Глава осма
МИХАИЛ ЮРИЕВИЧ ЛЕРМОНТОВ
Демонът, който се смее

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Детството: от страха от властта до властта на страха

Лермонтовите личностни характеристики са продукт на страховете и травмите, генерирани в неговото детство (1814-1828). Роден слаб, болнав и невротичен, при появата му на бял свят акушерката прави зловещо предсказание, че ще умре от неестествена смърт. Последвалата ранна смърт на неговата майка лишава малкия Миша (както е наричан у дома) от необходимата майчина любов и нежност. Заминаването и отсъствието на баща му (поради специфични причини), оставя малкия Лермонтов под попечителството на неговата суетна и властна баба Елисавета Арсениева. Чрез свръхгрижовност и внимание към бъдещия поет тя компенсира починали съпруг и дъщеря, като "Елисавета Андреевна толкова обичаше своя внук, че не му отказваше нищо. Всичко се въртеше около Миша. Всички бяха длъжни да му угаждат, да го забавляват" (Висковатов 1987: 41). Съзнавайки неспособността си да даде на малкия Лермонтов истинска майчина любов, баба му го отглежда в стерилна среда, лишена от (външен) страх: "Обкръжен от грижи и ласки, малкият расте в балната среда на женско присъствие" (Висковатов 1987: 42).

Макар изказването да е силно субективно, то маркира важни характеристики на неговото детство на израснал "кръгъл сирак при жив баща и изключително своенравна баба - душа, изпълнена с очакване" (Андроников 1977: 585, к.м., Д.М.). Макар това да е жената, останала най-близкия му човек през целия негов живот, едновременното съвместяване на ролята на майката и на бащата, провокира непълноценно усещане за интимност и неразбиране на потребностите на детето, което довежда до разглезване и безконтролност. Именно спецификата на тези грижи и взаимоотношенията възрастен/дете са част от факторите в неговата природа на "шизоидна личност", контаминираща силен нарцисизъм и садистични наклонности (Риман 2002: 22-65). Към важните моменти от детските години трябва да добавя и историята за самоубийството на неговия вуйчо на новогодишния бал, която несъмнено впечатлява крехкото му съзнание.

От най-ранна възраст Лермонтов е увлечен по театъра, което рефлектира върху ежедневното му поведение, прикривайки неговата силна вътрешна ранимост, самовглъбение и свръхактивно въображение зад различни пози, маски и роли. Повратен момент е дългото боледуване, изолирало го от връстниците му и показало първите белези на единачество и алиенация. Крехката физика и нездрави нерви обясняват страха от болест(и) у Лермонтов - далечна рефлексия на страха от смъртта. Принуден да стои у дома, бъдещият поет посвещава дълги часове на книгите, съзрява преждевременно и създава емоционална/комуникативна невъзможност за адекватно светоотношение и общуване. Поради липсата на контакти и съпреживявания с връстници е самовглъбен и самонаблюдателен, като константното усещане за самота и излишност, нарушава неговата способност да се доверява и общува пълноценно. Този страх от Другия с времето клони към ранни форми на асоциално поведение, изразено в отсъствие на емоционални експликации в поведението му; липса на способност за вчувстване/съчувствие; отчуждение и страх от света; както и зачатъчна форма на неговата личностна мегаломания.

Зад документираните демонстрации на чувство за ненаказуемост и липса дори на минимално стеснение или такт, стоят зачатъците на мисионерски комплекс, подкрепен от хладно-скептичен разум и импулси на насилие, насочени срещу външния свят. Те издават неговата неспособност да понесе изолацията и слабостта на собствения Аз и са сублимирани в лирически текстове с експресивно-патетично звучене и философски асоциативни връзки:

"То легна болно, с вид сломен
от пътя дълъг и проклет.
Към шестгодишно бе наглед;
бе с гъвки слаби рамене
и по-плашливо от сърне.
Но болестта му възроди
духа на горди прадеди
в гърдите му. Без жалби тук
се мъчеше, но нито звук
пред никого не излетя
от сключените му уста;
то гордо очакваше смъртта.

[...]

от детство се лиши
и с никого не се сдружи."

("Мцири", 1839, прев. Л. Любенов)

Поезията му среща титаничния демонизъм и трагическия тон с крайното ожесточение и антиномичност, като неговите лирически персонажи (странно) силно "напомнят" на собствената му персона - отчуждена, егоцентрична и страстна натура, заела позата на горд(елив), разочарован бунтар, демонстриращ своето избраничество. В специализираната литература се споменава увлечението на Лермонтов по романтизма на Пушкин, Байрон и Шилер - в неговото слово са разпознаваеми елементи от тяхната поетика: "мировата скръб", философският скепсис, влечението към свободата и страданието-саможертва. Показателна е липсата на текстове, израз на култа към дружбата, характерен за романтическата поезия.

Детските години на Лермонтов поставят стабилна и мащабна основа на неговите страхове. Самотен, ненаказуем и разглезен от внимание и грижи, той демонстрира "безстрашно" поведение, плод на вътрешното му напрежение, изразяващо се в насилие, безсърдечие и егоизъм. В този ход на размисли искам да обърна внимание на знаците на насилие в детските му години, проявления на неговата дисхармонична и крехка душа, изразени в злоба и демонизъм. Вл. Соловьов отличава неговата "необикновена склонност към разрушение" и "услаждането на злодеянието", като според него "Това демоническо сладострастие не изчезна от Лермонтов до самия край; дори последната трагедия произлезе от наслаждението на Лермонтов да измъчва по-слабите създания" (по Гусляров, Карпухин 1998: 42).

Тези нескрити садистични импулси далеч не са изолирани прояви, те подсказват вътрешна потребност да наранява, част от стремежа към демонстративно авторитарно поведение. Насилието е страх в действие, като степента на агресия издава неговите мащаби. При Лермонтов става дума за демонстрации на "злостна агресия", провокирана от конкретните условия на съществуване и подсказваща някои от по-късните му "странни" проявления. Ще цитирам емблематичен пример, в който се прокрадва и идеята за възможно трайно псих(олог)ично увреждане след преживяната болест: "Често в градината чупеше храстите и късаше хубавите цветя, посипвайки с тях пътечките. С истинско удоволствие мачкаше нещастните мухи и се радваше, когато хвърленият камък удряше горката кокошка. Бог знае каква щеше да е насоката на развитие на неговия характер, ако не бяха дошли на помощ болестите... Те го спасиха от смъртта, но тежкият недъг го остави в напълно разстроено състояние: не можеше да ходи, не можеше да повдига лъжицата... Болестта имаше влияние върху ума и характера на Миша [...] въображението стана неговата нова играчка" (Висковатов 1987: 43, к.м., Д.М).

С времето тези характеристики не толкова се задълбочават, колкото се комбинират и създават нездрава духовна атмосфера със сериозен деструктивен потенциал. Още повече, че самият Лермонтов нееднократно с носталгия се "завръща" в интимната задушевност на своите детски преживявания:

"Ако в забрава аз потъна някой път,
към миналите дни ме спомени влекат -
      към тях душата ми полита:
и виждам се дете сред родните места
във парка с разрушен топлилник без цветя
      край къщата, с бръшлян обвита.

[...]

На царство чудно тъй всесилен господар,
аз дълги часове прекарвах там без жар
      и споменът за тях не чезне
под бурята на страст и зли горчивини
и, както остров свеж над пенести вълни,
      цъфти сред океанските бездни."

("Как често, от тълпата...", 1840, прев. Гр. Ленков и Л. Любенов)

Вътрешните му страхове и комплекси за малоценност са външно експлицирани под формата на задълбочаващи се агресия и склонност към насилие, генерирали убеденото войнолюбие на писателя:

"Внезапно глух камбанен звън
чух в тихите далечини...
И той ума ми проясни.
О! Аз веднага го познах!
От детския ми поглед плах
бе гонил всякоя мечта
в съня за майка и баща,
за волни степи и орли,
за вихрогони и скали,
за битки приказни - а в тях
несменен победител бях."

("Мцири", 1839, прев. Л. Любенов)

Симптоматично е пристрастието му към военните игри в детството, когато "на около седем-осем години, баба му го обкръжила със селски момчета на неговата възраст, облечени във военни дрехи - свидетелства помешчикът П. К. Шугаев, чието имение е в близост до Тархани (днес - село Лермонтово), - с тях Мишенка се забавлявал и имал нещо като учебен полк, като на Петър Велики в своето детство" (Шугаев 1989: 58-68). Усетил комфорта от проявената властна поза, от ранно детство той търси лидерство и признание: "Миша Лермонтов с камшик в ръка, властен ръководител на нашите забавления, болезнено самолюбив и екзалтиран малчуган" (според художникът М. Е. Меликов) (Гусляров 1998: 41). Освен това още в крехка възраст пише множество епиграми и други малки текстове, посветени на хусарите; а голяма част от рисунките му са на баталии. Военните му пристрастия могат да бъдат изведени и от (вероятната) генеалогия на неговия род, който е с шотландски (според други източници - испански) корени, поради което той гледа на себе си като на потомък на древни бойци, защото неговите дядо (на когото е кръстен) и брат са значими военни с отличия за храброст и доблест.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.