Глава осма
МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Смъртта: маскарадът трябва да продължи

Много често липсващото се проектира в литературата като налично, а както вече нееднократно демонстрирахме, непренебрежимо голям брой художествени елементи от произведения на Михаил Лермонтов всъщност са частични или пълни "реплики" на ситуации от реалната биография на писателя. В този ред на мисли любопитен е знаковият дуел на писателя с Барант през февруари 1840 г. - след безуспешен двубой с шпаги, спорът продължава с огнестрелно оръжие, като Барант не улучва, а Лермонтов стреля встрани и двамата се помиряват. Дуелът Печорин/Грушницки, описан в романа "Герой на нашето време" през оптиката и вътрешните размисли на централния персонаж, "странно" напомня на тази бретьорска случка, което демонстрира, че очакванията на Печорин спрямо поведението на опонента му са почерпени от опита на неговия литературен създател.

Още по-провокативна е препратката по отношение на кончината на Михаил Лермонтов, за която има десетки версии (още по темата виж Кели 1977, Востриков 1993). Лермонтов и Мартинов са приятели от юнкерското училище и поетът е чест гост в дома на семейство Мартинови, дори една от сестрите на Мартинов - Наталия Соломоновна, има силни чувства към Лермонтов (или поне загатва такива). Мартинов пристига в Пятигорск с радостно нетърпение да види своя приятел - точно каквато е атмосферата и при първата среща между Грушницки и Печорин, но изминалото време от предишната среща между двамата изиграва своята роля. Лермонтов е различен и се самоопределя посредством симптоматичната фраза: "Аз съм Печорин.". Това е основният фактор за последвалия конфликт - Мартинов очаква да срещне своя приятел от младежките години, а среща оживелия от страниците на романа хаплив и ироничен присмехулник. Още повече че самият Мартинов е описван във всички историографски извори като силно романтическа фигура, което личи както по силно позьорското му поведение, така и по "парадната" специфична татарска подстрижка на косата и показните азиатски дрехи, поставящи го неминуемо във фокуса на общественото внимание. Това са елементи от изключителна важност, защото по сходен начин изглежда и Грушницки през ироничните очи на Печорин, като именно романтическата поза провокира героя да го осмива, а по-късно да се конфронтира с опонента си.

През лятото на 1841 г. злобата и злъчната ирония на поета са директно отправени към Мартинов и се изразяват в словесни обиди, карикатури, унизителни прякори, дори нецензурни анекдоти - аналог на поведението/модела на "Джокера". В началото обектът запазил външно спокойствие, макар да е доловимо чувството на обида и яд, но Лермонтов не само не престава, а дори увеличава натиска и присмеха си срещу "Мартиш(ка)", както присмехулно го наричал. На вечеринка у Верзилинови писателят постъпва по печорински и в присъствието на опонента си, разказва жестока шега по негов адрес. Експериментът приятели-съперници явно не е само част от повествователния модел на романа "Герой на нашето време" - където Печорин трансформира опита да бъде уязвен в жесток психологически експеримент, завършил със смърт; но и една от характерните черта на поета - да не щади дори най-близките си приятели от зловещото чувство за хумор и цинично желание да уязвява. Особено на място звучи параксалното заключение на един от най-сериозните и коректни изследователи на живота и творчеството на автора - В. Мануйлов, че "Лермонтов е бил странен човек: надсмивал се над чувствата, презирал жените, съчинявал стихове [...] дуелирал се за честта на жени със съмнителна слава. Разказвал за тези дуели като за величествена тайна, а подбирал за пред доверениците си само сплетните.".

Изхождайки от тези характеристики на писателя, и след вече казаното по адрес на Печорин по отношение на съществуващата близост между двамата, можем да заключим - те имат предразположеност към игрова структура на мислене, в която център е подигравателният, зловреден, агресивен хумор. Възползвайки се в пълна степен от брилянтното умение да боравят със смеховата култура - от каламбура и шегата до манипулацията и обидата, Лермонтов и Печорин са две от иконите (или една икона в проекция) на "играещият" (човек) - злосторник, за когото продуцирането и участието в игри е житейска философия. Като пример за това можем да посочим, че Лермонтовият герой в мащабите на романа се "заиграва" с околните и с техните малки светове, дори и скандалът и дуелът с Грушницки е породен от неговото презрение: "Говори бързо и маниерно; той е от онези хора, които за всеки случай в живота имат готови пищни фрази, които просто прекрасното не трогва и които важно се драпират с необикновени чувства, възвишени страсти и изключителни страдания. Те изпитват наслаждение да правят ефект; те се харесват до безумие на романтичните провинциалистки. На старини стават или мирни помешчици, или пияници - понякога и едното, и другото. Душите им често притежават много добри качества, но нито за грош поезия. Неговата цел е да стане герой на роман. Той така често се мъчеше да увери другите в това, че е същество, създадено не за този свят, обречено на някакви тайни страдания, че сам почти се беше уверил в това." ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 88-89).

Най-добрата квалификация за Печорин той сам прави, когато се опитва да уязви Грушницки и посредством своето негативно мнение за него, програмно афишира ценностите на своята философия: "Доста е духовит [Грушницки]: неговите епиграми често са забавни, но никога не са точни и зли - той никога няма да убие с една дума, той не познава хората и слабите им струни" (Лермонтов 1977: 88, б.м., к.м., Д.М.), затова твърдението, че всяка "усмивка" (в смисъл на "действие") на Печорин буди оправдан страх, има особена тежест.

В крайна сметка Мартинов предизвиква на дуел Лермонтов, но хората от обкръжението на писателя все пак смятали, че ще успеят да уредят помирение между двамата, като дори не били притеснени от предстоящия дуел. Те го смятали за чиста формалност, защото едва ли интелигентни и близки хора биха се стреляли до смърт за подобни нелепости - според тях щял да се произведе по един изстрел, след което да си стиснат ръцете и с това историята да бъде завинаги забравена, но профетично писателят е написал, че "във военно време, и особено в азиатска война, хитростите са позволени" (Лермонтов 1977: 160). Свидетелите на случващото се недвусмислено потвърждават, че самият Лермонтов изобщо не бил притеснен за предстоящия дуел и дори заявил на секунданта си минути преди дуела, че държи дуелът да се състои, но не възнамерява да се възползва от своето право на изстрел, затова ще стреля във въздуха - позиция сходна с тази на Печорин към опонента Грушницки:

"Печорин: - Бъдете спокоен; няма да им се оставя.

Вернер: - Но какво мислите да правите?

Печорин: - Това е моя тайна!" (Лермонтов 1977: 160).

"Тайната" според някои лермонтоведи е версията, че на дуела поетът демонстративно стреля във въздуха, като с весело изражение на лицето и спокоен глас предлага на Мартинов да последва примера му. Модел, който вече познаваме от художествената действителност на романовото слово, но в травестиен план, като въпреки реалния риск за живота на Печорин, не този Лермонтов герой е изпълнен със страх и предчувствие за нещастната си съдба, а "заговорникът" Грушницки: "Капитанът намигна на Грушницки и той, като помисли, че аз се страхувам, придоби горд вид, макар че до тая минута мътна бледност покриваше бузите му. Откак пристигнахме тука, той за пръв път вдигна очи към мене; но в погледа му имаше някакво безпокойство, която издаваше вътрешна борба" (Лермонтов 1977: 165).

Страхът у Грушницки е повече от осезаем: "Колената му трепереха." (Лермонтов 1977: 168), той спори със секунданта си и подава поредица от сигнали, че не желае да продължава двубоя: "Той се изчерви; срамно му беше да убие обезоръжен човек; наблюдавах го внимателно; за минута ми се стори, че ще падне в краката ми да ме моли за прошка; но как да се признае в такъв подъл замисъл? [...] Оставаше му едно средство - да стреля във въздуха; бях сигурен, че ще стреля във въздуха!" (Лермонтов 1977: 168). Дори в решителния момент на избор Грушницки не е уверен в себе си и своите намерения, затова прави скромен опит да прекрати целия този фарс: "Изведнъж той наведе дулото на пистолета и бледен като платно се обърна към секунданта си: - Не мога - каза той с глух глас". За тези си думи е "награден" с определението "страхливец" от капитана-секундант, който добавя: "- Глупак си ти, братко, банален глупак! [...] Сега тъй ти се пада! Умри като муха..." (Лермонтов 1977: 177).

"Злият шут" на Лермонтов обаче (не)очаквано е подготвил контра-план: "аз се увлякох по примамките на празните и неблагодарни страсти; от тяхната калилка излязох твърд и студен като желязо, но загубих навеки пламъка на благородните стремежи [...] И оттогава колко пъти вече съм играл ролята на брадва в ръцете на съдбата! Като оръдие на наказанието падах върху главите на обречените жертви, често без злоба, винаги без съжаление" (Лермонтов 1977: 161, к.м., Д.М.). Печорин не обича изненадите и предпочита стратегически да изпреварва събитията с поне един ход, затова умело се изплъзва от предпоставената му роля на жертва и става съзнателен екзекутор, маска, която невинаги успява да прикрие зад по-човешката си (физическа) половина: "- Чудя ви се - каза докторът, като ми стисна силно ръката, - дайте да ви видя пулса!... Охо! Трескав!... Но по лицето нищо не се забелязва... Само очите ви блестят по-ярко от обикновено" (Лермонтов 1977: 167). За паралел можем да вземем думите на А. И. Василчиков по отношение на визията на Лермонтов преди дуела с Мартинов: "в този миг, за последен път, аз се взрях в него и никога няма да забравя спокойния, почти самодоволен израз, разлят върху лицето на поета, докато той посрещаше дулото на пистолета, вече насочен към него" (Василчиков 1989: 368). Печорин знае, че оставя своя опонент без шанс за успех: "Ще наредя всичко така, че на тяхна страна да няма никаква изгода." (Лермонтов 1977: 162) и "но сега той ще трябва да стреля във въздуха или да стане убиец, или най-после да остави подлия си замисъл и да се изложи на еднаква с мене опасност. В тази минута не бих желал да бъда на негово място" (Лермонтов 1977: 166).

Онзи, който се оказва на "неговото място" години по-късно, е самият Михаил Лермонтов, на когото Мартинов не отговаря в духа на акта на помирение на своя дуелен опонент - вероятно не знаейки за предварителното намерение на Лермонтов, и приел, че той наистина се е целил в него, но не е уцелил. Той се прицелва в присмехулника-поет, на което иначе спокойният и опитен бретьор отговаря с презрителна гримаса, а вероятно и с някаква обидна шега. Случилото се в "Герой на нашето време" е прототекст за тази ситуация - първоначалната цел на Печорин не е убийството и у него има известна готовност за помирение с единствено условие да му бъде поднесено подходящото извинение от ответната страна: "Реших да предоставя всички изгоди на Грушницки: исках да го изпитам; в душата му можеше да се пробуди искрата на великодушието и тогава всичко щеше да се нареди добре; но самолюбието и слабостта на характера трябваше да тържествуват" ("Герой на нашето време", Лермонтов 1977: 167, к.м., Д.М.). Възможността за помирение е отхвърлена с предизвикателния отговор на Грушницки: "- Стреляйте! Аз презирам себе си, а вас мразя. Ако вие не ме убиете, аз ще ви заколя някоя нощ от засада.За нас двама ни няма място на земята..." ( Лермонтов 1977: 170, к.м., Д.М.).

В текста ясно е показан моментът, когато Печорин губи търпение: "Неизясним гняв закипя в гърдите ми." (Лермонтов 1977: 168) и произнася "смъртна присъда": "помнете, че ако не ме убиете, аз няма да сгреша - давам ви честна дума" (Лермонтов 1977: 168). Оттук насетне той не търси помирение, а разплата: "И досега се мъча да си обясня какъв род чувство кипеше тогава в гърдите ми: то беше и яд от оскърбеното честолюбие, и презрение, и злоба, породена от мисълта, че този човек, който сега с такава увереност, с такава спокойна дързост ме гледа, преди две минути, без да се излага сам на някаква опасност, искаше да ме убие като куче [...] Гледах го няколко минути внимателно в лицето, като се мъчех да забележа поне лека следа от разкаяние. Но ми се стори, че той сдържаше усмивката си." (Лермонтов 1977: 169).

Печорин може и да фикционален двойник на Лермонтов, но Мартинов определено не е Грушницки - у него няма колебание, слабост или емоция, затова той прави няколко крачки към бариерата и стреля, след което поетът пада на земята. Да, това напълно съвпада с изхода от дуела Печорин - Грушницки, но фактът, че хронологически (няма как да е обратното) "Герой на нашето време" предхожда (смъртоносния) дуел с Мартинов, поставя любопитния въпрос дали Лермонтов не става жертва на... литературата. Жертва на собствената си художествена маска на неуязвимия Печорин, контаминиращ брутална арогантност и безгранично себелюбие на "шутът - злосторник", продукт на личната митомания, комплекси и страхове у писателя.

Комплицираната и неясна ситуация около смъртта на писателя - конкретният мотив за скарването, самото случване на дуела, кой от двамата е същинският провокатор, поражда многобройни тези и антитези, всяка от които се основава на елементи от документалните материали, но без да може да претендира да е истината (още по темата виж Овсянико-Куликовски 1914, Мануйлов 1976, Кели 1977, Лермонтовская 1981). От гледна точка на изследването на страха по-значимият факт е, че неговият дуел напомня на кончината на Грибоедов, но и на... Пушкин. Самият Лермонтов неведнъж намеква/предсказва, че неговият живот със сигурност ще има трагичен финал, и докато предходникът му гледа на дуела като на необходимо зло, то при него е по-скоро стратегия и самоцел. Най-вероятната истина е, че в последните дни "с поета се е случила тайнствена метаморфоза" (Герщейн 1986: 255), за която Афанасиев предлага свое обяснение: "Не страхът, а покоят на смъртта обладавал неговата душа, като дори в шегите му с другите прозирало това ужасно чувство. Присъствието му е смущавало и тревожело хората. [...] Погледът му станал толкова тежък, че никой не смеел да го гледа в очите, защото отвътре гледал не Лермонтов, а нещо всевластно и страшно за хората" (Афанасиев 1991: 545-545).

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.