|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава девета Димитър М. Михайлов
Третият градивен елемент в серията психологически етюди на "поетите на страха" е личността на Николай Василиевич Гогол. Ако при А. С. Пушкин и М. Ю. Лермонтов наблюдавахме манипулативния дискурс на подмяна/разкрасяване на биографичните портрети от изследователите, то ситуацията с този руски писател-класик е по-различна. Според А. Ахматова той е "най-необхватната и неясна личност, която някога е живяла, поради което никой всъщност не знае какъв е бил той" (Карлински 1976: 7), докато за В. В. Розанов е "лудият гений". Важно е да бъде подчертано, че крайното преувеличаване на душевното му разстройство от някои изследователи обезценява случилата се с/в него християнска метаморфоза, както и обратното. Всъщност Гогол е "първият "болен" в руската литература и първият неин "мъченик", като "Неговият живот е такава велика и страшна поема, смисълът на която ще си остане дълго време неразгадан", по мнението на С. Т. Аксаков. Именно с неговото художествено творчество започва "пълното неблагополучие" на руската класическа литература (Мочулски 1934: 86). Причината е, че той притежава неоспорими "симптоми" на страх, което предварително обрича на неуспех всеки евентуален опит за прикриване/манипулиране. Носител на изключително сложна душевност и крайно загадъчно поведение, Гогол е натрапчива личност с изявен автодеструктивен инстинкт. Най-явната характеристика на неговия светоглед е присъствието на страха, разкриващ се както в меланхоличните и депресивни състояния - чест негов спътник в живота, така и в цялостното осмисляне на битието, израз на безпомощност в конфликтни ситуации. Освен това Гогол има силно развито его, приемащо многолики форми: потайност, грандомания, болезнено честолюбие, мнителност, нарцисизъм, месианизъм, маниакална склонност към самонаблюдение и самоанализ. Съгласен съм с оценката на Розанов, че "Биографите гадаят и по всяка вероятност никога няма да разгадаят Гогол" (Розанов 1989), но можем поне да опитаме. Гогол е спорна фигура - неслучайно руският философ и критик К. Леонтиев признава, че не разбира характера на неговото творчество, защото му изглежда уродливо, и вижда в него унищожаването на красотата. Споменава, че у писателя се разколебава органическата цялост на човека, поради което чувства някакъв ужас в текстовете му, населени с чудовища, а не хора (Бердяев 2001: 142-143). Освен че буди смесени чувства у следходните поколения, Гогол е бил обект на ирония, насмешка и злоба още от страна на своите съвременници. За пример ще дам някои от най-известните определения по негов адрес - от една страна: "социален поет", "поет на действителния живот" (В. Белински) и "художник-монах" (К. С. Аксаков), но от друга - от "гениален безумец" (В. Розанов) и "средновековен човек" (Н. Бердяев) до крайните: "олицетворение на вечното зло" (Дм. Мережковски) и проповедник на "религията на страха и на възмездието" (Н. Бердяев). Много от причините за тази палитра от оценки са в неговото психологически обременено и физически нездраво битие, в което появата и развитието на страха генерират личностен профил, благодарение на който (без преувеличение) може да се твърди, че Гогол е най-трагичната и мистериозна (дори зловеща) фигура в една от най-драматичните и мрачни епохи в руската история и култура от ХІХ век - времето на политическа реакция и обществена депресия след Декабристкото въстание. Това го прави особено подходящ за прочит през свидетелствата на страха - факт, доказан във времето от множеството опити за психоаналитични прочити на неговото творчество (И. Ермаков, С. Карлински, М. Вайскопф, И. Смирнов и др.), демонстрирали, че Гогол е силно автобиографичен творец, чийто текстове са функционални за прочит през кодовете на личния патологичен профил (и обратното).
©© Димитър М. Михайлов Други публикации: |