|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава седма Димитър М. Михайлов Бракът: хроника на една предизвестена... смърт
Въпреки страха от лошата си репутация, която може да доведе до евентуален отказ от страна на майката на Наталия, безкрайните отлагания, несъгласието на неговото обкръжение и усещането за провал на предстоящия брачен съюз, Пушкин е непреклонен в стремежа си към красивата девойка: "Всичко онова, което би могъл да ми кажеш в полза на ергенския живот и против женитбата, вече съм го премислил - пише той на Н. И. Кривцов. - Хладнокръвно претеглих изгодите и несгодите на избраното от мен положение. Младостта ми премина шумно и безплодно. До днес живях не така, както живеят другите. Не изпитах, не вкусих щастието. [...] Сега съм над тридесет години. На тридесет години обикновено хората се женят. Аз ще постъпя като хората и вероятно ще съжалявам. При това аз се женя без опиянение, без детинско очарование. Бъдещето се явява пред мен не върху рози, а в своята строга голота. Тъгите няма да ме учудят. Те влизат в домашните ми сметки. Всякаква радост за мен би била неочаквана. Днес съм в тъжно настроение" (Писмо от 10 февруари 1831 г. от Москва, Пушкин 1954, ІХ: 11). Дори опитите на негови близки приятели и не чак толкова познати събеседници (някои от които дори анонимни) нямат достатъчно силна мощ да възпрат неговата целеустременост и отдаденост на мисията по създаване на семейство:
Мотивът за силния копнеж е случването на Дома - пространство, където (порасналият Саша) Пушкин да е обичан, обгрижван и обсипван с внимание. Това е една от най-травматичните теми и в неговото творчество - във всяка от "Повестите на Белкин" той е подложен на критичен прочит-изследване: като дома-очакване ("Изстрел"), дома-семейна "идилия" ("Виелица"), псевдо-дома ("Майсторът на ковчези"), напуснатия дом ("Станционният надзирател"), дома-сцена ("Господарката селянка"). Сходна е ситуацията и с драматургичния цикъл "Малки трагедии", създаден в същия ключов период: дома-съкровищница ("Скъперникът рицар"), домът-изкушение ("Каменният гост"), дома-кръчма ("Моцарт и Салиери") и дома-смърт ("Пир по време на чума"). Можем да добавим и пустия дом ("Русалка"), дома-алхимична лаборатория ("Сцени от рицарските времена"), дома-мистерия ("Дама пика"), дома-готическо съновидение (финалът на "Евгений Онегин") и др. Домът за Поета е едновременно мечта и травма още от най-ранно детство и макар частичен заместител да е лицеят в Царско село, едва след сключването на мечтания брак той ще каже на П. А. Плетньов: "Аз съм женен и съм щастлив. Имам само едно желание: дано в живота ми нищо не се промени. По-хубаво от това не очаквам. Това състояние за мен е така ново, струва ми се като че ли съм се преродил" (Писмо от 24 февруари 1831 г., Пушкин 1954, ІХ: 12). Бракът ще се реализира като висшето пространство на игра със страха в света на поета. Показателно е, че отношението на Александър Пушкин към "студената" Наталия в началото на техния брак е на "богомолно благоговение пред свещена красота" (Пушкин 1990: 15-40) - твърдение на Вл. Соловьов, осезаемо и в стиховете му:
След бракосъчетанието той е различен - положителен, разсъдлив, обожаващ своята жена, в която намира известна взаимност:
Това ни дава достатъчно основания да твърдим, че сключването на брака неутрализира някои страхове, но активизира друг - страхът от провал на брака. Няма нищо странно в това, че не 14-ти декември 1825 г., младежките ексцесии или изгнанието, а именно семейният климат се реализира като най-"страшното" пространство в живота на поета. Това е подсказано и от странните, злокобни случки по време на брачната церемония, а и самият избор на партньор(ка) от страна на Пушкин (може би) предзадава трагедията. Зад решението му стои стратегически стремеж да придобие онова, което му е отказано като дете - любовта, като само по себе си дори неговото пълно посвещаване на партньора - превръщането на любовта в религия, е скрито доказателство за страх, че никой няма нужда от мен, а аз имам абсолютната необходимост от някого. Много от биографите на писателя виждат и потвърждават сходствата в личностните характеристики между Наталия и Пушкиновата майка: студена кокетка, светска дама, която иска да получава внимание, възхищение и любов, но не и да дава. Чрез избора си той (символично) "превързва" раните от своето детство, компенсирайки психологическите травми и липси, в опит да "замести" вечно отсъстващата фигура на "майката" със съпруга. Това неминуемо активира и съответните страхове да не повтори губещата позиция на пренебрегнат, защото както Р. Барт посочва, загубата на връзката с любимото същество е "от кошмарите, когато Майката се появява с лице, носещо отпечатъка на строгост и студенина. Фадингът на обичания обект е ужасяващото завръщане на Лошата Майка, необяснимото отдръпване от любовта, добре познатата на Мистиците изоставеност: Бог съществува, Майката е тук, но те вече не ни обичат. Не съм разрушен, но съм оставен там като отпадък" (Барт 2005: 128). Тези страхове ще направят дуела с Дантес неизбежен. Пушкин се опитва да бъде примерен и верен съпруг - в писмо до Нашчокин радостно споделя: "Моето семейство се умножава, расте, вдига врява около мен. Сега като че ли не бива нито да се оплаквам от живота, нито да се страхувам от старостта. На ергенина в обществото му е скучно: яд го е да вижда новите, младите поколения; само главата на семейството гледа без завист младостта, която го заобикаля. От това следва, че хубаво направихме, като се оженихме." (Писмо от 10 януари 1836 г., Пушкин 1954, VІ: 452). Това личи и от нежните комплименти и влюбени, нежни обръщения към Наталия в кореспонденцията им между Москва и Петербург: "Колко си ми умничка, колко си ми миличка!" (Писмо от 25 септември 1832 г., Пушкин 1954, ІХ: 55-56); грижите към нея: "мъчно ми е без теб [...] все нещо ме е страх за тебе [...] Душице моя, булчице, ангеле мой, послушай ме, бъди така добра: ходи по два часа всеки ден из стаята и се пази" (к.м., Д.М.) (Писмо от 8 декември 1831 г., Пушкин 1954, ІХ: 41); както и молбите му да бъде по-разумна, тактична и съобразителна: "Целувам те и те моля да ходиш назад и напред из стаята, да не ходиш в двореца и да не танцуваш на баловете" (Писмо от 10 декември 1831 г., Пушкин 1954, ІХ: 41-42; още по темата виж Гросман (1994). Истината е, че този брак е разочароващ и за двамата. Наталия редува две състояния на семеен живот - забавлява се в отсъствието (по-рядко мълчаливото присъствие) на своя съпруг на баловете или е бременна и недоволна, че пропуска да се изяви на забавите. В началото на брака Пушкин има надежда, че ще успее да пробуди нейния интерес, защото "любовта към жена му беше безгранична - признава съпругата на близкия му другар Нашчокин, - Наталия Николаевна беше неговата богиня, на която се кланяше и беше поверил сърцето си, и съм убедена, че той не допускаше никога нито с мисъл, нито с някакво подозрение да я оскърби. Трябваше да се види радостта и щастието на поета, когато получаваше писмо от жена си. Той винаги сияеше и го обсипваше с целувки. [...] В последните години клеветите и ограничените средства помрачаваха семейния живот на поета [...] никога не допускаше никакви глупави мисли за своята жена. Той я боготвореше" (Пушкин 1985, ІІ: 236-247); но впоследствие е принуден да приеме факта, че съжителства с безстрастно хладна съпруга. Наталия Гончарова, наричана в обществото "дантелената душа", остава интелектуално и емоционално (някои пушкинисти твърдят, че и физически за сметка на своята "умна, но некрасива" сестра Александра (още по темата виж Шчеголев 1917: 404) чужда на съпруга си, който изисква от нея да бъде майка и съпруга, а не (само) кокетка и бална дама. Тя обаче предпочита блясъка на балната зала, танците и светските клюки, нееднократно демонстрира безотговорност и наивност, а Пушкин всеки път е склонен да прощава от любов и страх. Биографите често отбелязват, че неговото отношение към (прекомерно) сдържаната Наталия, гордееща се с броя на ухажорите си, не съответства на нейното провокативно поведение. Пушкин казва, че обича красотата на нейното лице, но душата й обича повече:
Затова той се опитва да запази добрия тон, като нежно я напътства да спазва етикета на поведение, подобаващо на семейна жена: "Не е хубаво само, че въртиш разни кокетства [...] макар че съм сигурен в теб, не бива да се дават на хората поводи за клюки", но друг път е уязвен и едва сдържа яда и обидата си, директно назовавайки поведението й непристойно и безпътно (Писмо от 30 октомври 1833 г., Болдино, Пушкин 1954, ІХ: 76-77). Пушкин не престава да вярва, че е обичан, дори да е необходимо да фикционализира реалността, но това е безизходна позиция. Той не е щастлив - семейният живот не среща очакванията му, но и не може да допусне да изгуби детската си мечта за пълноценно семейство и Дом. Тази дисхармония провокира тежки моменти за влюбения съпруг, защото "Любовната грижа е разходване на сили, което изхабява тялото толкова тежко, колкото и физическата работа" (Барт 2005: 227). Пушкин е изключително страстна натура, (при)носител на силно сексуално либидо, лавиращо от естетиката на еротиката до перверзност, което ни позволява да направим частични асоциации с Достоевски и неговата сексуална природа в стилистиката на маркиз дьо Сад (още по темата виж Лукеянов 1999). Молбите и заплахите на поета само водят до усещане за самоунижение, безпокойство, несигурност и страх, обобщени в болезнена ревност, скрита зад загриженост и стремеж към запазване на интимните отношения: "Ти май си кокетничила повече, отколкото трябва. Внимавай: неслучайно кокетството не е на мода и се смята за признак на лош тон. Ползата от него не е голяма. Радваш се, че подире ти, също като подир кучка, тичат песовете с навирени опашки и ти душат задницата, то пък една радост! [...] Весели се, булче, само имай мярка във веселбата и не ме забравяй. [...] И, ангеле мой, моля те да не кокетничиш. Не съм ревнив, пък и знам, че ти няма да го удариш през просото; но знаеш колко мразя всичко, което намирисва на московска госпожица, всичко, което не е както трябва, което е вулгарно [...] Ако при завръщането си разбера, че твоят мил, прост, аристократичен тон се е променил, ще се разведа, Бог ми е свидетел, и от мъка ще се запиша войник" (Писмо от 30 октомври 1833 г., Пушкин 1954, ІХ: 76-77). Дори в стиховете си той не спира да я "напътства". Подобен е и фикционалният модел, травестийно изложен в словата на Татяна към Евгений Онегин от романа в стихове:
Това е пореден опит за художествена компенсация на фрустриращата действителност. С времето отношението му се изменя и той предприема крайни предпазни мерки спрямо евентуална нейна изневяра, защото "Пушкин се боял само от едно: съвсем младата, неизкушена негова жена, може да извърши, без да иска, погрешна крачка, която да постави него и нея в неприятно положение в обществото" (Кулешов 1997: 403; к.м., Д.М.). Ревността е чувство, което се ражда в любовта и е предизвикано от страха, че обичаното същество предпочита друг - Пушкин страда не защото съпругата му (може би) е влюбена/изневерява с Дантес, а защото е необичан. Нараняването идва от идеята за предателство, а не от съмнението, защото може да предаде само онзи, който обича, и може да бъде ревнив само онзи, който вярва, че е обичан. Измъчван е от жестока ревност, а сигналите за предстояща катастрофа са налице - Пушкин е все по-мрачен, "оставаше мълчалив и недоволен. [...] В редки случаи се чувстваше на мястото си", споделя П. А. Плетньов (Вересаев 1936, ІІ: 225). Раздиран от сериозни вътрешни противоречия, в поведението му сред обществото се проявява нервност - камерюнкерът Н. М. Смирнов коментира, че "Преходите от порив на веселост към изпадане в смазваща тъга при Пушкин бяха внезапни, почти без пауза, по думите на неговата сестра, произхождаха от нервното напрежение в най-висока степен. [...] Пристъпите на нервност се проявяваха у него при всяка шега, а когато беше жлъчен, лесно се поддаваше на поривите на гняв" (Пушкин 1985, ІІ: 272-282). Страховете на поета се соматизират, като изказването на литературоведа-издател П. И. Бартенев, че понякога така се разпалвал, че се налагало да излиза по средата на оживен разговор от стаята и да освежава главата си със студена вода, допълва пълнокръвната картина на вътрешното безпокойство на Пушкин (Вересаев 1936, ІІ: 239). В допълнение, ще спомена и постоянните финансови проблеми, също обсебили битието му: "паричните неприятности държаха Пушкин в такова раздразнително състояние, че отчасти то бе една от причините за неговата гибел" (Вересаев 1936, ІІ: 300). Душевният дискомфорт на поета се засилва, когато през декември 1833 г. император Николай І публично го унижава, давайки му неуместната камерюнкерска титла. Това е чудесен повод за либералите да го нападат, че е слуга на императора, а останалите нескрито да му се присмиват. Пушкин е самотен и неразбран - дори близките му приятели критикуват последвалата оставка, а когато я оттегля по "принуда", с видима досада присъства на баловете, където "се чувствал самотен, смазан от обидите и клеветите. Терзаел се, заради нервното напрежение напълно изгубил съня си" (Кулешов 1997: 420). Или пък се "укрива", като признава на Наталия от Петербург: "Правя се на болен и ме е страх да не срещна царя. Докато траят празниците, няма да се покажа от къщи. Нямам намерения да се явявам с поздравления и приветствия при престолонаследника; неговото царуване е още далеч и аз вероятно няма да го видя" (Писмо от 20-22 април 1834 г., Пушкин 1954, ІХ: 89-90). Затваря се все повече в себе си, гордостта му е потъпкана, честта - завинаги погубена. Пушкин, който в ранната си младост използва маската на шута и аутсайдера, за да балансира крайните си душевни състояния, в зрелостта се самоиронизира, че се е превърнал в придворен шут (още по темата виж: Сандлер 1997; Арнинщейн 2007). Демонстрира невъзможност да форматира в комфортна форма живота си, да продължи да "играе" пред обществото с досегашната маска на безстрашен и неуязвим. Безпокойството му, че е "разкрит", (де)градира в депресия и онова, което досега е създавало вълнение - семейството, писането, бъдещето, сега предизвиква страх. Усещането, че е обект на презрение, присмех и съжаление, провокира агресивно-непристойни прояви или позата на самоизолация, познати от младостта му. Сред хора той е мълчалив, сериозен, със стиснати устни и сърдит вид, безучастен стои в ъглите или на прозореца, завладян е от някакво неясно, но невротично и мъчително чувство на безизходност и фатална обреченост:
Друг път не може да си намери място, ходи бързо из стаята с ръце в джобовете на панталоните си и вглъбено повтаря сам на себе си: "Тъжно! Скучно!". Рядко, но все пак документирани са неговите позабравени шегобийства или веселия, но само в много тесен кръг и със силна интензивност на преживяването за сметка на неговата краткотрайност и последваща отново мълчалива печалност. Обмисля възможността да вземе семейството си и да избяга в провинцията:
но това са само илюзии и с изключение на някои негови (еднолични) кратки пътувания (включително отново до знаковото Болдино), Пушкин остава неудовлетворен и в крайна сметка "неспасен". В голяма част от запазените спомени и коментари на съвременници се долавя неразбиране на факта, че Пушкин взима страната на своята съпруга по случая "Дантес", защитавайки я от нападките (още по темата виж: Поляков 1922; Лотман 1983; Кунин 1988). Съответно изводите, които се правят, са двупосочни. За едни "Пушкин загива като жертва на неприличното положение, в което сам се поставя заради погрешната си преценка" (Могилянски 1995: 38), която е резултат от това, че отношенията между съпрузите са "винаги и преди всичко тревога. Постоянна и небивала тревога, предчувствие" (Маймин 1981: 176). Според други Пушкин не променя нежните си дружески отношения с жена си и, независимо от оскърбителните слухове и дръзки анонимни писма, съхранява предишното доверие, без да я обвинява в нищо, защото "Той много обичаше и уважаваше своята жена, като направената гнусна клевета към нея дълбоко го огорчи: той ненавиждаше Дантес и независимо от женитбата му с Гончарова, не искаше да се помири с него" (Пушкин 1985, ІІ: 364-380). Вътрешният свят на Пушкин е самодостатъчен и затворен. Поетът смята, че нейното публично опозоряване е личен удар срещу него - загубата на Наталия е преди всичко негова лична загуба. Още преди случването на този съюз той вече е отчасти компрометиран, оспорен и отхвърлен в ролята си на писател, човек, син, гражданин, революционер (заявил се като потенциален участник в антидържавни въстания), войн (има намерение да постъпи в армията, но му е категорично отказано от императора), поданик. Независимо че семейство Вяземски твърдят, че "Пушкин не криеше предстоящия дуел от своята съпруга. Той дори я запита за кого ще скърби тя. "За този, който е убит" - отговори Наталия Николаевна." (Витале 2000: 246), не е необходимо да преповтаряме всички спорове и коментарии по темата за нейната "вина" (още по темата виж: Цветаева 1984; Абрамович 1984; Захаров 2000; Скриников 2006). Независимо от избора на оптика по проблема, изводът е един и същ. Той звучи, както от страна на един от неговите най-остри литературни опоненти - Ф. Булгарин: "Съжалявам за поета, даже много, но човекът бе отвратителен. [...] Неговата съпруга, в никакъв случай, не бива да бъде винена. Виждал ли си някога Пушкин? Беше ли възможно да го обичаш, особено когато бе пил?" (Писмо от 4 февруари 1837 г. до Ал. Стороженко) (Витале 2000: 266); така и синтезиран, в прозорливите наблюдения на "наследниците": "Той загина, защото повече нямаше накъде да върви и да расте. С всяка стъпка към просветлението и сърцето на народа, той все повече се е откъсвал от така нареченото "интелигентско" общество, ставал е все по-самотен и враждебен към тогавашния среден руски човек. За него целият Пушкин е бил непонятен, чужд, дори страшен, изглеждал "неудачник", както сам се нарича с горчива ирония" (Мережковски 1993: 260). Бракът е последната му кауза и няма връщане назад - Наталия е неговото единствено безспорно постижение, привидна победа над страховете му. Тя е едновременно донжуановски "трофей"; "награда" за проявеното търпение и постоянство в "подготвителния" етап на брака, и преди всичко - доказателство, че е значим и оценен. Прав е Дм. Мережковски, че "Смъртта на Пушкин - не е обикновена случайност. Драмата с жена му - очарователната Nathalie и нейните мили роднини, не е нищо друго освен драма на целия му живот [...] Куршумът на Дантес само довърши това, към което постепенно и неизбежно е водила руската действителност Пушкин" (Мережковски 1993: 260). Този дуел е не толкова от ревност, а поради нараненото самолюбие на Поета, което той желаел да бъде изкупено с кръв - теза, подкрепена от значително количество коментарии на негови съвременници: "Като безгранично ревнив човек с изключително жесток характер, той бе доведен до лудост от подозрения [...] - казва Ото фон Блум, посланик на Кралство Дания в Русия, - изливайки своя гняв в писмо с груб и нападателен език, направи дуела неизбежен." (Писмо от 30 януари 1837 г.). В невъзможност да разреши семейната криза, Пушкин заема позиция на съпруг, борещ се за една несподелена страст и любов. Той става жертва на собственото си желание да постигне невъзможното, да преодолее страха, измъчващ го през целия му живот.
© Димитър М. Михайлов Други публикации: |