Глава осма
МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Самоличността на Лермонтов: усещане за един друг свят

"Туй, което прави Лермонтов, въпреки всичките му очебийни слаби страни, велик поет, то е живото, непосредствено - толкова живо, че ни един от руските поети до Блок не го е притежавал, - чувство за един друг свят" (Бицили 2003: 139, к.м., Д.М.), изказва мнение П. Бицили, с което поставя питането: "Какъв е този друг свят?", дори "Чий е този свят?". Неговите перманентни лоши настроения и високомерно презрение, подсказват комплексирано душевно състояние и автодеструктивни импулси, но и пряко насочват към "прототипа" на неговата маска-копие на романтично-готическия модел. Това е популярното "байроновско" поведение, физически изразено в стройна фигура, бледо и меланхолично лице, пронизителен печално-презрителен поглед, изпълнен с гордост, страстни и безизходни вътрешни противоречия, подсилени от стоманен характер и неразгадаемо поведение. Темата е отдавна и достатъчно широко коментирана в русистиката, като по-интересна е причината поетът самоволно да подмени оригиналната си идентичност с чужда такава. Извод, направен още от Е. П. Ростопчина: "Като не желаеше да се харесва с добро, той предпочиташе да съблазнява или плаши, дегизиран в байронизма, който тогава беше модерен [...]. Тази детска игра оставяше незаличими следи в активното и впечатлително въображение, вследствие на което представяйки се за Манфред, той привикна да бъде такъв" (Гусляров, Карпухин 1998: 142, к.м., Д.М.).

Не мога да се съглася, че единствен мотив е "модата", защото нееднократно Лермонтов демонстрира несъобразяване с подобни фактори. Още в своето детство - 15-годишният Миша е очарован от "търсенето на фантастичното", демонстрирайки повече от задълбочен интерес към художествения свят в произведенията на Милтън, както и към душевната рефлексия на "Каин" от Байрон - друга популярна версия на темата за падналия ангел.

Ако вникнем в душевното състояние на писателя, ще видим, че на този етап от битието той е осъзнал напълно невъзможността да постигне хомогенна пълнота в живота си, без да компенсира своята неудовлетвореност и страх. До този момент животът му е дълга поредица от разочарования - отсъствието на родители, властната баба, дискомфортът в учебните заведения, нежеланата кариера на военен, непостигането (до 1837 г.) на някакви по-сериозни поетически успехи, омраза към него от страна на властта и в обществото... Като добавим към тези факти и склонността към егоизъм (неприемане, дори задължително отхвърляне на Другия), крайната форма на нарцисизъм (мегаломания, болезнен перфекционизъм), негативното мислене (свръхгенерализиране, катастрофизъм, субективизъм) и житейския факт, че в периода 1835-1836 г. поетът е в състояние на депресивност и отчаяние, става ясно, че Лермонтов съществува в една много комплицирана и невротична личностна микро "галактика". Факт, който той явно осъзнава, защото горчивите равносметки са основна тема на много негови поетически произведения, като особено показателни са следните стихове, които едновременно обобщават неговите терзания и набелязват демоните в душата му:

"Но идват тягостните нощи
с безсънните очи и още
с тъгата в жадното сърце.
Треперят хладните ръце
и във възглавието се впиват.
Неволен страх душата свива,
в гръдта напират стон и вик -
и ето: волният език
повтаря гръмко до забава
стаяването дотогава.
И паметта рисува пак
потъналите в черен мрак
черти и те тогаз сияят:
с любов - в очи, и лъжа - в уста,
но ти им вярваш пак неволно
и ти е весело и болно
да чоплиш раните в нощта...
Тогава - пиша. Гневен бляска
умът. Диктува съвестта
и съблазнителният разказ
разголва скритото в света,
с картини хладни на разврата,
с предания от ранни дни -
все безполезни, безвъзвратни,
удавени в страстта вълни -
с измамници или с невежи,
с безшумни дълги боеве,
с измамно-блеснали кроежи,
с измамно-мрачни страхове.
И станал съдия случайно,
не пазя вече чужди тайни,
коря прикрития поток
и го предавам на позора.
Неумолим съм и жесток...
Но пред неизкушени хора,
повярвайте, не бих говорил
с горчилката на стиховете..."

("Журналист, читател и писател", 1840, прев. Н. Николов)

За да се установи стабилитет в нездравото му и лабилно психическо състояние, изпълнено с тревожен дух и диалектизъм, е необходима някаква съзнателно подбрана константа - фигура-опора. Решението-последствие е органическото срастване между първичната и придобитата идентичност - маската се превръща в лице. Лермонтов се превръща в човека-маска на страха, съзнателен инициатор, катализатор и съучастник на всевъзможни форми за генериране на страх върху околните. Функцията на неговия зъл, отмъстителен и болезнено самолюбив характер е на самозащитна система, която обезврежда вътрешните му страхове, проектирайки ги в обратна насока чрез прояви на гордост, суров нрав, грубост и враждебност.

Дързостта му прави неприятно впечатление навсякъде, където се появява - Лермонтов е зъл по "призвание", а не по природа (както е обвиняван в някои източници), затова разтоварването от натрупаното психическо напрежение при него най-често е чрез неконтролирана агресия, без чувство на вина. Тази метаморфоза може да бъде проследена и в литературното му творчество - късната му лирика е малка като обем, но със силно интелектуално-изповеден характер, чиято тематика е бунтът на гордия и отчужден самотник-затворник в песимистично безнадежден тон и желанието за окончателно напускане на пространството на обществото, оттегляне в самота:

"Защо човек да си навлича
злостта на хорската мълва,
та после хула да наричат
пророческите ми слова?
Защо със страници знойни
да тровиш сънища спокойни
и да увличаш в дива страст
сърца, над себе си без власт?
Не искам аз да заслепявам
с мечти престъпни мисълта
и вашата, тъй скъпа слава
не ми е нужна, господа!"

("Журналист, читател и писател", 1840, прев. Н. Николов)

Според психологията подобна шизоидност в поведението е резултат от травма, която често се п(р)оявява при лица (особено силно при деца), станали свидетели на исторически катаклизми. А това не е изненада, както по-горе вече казах, Лермонтов е част от поколението, изживяло остатъчните трусове и психологическите последствия от Декабристкото въстание. Съществувайки в атмосфера на подчертан социален песимизъм, притаена ярост, недоволство и скептицизъм у младите, той живее с идеята, че хората от неговото поколение трябва да са естествени наследници на либералната декабристка идея, но на практика не са, защото духът на времето е друг, затова:

"Аз мисля натъжен за нашто поколение.
Над бъдните му дни е пустош без зари,
а то, под бремето на знания, съмнения,
      в бездейност, ще се рано състари.
От люлка още ние сме дарени
от нашите бащи с ум бавен, с грехове,
животът ни е път без цел и без промени -
      чужд пир - на който ний не сме.
Към зло и към добро сме срамно равнодушни.
Без никаква борба ний вехнем в младостта,
че пред опасността позорно малодушни,
презрени роби ний сме пред властта.

[...]

Обичаме сега и мразим ний случайно -
без жертва в любовта и в злобата дори,
в душата ни цари студенина потайна,
      когато плам в кръвта гори.
И отегчават нас разкошните забави
на прадедите ни и техният разврат
и към смъртта вървим без щастие и слава,
      с насмешка гледайки назад.

Като тълпа печална, в скорошна забрава,
без шум и без наслада ще минем над света.
На вековете ние няма да оставим
      труд гениален, плод на мисълта."

("Размисъл", 1838, прев. Ел. Багряна)

Показателно е, че в творчеството на Михаил Лермонтов е намерило отзвук/оценка (почти) всяко значимо съвременно историческо/обществено събитие. Съответно контаминацията между Печорин и Лермонтов в текстурата на "Герой на нашето време" е знак за тенденция, далеч по-голяма от един литературен текст, дори от самата руска литература, но неразривна част от нейната проблематика, защото "историята на човешката душа, макар и най-дребната, е едва ли не по-интересна и по-полезна от историята на цял народ, особено когато тя е следствие от наблюдения на зрелия ум над себе си и когато е писана без суетното желание да възбуди съчувствие или учудване" (Лермонтов 1977: 72, к.м., Д.М.). И съответно "Герой на Нашето Време, уважаеми господа, е наистина портрет, но не на един човек: това е портрет, съставен от пороците на цялото наше поколение, в пълното им развитие." (Лермонтов 1977: 18, к.м., Д.М.), като под "нашето" поколение Лермонтов визира пост-декабристкото поколение. Спрямо него писателят заема особена медиаторна позиция, едновременно е част от "наследниците", но в духовен и идеологически план стои по-близо до "бащите" и техния декабристки идеализъм, високи ценности и лична гражданска позиция/отговорност.

Лермонтов упреква своите съвременници в социална пасивност, неморалност, човешко безразличие, историческа безотговорност, политическа индиферентност и душевна леност - според него всички те са отворили гигантска, непреодолима пропаст, която не само ги е отдалечила от света на декабристите, но е обез(с)мислила и тяхната драма и саможертва. Ето "ехото" от проблема в думите на Арбенин от драмата "Маскарад":

"- Напразно търся тука развлечение...
Пъстрее и бръмчи тълпата покрай мен...
Сърцето е студено, без въображение,
за мен са чужди те и аз съм отчужден.
Това е днескашното поколение!"

("Маскарад", Лермонтов 1977: 212)

Художествените образи на Лермонтов са родени от характеристиките на своето време, от страха на писателя от съдбата на неговото поколение - той е художествен авторски опит за решаването на една историческа драма посредством механизмите на литературата. Романът носи "белезите" на идеологията и философията на съвременната руска мисъл, като можем да видим съдбата и битието на романтическото поколение, на идеалите спрямо циничното и бездушно следходно, проектирани във вътрешната дисхармония и фаталистичното усъмняване в детерминизма на месианизма и колективното начало/край. Печориновият краен индивидуализъм и философия без морално етически параметри демонстрира освен тежкия срив в ценностната система на социума, и неговия дух на болезнена несправедливост. Лермонтов няма как да напише нещо по-различно - "героичното" поколение живее безцелно, безполезно, недостойно, без идеали и ценности, а всъщност не е лишено от възможности:

"И мислех си с тъга дълбока:
о, колко жалък е човек!
Що иска!... Под небето ясно
за всеки има днес место,
но непрестанно и напразно
враждува алчен той - защо?"

("Валерик", 1841, прев. Н. Бояджиев)

Изначално скептичен по природа, поетът е не по-малко негативно (дори цинично) настроен към реформаторските опити на Николаевска Русия, която определя като "Родината обичам аз, но с обич странна!" ("Родина", 1841, прев. Й. Ковачев). Крайната невъзможност да се примири с политическата обстановка на страх и социално "безвремие" провокира дълбокото проблематизиране в творчеството му на темата за индивидуалната отговорност и мисията на поета във време на разочарование, идейна безпътица, липса на идеали и фигури за пример. Особено показателно е, че персонажната линия Демонът - Арбенин - Печорин се изменя във времето и от въпрос за предназначението и съдбата на човека (човекът в обществото) в романтическите поеми и стихове, се трансформира в богоборчеството (човекът извън обществото) в драматургията и фатализъм (своеобразен апокалиптизъм) в "Герой на нашето време". Поезията обаче остава най-"острото копие" на неговото негодувание, като нарича Русия "новият грозен Рим" ("Измаил Бей", 1842), защото "В Русия няма минало: тя е изцяло в настоящето и в бъдещето!" (Лермонтовская 1981: 348). Лермонтовият апокалиптичен профетизъм звучи заканително и зловещо:

"Ще дойде за Русия черен ден.
В прахта ще падне тронът повален.
От него ще се отрече сганта.
Храна смъртта ще стане и кръвта."

("Предсказание", 1830, прев. Н. Николов)

Освен питането "Какъв е този друг свят?" изказването на Бицили, с което начена тази част, постави и въпроса "Чий е този свят?", на който трябва да потърсим мотивиран и логичен ответ. Преди да напусне столицата, Лермонтов посещава московските салони, парадирайки с асоциално поведение, капризност и хаплива насмешливост. Сполучливо обобщение на стила му са думите на възпитаника на Московския университет, познат на Лермонтов от "Кръжока на шестнадесетте", М. Б. Лобанов-Ростовски: "извън кръга на приятелите си той беше любезен, говореше интересно, винаги оригинално и не много язвително. Но в своето общество бе жив дявол, въплъщение на шума, буйството, разгула, насмешката. Той не можеше да живее, ако няма някой, който да му служи за посмешище" (Лобанов-Ростовски 1989: 314). И така до 1837 г., когато Лермонтов е арестуван по заповед на император Николай І и принуден да замине за Кавказ, за да "си прочисти главата". Това обаче така и не се случва, защото в заточение поведението му отново е студено и грубо, което личи и по спомените на В. И. Аненкова: "Дойде в Кавказ, носеше пехотна армейска униформа, но изражението на лицето му не се бе променило - този мрачен поглед, тази язвителна усмивка" (Аненкова 1989: 162-164). Както вече споменахме, това се дължи на идентификацията-"подражание" с лорд Байрон, но това е вече познат модел, задълбочено изследван по отношение на Александър Пушкин (Жирмунски 1978).

Важно е да отбележим, че причината, поради която Лермонтов "печели" императорското неодобрение и наказание, е фиксирана във всяка статия, студия, есе или коментар върху неговия живот, творчество или история на руската литература - стихотворението "Смъртта на поета" (1837), посветено именно на смъртта на Александър Сергеевич Пушкин:

"За чест умря поетът! Падна,
оклеветен от зла мълва,
с куршум в гръдта, за правда жадна,
отпуснал гордата глава!
Не изтърпя докрай душата
позора, присмеха прикрит -
въстана той срещу тълпата
отново сам!... И бе убит!"

("Смъртта на поета", 1837 г. прев. А. Германов)

Останалото е история - "Със смъртта на Пушкин нашата поезия спря движението си напред. Това обаче не означава, че духът й е угаснал; точно обратното, той като буря невидимо се трупа в далечината; задухът и сухотата на въздуха вещаят приближаването й. И сега се появяват хора, нелишени от таланти. Но все още всичко се намира под силното влияние на хармоничните звуци на Пушкин; още никой не може да се изтръгне от онзи омагьосан, очертан от него кръг, и да покаже собствените си сили. [...] с изключение на Лермонтов, който надскочи много другите [...] У него се долавят признаци на първокласен талант; от него можеха да се очакват велики дела, ако не беше му се приискало да признае властта на някаква нещастна звезда над себе си. [...] той още отрано започна да изразява онова късащо сърцето равнодушие към всичко, което не е било присъщо на никого от нашите поети. Безрадостни срещи, раздели без печал, странни, безсмислени любовни връзки, неизвестно защо започвани и неизвестно защо прекъсвани, станаха теми на стиховете му и дадоха повод на Жуковски твърде точно да определи същността на тази поезия и думата безочарование." (Гогол 2007: 226, к.м., Д.М.).

Има нещо, което обаче остава дълбоко неясно и убягва от непредубедения поглед - важните събития тук всъщност са две. Първо, изпращането в изгнание, отразено в десетки монографии, научни статии и учебници; и второто - неоспоримият факт, че именно посредством този акт Лермонтов печели популярност и реално излиза "на светло" на литературното поприще. Цели десет години той мисли, пише, труди се вдъхновено и напрегнато, но не публикува (почти¹) нищо до този ключов момент. Защо? Какво го е въздържало/удържало от следващата крачка? Със сигурност не е неувереност в собствените сили, защото макар като дете да страда от чувство за малоценност, то никога не е засягало литературното му бъдеще - от ранна възраст демонстрира дълбока вяра в призванието на поет. Отговорът на "загадката" може би се крие в заключението: "Той живееше с убеждението, че е длъжен да изстрада правото да се назовава поет. [...] Той не искаше да заема скромно място на страниците на списанията" (Андроников 1977: 592-593). Страхът на Лермонтов е да не остане в миманса, един от многото "наследници" на титана - той иска да бъде единственият на "трона" на Пушкин. Животът му до смъртта на Пушкин е под знака на отсъстващия баща, а след това - на отсъстващия поет-кумир.

Съпричастието на поета към творчеството и съдбата на "кумира" Александър Пушкин имат своето идейно значение също и за формирането на ясна и безкомпромисна политическа и човешка позиция още в ранна възраст. Затова не е случайно, че и той достига до сходни изводи за историческата роля/задача на народа, който в момента е неадекватен на историческите процеси и с пасивното си поведение е (само)обречен на невежество и падение. За Лермонтов народът заслужава съдбата си, след като не осъзнава трагизма на своето положение и националната драма на Русия:

"Прости, немита Рус, с години
страна на господар и роб,
и също вий, мундири сини,
народ, ти предан им до гроб."

("Прости, немита Рус", 1841, прев. Ив. Теофилов)

На всяка крачка - с повод и без повод, от житието на Лермонтов изскача отнякъде образът на Пушкин (още по темата виж Макогоненко 1987, Маркович 1997). Случайно съвпадение - едва ли, при този човек всяко действие е предварително осмислено и разиграно. Заключение, което се прокрадва и у други, занимавали се с темата - според Е. П. Ростопчина изгнанието променя насоката на съдбата му и "Катастрофата, която оплакваха приятелите на Лермонтов, до голяма степен се обърна в негова полза: спасен от пустотата на петербургския живот, поставен в ситуация на строги задължения и постоянни опасности, пренесен при театъра на постоянната война, в непозната страна, прекрасна до великолепие, той бе принуден най-накрая да се съсредоточи върху себе си" (Гусляров, Карпухин 1998: 172). В този дух е и недвусмисленото признание на служилия заедно с Лермонтов в хусарския полк А. И. Арнолди: "Лермонтов в това време още нямаше репутацията на увенчан с лаври поет, която придоби впоследствие" (Арнолди 1989: 259-276). Така от позицията на документалните материали може да се направи обобщението, че вследствие на заповедта за изгнание в Кавказ на Лермонтов започва да се гледа като на (поредна) свидна жертва на самодържавния режим, което бързо увеличава неговата поетическа слава и общ интерес към личността му. За този процес ще спомогне и самият той посредством своите по-късни стихове, чийто тон и дух е симптоматичен:

"Пред тебе искам, братко мил,
да се изплача аз:
сам виждащ, че е наближил
последният ми час!
Ти в къщи ще се прибереш -
и що от туй! - ще разбереш,
че никой мойта орис
не е посрещнал с горест.

А някой пита ли за мен -
какъвто да е той -
кажи му, че съм бил ранен
с куршум във смъртен бой,
че паднал съм за царя с чест."

("Завещание", 1840, прев. Гр. Ленков)

Нелогично и смехотворно би било твърдението, че той не е съзнавал какви ще бъдат последствията от написването на подобен провокативен за властта текст. Още повече, че в ареста увековечава в стихове следните свои горчиви размисли:

"сред делници, сред шум суетен,
умът тревожен на поета
помръква без мечти, без плам.
Погубват го случайни мнения,
ако на дребно размени
душата си за впечатления.
Забавите поглъщат дни,
родени за стихотворения.
Затуй пък, като благодат,
за него идват в тоя свят
изгнания и заточения,
и болест, дълга като есен,
та в тъжно усамотение
да бликне хубавата песен!
А случва се и тъй, че страстно
се влюбва в своята тъга..."

("Журналист, читател и писател", 1840, прев. Н. Николов)

Самият Пушкин е изпитал на гърба си години по-рано силата на императорското "внимание". За Лермонтов изгнанието е търсено и самоизбрано. Особено интересен показател е, че в изгнание страховете на първия неимоверно се увеличават и го довеждат до мисълта дори за евентуално самоубийство, а страхът при втория не бележи значимо покачване. Друго доказателство е скандалният дуел с французина Де Барант, в който обществото вижда повторение на знаковия двубой Дантес - Пушкин: своеобразно "руско" отмъщение за смъртта на поета. "Режисьорът" на този дуел е именно "наследникът" Лермонтов, което е лесно разпознаваемо по начина на неговото случване: "Те се стреляха; единият стреля и не улучи, а другият стреля във въздуха. Цялата история остана скрита от началството, докато Лермонтов не я разкраси и не започна да я разказва, поради което бе поставен под арест" според Н. М. Смирнов, чиновник в Министерството на външните работи, по-късно петербургски гувернатор и сенатор (Смирнов 1989: 291-292).

Ще се спра на още няколко интересни елемента, свързани с темата. След узнаването на новината за кончината на Пушкин, Лермонтов се поболява - диагнозата е нервно разстройство, а неговата баба е сериозно притеснена, защото като малък има подобни невротични пристъпи. В тази емоционална реакция не би имало нищо провокативно или съмнително, ако не ставаше дума за човек, който е определян като студен, безчувствен и свръхегоистичен. Ще добавя, че макар поетът да се възхищава нееднократно словесно и писмено на своя предходник и кумир, той дълго време "избягва" да се запознае с него лично. Потенциалният страх от поетическата "институция" Пушкин води началото си още от детската мечта на Лермонтов да бъде поет, като особеностите на неговия характер - постоянен стремеж към първенство, могат да ни наведат на идеята, че става дума за стратегия, чието успешно случване трябва да доведе до придобиването на статута на "първи поет" на Русия. От друга страна, той търси сближаване със заточените декабристи, приемане в Пушкиновия кръг и познанство с Жуковски, Вяземски, В. Ф. Одоевски, семейство Карамзин и други. И това ли е случайно?

Маската на Лермонтов е една от най-дълбоките загадки на руската култура, защото отвъд неговия личен маскарад и по-късното литературоведско митотворчество, се крие истинската причина за желанието му да бъде задължително легитимиран като пълноценен наследник на Пушкин. Факторът от изключителна важност за разбирането на механизмите на Лермонтовия духовен мир е въпросът за маската на "Поета", създадена и експлоатирана (до смъртта му) именно от Александър Пушкин (виж предходната глава за Пушкин). В неговия "наследник" обаче - в контаминация с Лермонтовата прекомерна горделивост, презрение и арогантност, тя се деформира и надхвърля трибютното стихотворение "Смъртта на поета", имащо стратегията на своеобразен грандиозен "дебют". Пушкиновата маска се превръща в маска-гримаса. Колко е успешна тази негова мисия свидетелства лермонтовистиката, непрестанно правеща както много функционални и възможни, така и други - ненужни и прекалени, съпоставяния между двамата класици. Свръхжеланието на Лермонтов да бъде следващият Пушкин е пропорционално обвързано със страха да не бъде, като за да се предпази от случването на този страх, "присвоява" черти от неговата идентичност. Резултатът е поетическото утвърждаване на Михаил Лермонтов чрез открито заявяване като не-Пушкин и различен от него, но с прикритото намерение да се самоситуира в "орбитата" на Пушкиновата личност, превърнала се (още приживе) в институция за руската култура.

Сложната система на литературно и персонално двойничество е резултат от съзнателната деперсонализация, генерирана от недоволството от наличния Аз, постепенно водещо до отчуждение от своето собствено Его. Следват хронологични актове на търсене, избиране, намиране и поставяне на алтернативна маска, като опознаването на другия всъщност е опит да разбереш себе си чрез/през другия, което завършва с продуктивни идентификационни модели. Присвояването на чужд облик, освобождава от съображения, претенции, очаквания - "маската идва на помощ тогава, когато Азът иска да знае, че хората разбират неговия хитър ход, да маскира онази своя етическа и поведенческа част, която на момента не е желана или актуална" (Стъпова 2007: 184). Тоша е специфична компенсация на някаква дефицитна необходимост в личността, затова "Нещо тайнствено и енигматично, плашещо и привлекателно излъчва странната същност на маската. Поставена върху лицето на човека, тя нашепва за прикритата същност, за други намерения, за различното поведение, чрез което носителят на маската се представя пред обществото. [...] Опитите да се демаскира същността на маската най-често завършват с помирителното въвеждане на нова маска, която привидно отразява иманентната същност, а всъщност прикрива още повече тази нова дреха на Аза. Така маската постоянно остава провокативен елемент от лексиката на двойствеността." (Стъпова 2007: 166). Маската кара носещия я да я чувства идентична с представения от нея персонаж, което провокира имплицитната възможност да живее нов живот, като вариация в желана посока измежду предпочитани същности. Постепенно маската се осъзнава като лице, наложено върху друго лице. От подобно сътрудничество възниква възможен обмен на поведение, което актуално кореспондира с лицето, но маската променя както лицето - видимата страна на идентичността, така и налага промяна на душата. Това неминуемо (на по-късен житейски етап) поражда вътрешна противоречивост и сериозни шизофренни прояви, като идентификационната криза на личността търси обяснение за своята неединност. Съответно, психологическият конфликт между личното Аз и ролята на "наследника" е шизофренична тенденция към разпад на личността - интрапсихичен процес на разцепване на Аза, който го обременява и невротизира.

Съществува непренебрежим риск старият Аз да се трансформира в прост статив, поддържащ част от конструкцията. Този тип маска е поставената на душата, което я прави по-опасна и деструктивна: "По-трагична е съдбата на "вътрешните маски", стиснали в железни клещи съдбата на носителя. Тогава маската не е просто маска, прикритие на лицето, параван за прищявките на Аза, не е временен атрибут от маскарадно тържество. В този случай маската властно заема мястото на оригинала и сраствайки с лицето, измества трагично живота и ценностите, като започва да ги манипулира от позицията на самоналожил се на трона Аз." (Стъпова 2007: 185). Оригиналният Аз на Лермонтов се изгубва някъде по пътя на трансличностните манипулации-модификации на неговата душевност. Маската на Пушкин не му пасва, а и не би могло - тя е продукт на друг исторически момент, друг тип светоотношение и природа. И всички коментари и анализи в сравнителен план на образите на Онегин и Печорин са всъщност индиректни съпоставки, търсещи "съвпаденията" между двамата не (само) като поетика и идеология на текстовете, а между авторските (биографични) стратегии, инспирирали тези персонажи. Трябва да подкрепим становището, че "Зад всяка личност, която пред света се представя като цялостна, се крият поне две, а често и повече личности. Интегритетът на Аза предполага поведение, което да включва участието на всички компоненти, изграждащи неговата същност." (Стъпова 2007: 275), защото в различните етапи от своя живот Лермонтов прави емблематични генерални заключения, които винаги се свеждат до въпроса "Кой (не) съм...": аз не съм Байрон, аз съм Печорин, аз (не)съм Пушкин.

БЕЛЕЖКИ

1. М. Лермонтов дебютира със стих. "Пролет" (1830). [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.