" (М. Бахтин), като неговият стомах от ранно детство е натоварен с изтласкана енергия и в този етап от живота му храната подменя духовното. Показателно е, че Гогол проявява сериозна капризност и завиден апетит, а след това се измъчва в угризения - радостта е изместена от страха. Неслучайно в края на живота му тази психическа травма ще доведе до травестиран страх от храната и отказ да се храни.

Завърнал се за кратко в Петербург поради семейни дела, Гогол изнудва приятелите си, за да се завърне в Рим, с жални и отчаяни тиради в духа на следните слова: "О, в името на Бога и всичко свято, изпращай ме в Рим, да отдъхне душата ми. По-скоро, по-скоро! Ще загина." (писмо на Н. В. Гогол до М. И. Гогол от 25 януари 1840 г.). По път (във Венеция) обаче преживява тежко нервно разстройство, защото в резултат на предпочитания модел в продължение на десет години яденето-преди-писането, организмът му е в ужасно състояние. Гоголевата психология (и физиология) има(т) склонност към повторяемост - здравословен проблем, който той митологизира и обяснява странностите на своята болест с особеното устройство на главата си и неестественото положение на своя стомах. Неговата безотговорност и самоубийствени (хранителни) навици издават развитието на личностната натрапчивост, която се соматизира и макар да се възстановява, душевното му здраве след този период се изменя - натрапчивите мисли и поведение прерастват в болестно състояние: "Нервното разстройство и раздразнение ужасно нарасна, усилиха се тежестта в гърдите и едно притискане, каквото никога не бях изпитвал. За щастие, лекарите установиха, че нямам охтика, а стомашно разстойство, спряло храносмилането, и необичайно нервно раздразнение. [...] лечението ми бе доста опасно: което можеше да помогне на стомаха, действаше рушително на нервите, а нервите - обратно на стомаха. Към това се присъедини неописуема, болезнена тъга. Стигнах до състояние да не зная къде да се дяна, къде да намеря спокойствие." (споменът е на М. Погодин от 17/5 октомври 1840) (Гогол 1940-1952, ІХ). На М. П. Балабина заявява: "Във Виена почувствах завладяващо сърцето ми вълнение, което превръщаше всеки мярващ се в мисълта ми образ в исполин, всяко незначително приятно чувство в такава страшна радост, каквато природата на човека е неспособна да понесе, а всяко мрачно чувство - в печал, тежка, мъчителна печал; после идваха припадъците и накрая - някакво съвършено сомнамбулично състояние" (17 февруари 1842 г.) (Гогол 1940-1952, ХІІ: 36-38).

Именно подобни ситуации от живота на Гогол са в основата на оценки, като "Какво умно, странно и болно същество!" (Гогол 1940-1952, XI: 318-319), което намеква за настъпилата метаморфоза: "Почувствах презряната слабост на характера си, подлото си малодушие, безсилието на моята любов, затова и усетих болезнения упрек към себе си за всичко, което е в Русия. Но висшата сила ме вдигна отново: няма непоправими постъпки..." ("Четири писма до различни лица по повод "Мъртви души", Гогол 2007: 99-100). Писателят е обладан от идеята, че е нов Лазар, който Господ е вдигнал от смъртното ложе, за да довърши своята литературна мисия. Огънят и мечът ще са белият лист и мастилото, той - тръбата на Бог, а неговото слово - (по)учение за света.

Другото важно събитие е смъртта на единствения авторитет, който признава освен себе си и Господ - Александър Сергеевич Пушкин, с когото се запознава през май 1831 г. Изхождайки от спомените на съвременниците, стресът и болката от тази ненавременна кончина са непосилни за крехкото му здраве, като дори прави сравнението, че едва ли, ако майка му бе починала, ще скърби толкова, колкото за ментора си, защото "Цялата наслада на моя живот, цялата ми висша наслада изчезва заедно с него. Аз не започвах нищо без негов съвет. Не съм написал нито ред, без да си го представя пред себе си [...] аз нямам сили да продължа. Няколко пъти се залавях за перото - и перото падаше от ръцете ми. Неизразима мъка" (писмо до П. А. Плетньов, 28 март 1837 г.) (Гогол 1940-1952, ХІ: 88-89). Когато обаче става дума за Гогол, трябва да сме по-мнителни и да заподозрем поза от типа "голям писател оплаква смъртта на друг голям писател" - лесно разпознаваема форма на легитимация и припознаване с най-големите. Дори да пропуснем аналогията с възхода на Лермонтов, използвал подобен маниер, няма как да не отчетем нескрито заявената претенция на Гогол към овакантената позиция на най-големия в руската литература, защото "Сближаването на Гогол с Пушкин се случило по инициатива на младия писател - той искал да се запознае с великия поет" (Макогоненко 1985: 33).

Смъртта на Пушкин е повратен момент и поради друга причина, защото той сам се поставя в ролята на "протеже" на поета-титан, обявявайки го за свой ментор. До този момент Николай Гогол има мания за контрол, чиито първоизточници са неговата потиснатост и самолюбие, но след 1837 г. стремежът му към божествения Иисус и личния религиозен ренесанс се засилват неимоверно. Той все по-често предпочита ролята на проповедника пред тази на писателя, безподобният стремеж към боготърсачество и превъзпитание на собствената греховна природа превръщат таланта му в слуга на манията за нравствена чистота.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.