Глава девета
ГЛАВА ДЕВЕТА. НИКОЛАЙ ВАСИЛИЕВИЧ ГОГОЛ
Иисус от Рим

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Детство Гоголево: Мария и агнецът на страха

Украинец по рождение, Гогол е дълго чакано дете, поради което на крехките му плещи отрано са възлагани много надежди и очаквания. Макар да е отгледан с безпределна обич, не получава необходимото (адекватно) възпитание, поради което не се научава да сдържа пристъпите си на крайни чувства, както и да изживява по здравословен начин изненадващите резки промени в настроенията си. В неговото детство - подобно на това на Лермонтов, около малкия Никоша (както е наричан като дете) в семейното имение във Васильовка (не голямо, с около 200 крепостни селяни) е изграден своеобразен "космос". Години по-късно той признава в едно от писмата до своята майка: "не изпитвах дълбоки чувства, смятах, че всичко около мен е създадено, за да ми угажда. Към никого не питаех особена любов, освен към вас, и то само защото природата ми повеляваше това чувство" (2 октомври 1833 г.) (Гогол 1940-1952, Х: 280-283)¹. При тези условия той развива натрапчива и егоистично самовлюбена натура, като една от причините за това е фигурата на бащата - мекушав и пасивен човек с много слабости, склонен да се крие зад оправдания, да живее в страхове и комплекси. Макар Гогол да го обича и да съществува непринудена връзка син/баща, на него му липсва необходимият родителски (мъжки) авторитет, с който да се идентифицира успешно. Това рефлектира както върху "женственото" му поведение, така и в невъзможността да случи интимен контакт с ответния пол, за което ще стане дума по-късно.

Неговата майка е "нелепа, истерична, суеверна, свръхподозрителна и въпреки това привлекателна", пряк провокатор-катализатор бъдещият писател от ранна възраст да изпада в крайни ексцесивни състояния на религиозен страх, защото "Мария Гогол внушила на сина си страх от ада, който го преследва през целия негов живот" (Набоков 1997: 413, к.м., Д.М.). Резултатът е признанието на Гогол: "И на вас, не ще съмнение, ви се е случвало някога да чуете глас, който ви зове по име и който простолюдието обяснява така: че на някоя душа е домъчняло за човека и го вика, след което идва неминуемо смъртта. Да си призная, винаги ми се е струвал страшен тоя тайнствен зов. Помня, че като дете често съм го чувал: понякога изведнъж зад мене някой ясно произнасяше моето име [...] Обикновено тогава в най-голям страх запъхтян бягах от градината и се успокоявах едва когато срещнех някой човек, чийто вид прогонваше тая страшна пустиня в сърцето" (Вересаев 1990: 42-43).

У Гогол религиозният страх е изключително силен и мъчителен - той го обсебва, а по-късно и погубва. Причината е в детските му години - особено значим и детерминиращ фактор за неговия вътрешен свят, защото "на мен, детето, вие [...] така страшно описахте вечните мъки на грешниците, че това така ме потресе и пробуди цялата ми чувствителност. То пося и произведе у мен най-висшите мисли" (Вересаев 1990: 42-43). Този страх и трепет от божественото, силно обвързва неговите мисли с (репресивните) образи на Църквата и Бог, в което няма нищо учудващо, защото "Обръщането във вярата е криза в пубертета и юношеската възраст" (Джеймс 2003: 102). Религията (ще) го вълнува през целия му живот поради натрапчивото мислене и податливост на влияния от религиозен характер, като нерядко неговите духовни преживявания - като цитираната случка от детските години, ще бъдат трансформирани в художествени сюжети: "Черевик, сякаш залян с вряла вода, сложи на главата си едно гърне вместо калпак, втурна се към вратата и като малоумен хукна из улицата, без да вижда земята под нозете си; само умората го принуди да понамали скоростта на бягане. Сърцето му туптеше като чукало на хаван, пот течеше на потоци. Изнемогнал, той беше готов вече да падне на земята, когато изведнъж му се счу, че някой го гони... Спря да диша. // - Дяволът! Дяволът! - закрещя като обезумял той с утроени сили и след минута се търколи без съзнание на земята. // - Дяволът! Дяволът! - крещеше някой зад него и той чу само как нещо с шум се стовари отгоре му. Паметта му изчезна и като страшен обитател на тесен погребален ковчег той остана ням и неподвижен насред пътя." ("Сорочинският панаир", Гогол 2002б: 32). Гоголевата религиозна неустойчивост е (хаотична) колаборация между обожание и ужас, православие и католицизъм, догматизъм и мистицизъм, пристъпи на летаргично замиране, състояния на абсолютна тъга и меланхолия, които той проявява още на пет-шестгодишна възраст. Фактът, че проговаря чак на тригодишна възраст също (може би) подсказва възможна физическа/психическа увреденост.

Когато Гогол постъпва в Полтавското околийско училище (1818-1821 г.), неговата домашна вселена е заменена от тълпа враждебни съученици, в които той вижда заплаха за крехкото си здраве и лабилна психика. Според спомените и биографиите децата упражняват безпричинна агресия спрямо него, но с оглед на неговото капризно его, раздразнителност, твърдоглавост и безпардонност едва ли е било без мотив. Вродено боязлив, но опитващ се да крие страха, бъдещият писател демонстративно подценява другите за сметка на собствената си персона, като склонността към неточни преценки за хора/ситуации е основен фактор за неуспешната социализация като дете и асоциалност като възрастен. Показателно е, че като не успява да впечатли с талант и познание, Гогол сам саботира учебната си дейност, макар това да го поставя сред изоставащите ученици по някои предмети и да подлага на съмнение самочувствието му на гений, което е друг негов страх - страхът от непризнание, изразен във вътрешно чувство на смут и безпокойство.

Социалното непризнание, затруднената комуникативност и абнормна боязливост (параноя) са симптоми за социофобия, моделирани от подчертано негативната му самооценка и невротично светоусещане, разпознаваеми по документираните случки от този етап в живота му. В неговите несправедливи коментари и нападки към съучениците има дребнавост и некоректност, а цялостното му поведение е осезаемо неестествено и издава усещането за страх. В ненадейната смърт на неговия брат Иван (1819 г.), Гогол вижда спасителен предлог да не се завърне обратно в училище. На пръв поглед в тази училищна фобия няма нищо изключително, но тя показва модела, по който той ще решава (почти) всеки от конфликтите в живота си - чрез бягство от тях. Отказът да се посещава училище е форма на страх (Щриан 2001: 49-50), която има свой еквивалент при възрастните - професионалната фобия, изразяваща се в страхливо поведение на отбягване на труд. Гогол е приносител и на двете фобии, като разгръщането на втората ще му коства "книгата на живота му".

Въпреки страховете си, под натиска на майчиния авторитет Гогол заминава за "Гимназията за висши науки" (1821-1828 г.). Там впечатленията от него също не са позитивни - гимназиалният му приятел (и поет) В. И. Любич-Романович си спомня: "Беше не просто увит, а направо запечатан в най-различни палта, шуби и одеяла. Трябваше дълго време да го разсъбличат, за да видим накрая едно хилаво, твърде грозно и обезобразено от скрофулозата момче" (Вересаев 1990: 45). Не блести нито с ученолюбивост, нито със старателност, постоянно е наказван (с единици за поведение) за мързел и лоша дисциплина по време/извън учебния процес. След години писателят ще характеризира своя престой по следния начин: "Изживял съм повече мъка и лишения, отколкото мислите - заявява Гогол на майка си (1 март 1828 г). - Съмнявам се, че някой друг е страдал повече от неблагодарността и несправедливостта на глупаците, от смешните им прищявки и студеното им презрение и пр. Понасях всичко без упрек и ропот; никой не ме е чул да се оплаквам. [...] Наистина аз съм загадка за всички, никой не ме е разгадал докрай. У вас ме смятате за своенравен, за някакъв педант, въобразяващ си, че е по-умен от всички и различен от всички. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че вътрешно заедно с вас се смея над себе си. За тукашните хора съм идеал за смиреност, кротост и търпение. Тук минавам за най-тихото, скромно и учтиво същество; там съм най-мрачният и затворен дивак; на трето място съм бъбрив и отегчителен до невъзможност. С едни съм умен, с други глупав... Мислете ме за какъвто искате, но няма да узнаете истинския ми характер" (Гогол 1940-1952, Х: 122-123, к.м., Д.М.). От това изказване може да се изведе (поне) един извод - Гогол желае/опитва се да е непроницаем за околния свят, поради което "разиграва" различни лица.

Неслучайно голямата страст на Гогол в този етап от живота му е театърът, където е едновременно актьор, режисьор и декоратор. Лесно възбудим и склонен към екстремни настроения, театралните занимания силно го вдъхновяват и ентусиазират, защото сцената е единственото място, където среща позитивна рецепция у околните, което обяснява защо дълго време мечтае да стане професионален актьор. Малко по-назад са книгите и първите му опити да впечатли с талант на писател, като първите му стихотворни опити - трагедиите "Разбойници" и "Братя Твердославичи", както и историческата поема "Русия под игото на татарите", не са запазени. Импровизираните поетически съревнования със съучениците имат травматични финали за малкия Гогол: "Съвсем спокойно скъса ръкописа си на малки парченца и го хвърли в запалената печка" (споменът е на В. И. Любич-Романович) (Вересаев 1990: 83) - огънят ще (о)стане знаковата стихия за поета. Въпреки заниманията си с изкуство, той продължава да се чувства психологически изолиран от околния свят и измъчван от силна носталгия по родния дом, затова предприема (нападателна) кампания, обвинявайки своята майка за причиненото му ужасно страдание. Не бива да забравяме, че бъдещият писател е силно нарцистична персона, демонстрираща враждебно отношение към околния свят, което го принуждава сам да се обича, поради отсъствието/недопускането на Другия.

Когато Николай Василиевич осъзнава, че няма да успее да промени родителската позиция, решава да изиграе малка постановка - ролята на "мнимия болен". Зареждат се поредица от (дез)информиращи писма, изпълнени с всевъзможни оплаквания и симптоми на (не)вероятни заболявания, които сам е диагностицирал (страх от болести). Особено показателен е случаят, когато пред заплахата от поредното училищно наказание симулира нервен припадък, а "възстановяването" му след отмяната на мярката е повече от светкавично. Тези безвкусни "постановки" са продукт на нежната чувствителност, генерирана от детството "под похлупак" и натрапчивите особености на характера му - болезнено жаден за любов и внимание, преструването на болен е зов за помощ и разбиране.

По ирония на съдбата тези два инцидента - болестта и нервният срив, детерминират цялостното му поведение и светоглед в живота, като в тази любопитна стратегия за преодоляване на личните страхове се крие ключът към мистерията Гогол, скрита зад потребността да манипулира/преформатира елементите както на белия лист, така и в собственото си битие. Не срещайки опора навън - в заобикалящия свят, той търси вътрешна такава, за да не живее изцяло в страх, затова изгражда (натрапчиви) вътрешни принципи, към които се придържа в името на душевния комфорт. Създаването на свой "огледален свят" е компенсаторно явление на стерилната домашна атмосфера, религиозната майка-възпитател и училищния ад. Тази неконтролируема склонност да преувеличава и изкривява по свой вкус реалността, води до това, че всички лични грешки, пропуски и несъвършенства, са възприемани единствено като знаци за изключителната му природа и вяра в Бога, родила се от страха от Страшния съд.

Парадоксално, а според някои специалисти - лицемерно, е, че няколко години по-късно той остро ще упреква сестра си Елисавета, че има склонност да се оплаква от въображаеми болести: "Какво си направила? Маминка почти плаче... Защо си писала, че си паднала от колата, че оттогава те болят гърдите и че ти е ужасно мъчно. Не те ли е срам да правиш такива глупости? Трябва всячески да успокояваш маминка, а ти й пишеш такива писма." (10 август, 29 юли 1840 г.) (Гогол 1952), сякаш самият Гогол през целия си живот не описва в най-големи детайли и явно с вътрешно задоволство душевните си състояния и стомашни проблеми (кога мними, кога - не), пред своите познати и семейство.

Повратен момент в биографията на писателя е вестта за кончината на неговия баща (31 март 1825 г.). Изповядва своята мъка на майка си: "милия ми баща [...] това чисто и възвишено същество, което ме въодушевяваше в трудния път; вдъхва ми живот и дарба да позная себе си. Често, в минути на мъка, влиза в мен като небесен пламък и просветлява тежките ми мисли..." (24 март 1827 г.) (Гогол 1940-1952, Х: 89-91). Гогол е обзет от безумно отчаяние, за първи път у него се появява идеята за самоубийство, но "Бог го удържа" (по неговите думи). В случая става дума не за конкретно намерение, а по-скоро за ескейпистка (склонност към паническо напускане на стресово-травматично пространство) словесна поза, опит за бягство от проблем, будещ страх, чрез нереална/абсурдна идея - извършването на самоубийство е немислим, крайно скверен акт за вярващ християнин (какъвто претендира да е Гогол).

Друго важно последствие е затоплянето на (частично) охладнелите отношения с неговата майка, като от този момент нататък той гледа на себе си като на глава на семейството, което личи и в отношението към сестрите му, за които изпълнява ролята на баща-възпитател. Според Ермаков и Набоков става дума за реализиран Едипов комплекс, защото всичко това е невъзможно без "съдействието" на неговата майка. Интересна теза засяга Мережковски: "Обичал ли е Гогол майка си? Понякога неговото отношение към нея е безсърдечно. [...] Това, от една страна, а от друга, е документирано, че в най-страшните минути на своя живот се обръща към своята майка с молба да се моли за него, като вярва в чудотворната й молитва, както в своята святост и спасение" (Мережковски 1906: 105). Това, което знаем със сигурност, е, че Мария Гогол боготвори своя син, като го смята за най-очарователното и умно същество, раждало се на земята - почетна характеристика, която той ще запази през целия си живот в нейното съзнание, като неслучайно тя го нарича в писмата си "приятел на човечеството", виждайки в неговата писателска дейност саможертвен подвиг в името на цялото човечество. Особено показателен е и фактът, че след кончината на Гогол неговата майка публично твърди, че именно той е измислил парната машина и е автор на проект за железопътната мрежа за територията на имперска Русия (Карлински 1976: 9). Подобна вменена гениалност, генерира една от тежките психически травми за Гогол - натрапчивият стремеж към перфекционизъм поради страх от провал. Поставяйки пред себе си (и другите) непосилно високи изисквания, той развива натрапчив стремеж за тотален самоконтрол върху поведението, чувствата и словото си, потискайки поради страх от санкциониране всички възможни прояви на яд, омраза или враждебност.

Иззад маската на хладен, невъзмутим, жесток, суров, безсърдечен, арогантен, безчувствено-несъстрадателен човек - какъвто е описван в голяма част от биографичните извори, писателят е лесно раним и екстремно чувствителен към мнението на другите. Стремежът му към признание е толкова силен, че дори беглият знак, че е нехаресван, буди у него болезнено самозатваряне, необщителност, понякога дори параноична дистанцираност и враждебност, защото нарцистичното лице може да постигне чувство на сигурност само в субективното си превъзходство и съвършенство над другите, потвърждавано посредством постижения или себеизява. Нарцистичната природа на Гогол е резултат от неговата необходимост от внимание и страха да не бъде лишен от любов. Той не понася критика - реагира с гняв, ярост или става обидчив и заема (привидната) поза на "жертва".

БЕЛЕЖКИ

1. Всички писма на Гогол са цитирани по Гогол (1940-1952). В скоби се посочва съответната дата, том и страницата, от която се цитира. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.