Глава осма
МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Учебните години: "Печален Демон, дух прокуден"¹

Лермонтов е награждаван за постигнати високи резултати във всяка от годините от периода на своето обучение в Московския благороден пансион(1828-1830), преименуван през 1830 г. в Московска гимназия. Той обаче отбягва личните контакти, както с връстници, така и с противоположния пол, затова и впечатлението от него е недвусмислено: "в пансиона - спомня си неговият съученик от пансиона и Юнкерската школа А. М. Миклашевски - другарите не обичаха Лермонтов заради неговите наклонности да се подиграва и досажда" (Миклашевски 1989: 144-148) и "стори ми се - казва писателят, състудент на Лермонтов от Московския университет И. А. Гончаров - апатичен, говореше малко и стоеше винаги в ленива поза - полуизлегнат или излегнат на лакът." (Гончаров 1954: 202). Желанието да се самоизолира и преференциалното отношение към него (докато другите деца живеят в пансион, неговата баба го взема всеки ден), провокират силна самота, затова книгите заменят личните контакти.

Погледнато в дълбочина, поведението на бъдещия поет има своя собствена вътрешна логика - самотният човек едновременно обича и се страхува от своята самота, защото алиенацията (по свой избор) е форма на страх от външна оценка или съизмерване с друга персона. У ранния Лермонтов има признаци на страх от неприемане - предпочита да е сам, определя своята независимост като най-висока ценност; самоописва се като измъчена душа, безверен демон, гледащ на света с презрение и равнодушие. За поета агресията - физическа и словесна, е основен похват във взаимоотношенията с околните. Тя е предизвикана от фрустрация и нежелание да приеме нечии изисквания - това е прикрит страх да не се окаже в невъзможност да задоволи чуждите очаквания. Изхождайки от факта, че агресията възпрепятства одобрението, поетът предпочита да прави лошо/зловещо впечатление, защото по този начин предварително дискредитира очакванията спрямо себе си у другите. Това личи както по провокативното му държание, така и по злия език и хумор, прикриващи страха от ответна реакция.

Подобен - на собствения си, образ съгражда и в своята лирика, където има стремеж към философско осмисляне на битието, копнеж по невъзможното, но и липса на хармоничност и завършеност на посланията му. Задълбочават се мрачните тонове, акцентът започва да се измества от мрачния образ на родината, духовното и физическото робство за сметка на богоборческото начало и космическия мрак. Именно през този учебен период започва самоосъзнаването на истинската му природа и началото на съграждане на неговата личност - поредица от маски и живот-маскарад.

Не по-различен е Лермонтов и през студентските години в Московския университет (1830-1832). Портретната му характеристика кореспондира с типологията на неговата психология: "Невисок на ръст, с некрасиво и смугло лице, с тъмни пригладени на главата коси, тъмнокестеняви очи пронизително впити в човек - описва го литераторът, съученик от Московския унишерситет, П. Ф. Вистенгоф. - Цялата фигура на този студент внушава някакво необяснимо неразположение". Безкрайно самолюбив, той иска да е първенец във всичко, независимо от цената и последствията, но "Студентът Лермонтов, у когото никой не виждаше бъдещия забележителен поет, имаше тежък характер и се държеше напълно настрани от всички свои другари, които му се отплащаха със същото. Те не го обичаха, страняха от него и нямаха нищо общо с него, не му обръщаха внимание" (Вистенгоф 1989: 138-143). В други спомени се прокрадва идеята за разминаването между вътрешното и външното лице на поета - поведението на необщителен, присмехулен и враждебен единак, при силно динамичен, неспокоен и самотен вътрешен живот.

Още по "странно" е неговото поведение на пасивна (по-рядко и активна) агресия спрямо околните, в което прозира своеобразна премислена театралност и преднамерена изкуственост: "Лермонтов обичаше да посещава всеки вторник тогавашното великолепно Московско благородно събрание, чиито блестящи балове били очарователни. Той беше винаги изискано облечен, а при среща с нас се правеше, че не ни забелязва. Не му подхождахме ние, които учехме в един университет, в един факултет и курс - признава П. Ф. Вистенгоф. - Той беше постоянно обграден с хубави млади дами от висшето общество и с фамилиарно задоволство разговаряше, разхождайки се из залата с почтени и влиятелни лица. Никога не го виждахме да танцува" (Вистенгоф 1989: 138-143). До този момент поетът се дистанцира поради страха от неприемане, но въпреки това дълбоко в себе си желае признание, в този момент от живота си той видоизменя позицията си, като престава да се интересува от чуждото мнение и оценка. Така се затваря херметически отвътре, изолирайки всички възможни страхове с външен произход, изцяло потапяйки се в своите интимни, екзистенциални и персонални страхове. Резултатът е осезаема промяна в поведението му, изразена в постоянно иницииране и демонстриране на конфликт със средата.

В спомените на съвременниците е описван като враждебно настроен, показващ открито неуважение и гневливост, когато е засегнат някой от физическите му комплекси или неговото его. В съзвучие са и мрачните тонове, които трайно се задълбочават в поетическите му текстове, като през този период написва изключително голям брой лирически произведения, които почти изцяло остават непубликувани. В тях личи метаморфозата на романтическата визия за света към разочарование, безсилие и тъга, контаминираща се с трагическото предчувствие за неизвестното бъдеще:

"Самотен кораб се белее
далеч в синьото море...
Нима за чужди край копнее?
Нима на чужди бряг ще спре?

[...]

А той, метежен, търси бури,
като че има в тях покой!"

("Кораб", 1832, прев. К. Коняров)

Забележителното е, че неговият лирически герой отказва пълното смирение на душата, като се появява и темата за смъртта, подсилена от нюансите на идеята за злата съдба, библейски и философски символи. Друго важно събитие в живота му, което нанася сериозна травма в неговата душевност, е ранната кончина на баща му (Юрий Лермонтов) през 1830 г. Желаната и липсваща на Лермонтов в детството връзка баща/син, така и не се възстановява - между тях остава отчуждението и неразбирането, макар и от двете страни да има силни чувства.

Формално нов етап в живота на известния писател е неговия престой в Петербургската военна школа (1832-1834) - учебно заведение с типична казармена обстановка от времето на николаевското управление, изразяваща се в парадоксални крайности - жестока военна дисциплина и крайно разюздано поведение на цинизъм, арогантност и разврат. Макар основните белези на домашното възпитание и феминизираната среда да изчезват, у поета не настъпват някакви особени промени, защото, както свидетелства родственикът и близък приятел на Лермонтов А. П. Шан-Гирей "в това време в школата царстваше духът на безподобния разгул и пиянство [...] за щастие, Мишел постъпи тук не по-рано от деветнадесетгодишнината си и остана не повече от две години" (Шан-Гирей 1989: 33-55). Няма как средата да не повлияе върху психиката на невротичния Лермонтов, който до този момент е живял винаги под зоркото наблюдение на своята баба-настойник и сега за първи път се чувства напълно независим. В спомените си неговите другари отбелязват, че той предпочита баловете пред досадните безкрайни маршировки и е "първи в беседите, в удоволствията, в пиршествата, така да се каже, във всичко, което беше животът през тези години" според графиня Е. П. Ростопчина, познаваща Лермонтов от началото на 30-те години (Гусляров, Карпухин 1998: 74).

Документирани са и характерните за него (и болезнени за околните) прояви на остра насмешка и непристойни шеги: "В обществото Лермонтов беше много заядлив, но имаше добра душа: като негов приятел - твърди неговият съученик от Юнкерската школа А. М. Мерински, - го познавах отблизо и съм убеден в това. Много от неговите недоброжелатели твърдяха обратното и го наричаха безпокоен човек" (Мерински 1989: 170-176, к.м., Д.М.). Показателно е, че при запознанството на Белински с Лермонтов, известният критик отбелязва, че е усетил у него дълбок и могъщ дух с хладен и озлобен светоглед. Други източници също потвърждават "недружелюбния" му вид и поведение: "Първия път, когато видях бъдещия велик поет Лермонтов [...] не ми се хареса - признава поетесата В. И. Аненкова. - Имаше зъл и неприветлив вид, в неговите неголеми черни очи силно блестеше мрачен огън, погледът му бе толкова недобър, колкото и усмивката. Той беше дребен на ръст, набит и некрасив, но не така изискано и очарователно некрасив, както Пушкин, а некрасив много грубо и дори даже неблагородно. [...] Беше злъчен и нервен, имаше вид на зло дете, разглезено, изпълнено с твърдоглавост и неприязън до последна степен" (Аненкова 1989: 162-164, к.м., Д.М.). Като цяло, това е нещастливо време за поета, който по-късно често нарича тези години "terribles" - страшни, ужасни (Айхенбаум 1961).

Поетът предпочита да стои настрана от другите и не се включва активно нито в картоиграческите вечеринки, нито в забавленията с петербургските девойки. Когато все пак посещава светски забави или хусарски гуляи, не е весел или жизнерадостен бохема - какъвто например е Пушкин на тази възраст, а циничен, саможив и затворен в себе си. Винаги е мрачен, с отнесен вид, излъчва досада към случващото се и презрение към околните: "Лермонтов не принадлежал към хората, с които се разговаря от душа - леко и просто" (Андроников 1977: 607). Част от "абдикацията" му от света на реалността са литературните му занимания (още по темата виж Коровин 1973), в които също личи своеобразно "свиване", отдръпване от света, което е реакция на страх, неудовлетвореност и недоволство. Като цяло, присъствието му в школата е съпроводено от изключителна вътрешна напрегнатост, изразена в съсредоточеност на мисълта върху себе си и оглеждане на света през призмата на абсолютния Аз.

За Лермонтов е крайно необходимо да поддържа непокътнат нарцистичния си (самотворен) образ, защото като всяко нарцистично лице той се нуждае от чувство на сигурност в изцяло субективното си убеждение за своето съвършенство, превъзходство над другите и изключителни качества, а не чрез връзки с хора или реални постижения. Затова, при невъзможност да обори критиките към себе си,сш е склонен за изпада в поза на самоирония, изказвайки възмущение от своята несериозност, лекомисленост и липса на характер. Когато е заплашен нарцисизмът му, Лермонтов реагира със силен гняв или ярост, независимо дали го показва външно или не. Това е пример как явната агресия,(само)вменено месианство, свръхстремеж към познание и перфекционизъм - демонстрирани в ранните години, градират и се трансформират в завършена форма на поведение, отличаващо се с праволинейност, педантизъм и стремеж към налагане.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатът е от "Демон", 1829-1841, прев. Л. Любенов. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.