|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава осма Димитър М. Михайлов Демонът в униформа: "да, ще бъда твърд и хладен пред света"1
Въпреки няколкото "присъствия" във военния арест, Лермонтов се дипломира като корнет - най-ниската офицерска степен, и е назначен в хусарския полк в Царское село. Някои от представителните биографии поддържат тезата, че той съзнателно се стреми към служба при хусарите - независимо дали заради легендарния военен статут на бохемство, кураж и арогантност; или защото постъпването в армията е демонстративен акт срещу властта и желанията на неговата баба, с който декларира своята извоювана независимост. Детската му мечта е да стане поет, но също от тогава датира и изявеното войнолюбие у него, често демонстрирано под формата на актове на агресия и непредизвикано насилие, като външна експликация на вътрешните му страхове и комплекси за малоценност. В писмо от Петербург2 на Лермонтов до М. А. Лопухина (сестра на Варвара Лопухина и позната на Лермонтов от Москва от периода 1827-1828 г.) намираме неговата моментна житейска равносметка: "досега живях за литературна кариера [...], а ето ме сега - войн. Може би, това е особената воля на провидението; може би, това е по-краткият път и ако той не води до моята пълна цел, може би ще ме доведе до последната цел на всички съществуващи: да умра с куршум в гърдите - това е най-бавната агония на ветерана" (вероятно около 15 октомври 1832 г.) (Лермонтов 1937: 376-378). Самият Лермонтов има съмнения по повод избора си, който отдава на лошо стечение на обстоятелствата, като в друго писмо до М. А. Лопухина признава: "с всеки изминал ден все повече се убеждавам, че никога нищо не се получава с всички мои прекрасни мечти и неудачни шеги за жизнения път; или не ми се предоставя възможност, или не ми достига решимост" (23 септември 1834 г.) (Лермонтов 1937: 381-383). Показателно е, че като поет той отдавна е високо оценен, но за неговите достойнства като военен (и до днес) има спорове, защото, както твърди В. А. Пато: "Лермонтов никога нямаше да направи блестяща кариера на това поприще, защото у него нямаше достатъчно търпение и въздържание. Той беше отчаяно храбър, удивляваше със своята смелост дори старите кавказки джигити, но това не беше неговото призвание; носеше военния мундир само защото младежите от най-добрите фамилии тогава служеха в гвардията" (Гусляров, Карпухин 1998: 238). Въпреки неговата организираност, професионализъм, силна воля, упоритост и амбициозна енергичност поетът не се чувства подобаващо оценен на служба, макар да получава признание за смелостта си на бойното поле (предложен е за златна сабя за храброст). Това усещане се задълбочава от отказа на император Николай І, който не прикрива своята ненавист към него и демонстративно отказва да приема оставката му. В безизходица как да се отърве от омразния военен мундир, Лермонтов се чувства като затворник:
Не са в полза на поета и обществените настроения: "За своето пребиваване в полка Лермонтов не остави след себе си такова неприятно впечатление [... но] отзивите на офицерите за Лермонтов установиха едно общо мнение за язвителността на неговия характер" (Елец 1898: 207, б.м., Д.М.). Многобройни недоброжелатели разпространяват слухове и сплетни по негов адрес като социална реакция, ответен удар срещу Лермонтовия безкомпромисен и остър поглед за слабостите на другите. Той е "неудобен" за междуличностни контакти, а в много от спомените за поета се говори не просто за тъмната страна на един мрачен песимист, а за "ужасния" Лермонтов - циничен и консервативен мизантроп и сноб, компенсиращ своята потиснатост със заядлив хумор и безогледна хапливост на поет-пророк:
Той е човек на действието, макар дълбоко в себе си да е самонаблюдателен идеалист-мечтател. Демонстрира, че е делови, логичен, разумен, сериозен и сдържан човек, който е отличен анализатор и аскетично устойчив на всяка външна намеса, оставайки верен единствено на собствените си принципи, защото вярва, че силният е най-силен сам и само самотният е различен:
Плъзга се привидно с безразличие по субектите и обектите, демонстрирайки стремеж към вътрешна интензивност, при която външното може да бъде сведено само до импулс. Това го прави мълчалив и трудно достъпен, защитавайки се от света чрез отрицателно отношение и демонстративна незаинтересованост, макар да изживява дълбока вътрешна драма:
БЕЛЕЖКИ 1. Цитатът е от "Кинжал", 1838, прев. Гр. Ленков. [обратно] 2. Всички писма на Лермонтов са цитирани по Лермонтов (1937). В скоби се посочва съответната дата и страницата, от която се цитира. [обратно]
© Димитър М. Михайлов Други публикации:
|