Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Завръщането: "Ласкател аз? Не, братя мили!"¹

На теория след шестгодишно заточение завръщанетоза Пушкин през 1826 г. би трябвало да бъде освобождаващо и безстрахово преживяване, но всъщност неговите страхове вървят във възходяща линия и подготвят Болдинската есен през 1830 г. Временно затихналият конфликт с властта след разговора с императора е последван от (не)очаквано ескалиране на напрежението с цензурата, Трето отделение и персоналния конфликт с граф Бенкендорф. Мотивите за това можем да видим в думите на чиновника от ІІІ-то отделение М. М. Попов: "Бенкендорф и неговият помощник фон Фок погрешно започнаха да гледат на Пушкин не като на вятърничав младеж, а като на опасен волнодумец, постоянно го следяха и изпадаха в тревожни предположения от всяко негово действие, излизащо от общите рамки. [...] Той беше в пълния смисъл дете и като дете, никога не се страхуваше" (Вересаев 1936, І: 441).

По-стресовият елемент от битието на "детето" Пушкин е, че е притиснат от зложелателите си, клеветящи го като "предател" на декабристите и "агент" на император Николай І. След събитията от 1825 г. у Пушкин има именно подобен страх да не допусне/извърши неморален компромис с авторитета срещу евентуално позволение от властта за завръщане от заточение (или позволение да напусне страната). През целия си живот той настоява, че е морално-етически съпричастен към осъдените приятели и реално остава такъв, като не малко стихове са всъщност "дружески послания" към тях за кураж и надежда в тежката битка за физическо и психическо оцеляване, резултат от немилостта на руския цар:

"Там, в рудниците на Сибир,
дерзайте горди, търпеливи:
ще победите най-подир
с труда си, с мислите си живи.

[...]

Оковите ще се строшат;
ще рухне мракът; свободата
ще ви пресрещне на вратата
и братя меч ще ви дадат."

("Послание в Сибир", 1827 г., прев. Г. Джагаров)

"Да ви помага Бог: в нощта,
във бури, в скръбните години,
в чужбина, сред моря пустинни
и на земята в пропастта."

("19 октомври 1827", 1827 г., прев. Кр. Станишев)

Пушкин обаче прави опит посредством стиховете си (индиректно) да комуникира с властта (в частност със самия император Николай І), за да я умилостиви с цел потенциална благосклонност към осъдените декабристи. Жестът му е неправилно възприет, дори може да се твърди, че е и манипулативно изопачен, защото поетът винаги е имал ясна и безкомпромисна лична гражданска позиция. Достатъчно е да припомним крайно отрицателното му отношение към предишния руски цар - Александър І, разгърнато в Х-та глава на романа в стихове "Евгений Онегин" (1823-1831, отд. изд. 1833), която начева безпардонно:

"Владетел слаб, глава лукава,
конте плешиво и лентяй,
съгрян от ненадейна слава,
царуваше над моя край."

("Евгений Онегин", глава Х: І, прев. Гр. Ленков)

Обективно погледнато, политическите възгледи на Пушкин търпят промяна във времето, като зрелите му консервативни идеи са следствие от настъпилото разочарование, отрезвяване и помъдряване в личната му философия. Затова, въпреки че е либерално настроен, той не споделя републиканската идея и уважава управленската фигура на цар Николай І. Показателно е, че той поема именно пред този император (не съвсем спазено) обещание да не пише повече (злословия) по адрес на властта в Русия, а в същия момент писателят предпазва от по-строги присъди много от своите другари-декабристи, като изгаря тайни документи и лични записки. Монархизмът в съзнанието на Пушкин не е сляпо преклонение пред авторитаризма и единовластието, а дълбоко вътрешно убеждение и силна индивидуална вяра в руското монархическо начало, основаващи се на негови наблюдения-анализи на историческо-политически факти. Той настоява за прогресивната роля на монархията в руското общество, но без да си затваря очите пред тежките "изкушения" (и прегрешения) на властта. "Най-умният човек в Русия", както го нарича цар Николай І, без да е прекрачвал западната държавна граница, инкорпорира западния ренесансов културен енциклопедизъм, като активен и одухотворен "посланик" на западната култура във времето на анти-европейски режим, затова е и заслужил оценката, че "За първи път руската литература се сдобила с гениален художник, който бил и гениален мислител" (Макогоненко 1974, ІІ: 19).

Поетът обаче прави много точно разграничение между необходимостта от независимата свободна дворянска духовна култура и страха от титаничната авторитарна власт - духовната независимост на творческата личност в "аракчеевия Петербург" (Л. Гросман) е възможна единствено в границите на белия лист. Затова няма изненада, че неговите дълбоки опасения се реализират само няколко месеца след завръщането и въпреки яростните му опити публично да защити своето име със средствата на литературата:

"О, аз не съм лукав ласкател,
кога възпявам царя наш:
повели туй е на душата,
а не ласкателство на паж.

Аз него просто го обикнах:
че с труд, с надежди, със войни
дори - Русия той подтикна
към друг живот и други дни.

В кръвта му ври младежка страст,
а не владичество държавно:
когато той наказва явно,
смекчава тайно свойта власт.

И аз във край далечен страдах,
изгнанствах дълго във тъга,
но той десница ми подаде
и ето пак съм тук сега.

Показа грижа той към мене,
стори ми толкова добро,
че му написах вдъхновено
хвала с признателно перо."

("Към приятелите", 1828 г., прев. Н. Вълчев),

определени кръгове от обществото виждат в Пушкин единствено предател и шпионин. Интригата около "верноподаничеството" на поета се разраства до титанични мащаби, макар действителният личен цензор на поета да е самият цар, агентите-доносници на тайната полиция непрестанно да го следят, а Бенкендорф да не пропуска възможност да го нападне или уязви. Ситуацията е комплицирана от острата му вражда с някои представители на литературната критика. По негов адрес се пишат хулни епиграми, правят се злобни коментари и грозни подхвърляния:

"Пушкин вече ни досажда,
Пушкин вече ни дотяга.
Стиховете му са вяли,
геният от него бяга.",

на които той също не остава длъжен - тонът му към "критика затлъстял и присмехулник бузест" ("Критико затлъстял и присмехулник бузест...", 1830 г., прев. Кр. Станишев) варира от иронично-жлъчен до цинична словесна саморазправа:

"Послушай, друже - щом те връхлети
от оводи-писачи рой омразен,
учтиви думи не прахосвай ти,
не възразявай на шума им празен:
ни с логика, ни с усет би успял
да спреш сганта, що няма срама.
Не се гневи, а замахни без жал
и захлупи ги с ловка епиграма."

("Съвет", 1825 г., прев. Цв. Ангелов)

"Разчитайки на мойта гордост,
руга ме старият критик,
неиздържал, аз отговорих,
развъртях пустия език;
и на, жадувайки за слава,
чрез моя отговор и той -
слуга презрян, душа лукава
нададе в страниците вой.
Но като кучето, което
клечи пред чуждата врата,
лакей, ти стой си във антрето,
на господаря ще платя."

("Срещу Надеждин", 1829 г., прев. Д. Боляров)

В невъзможност да комуникира с властта, без да бъде притискан до стената със средствата на шпионажа и шантажа - личната му кореспонденция се следи, поучаван е и "напътстван" в правилната насока - литературно и житейски, Пушкин изпада в крайно душевно безпокойство, за което свидетелстват думите на поета-декабрист Ф. Н. Глинка: "Пушкин беше жив вулкан, вътрешният му живот бе огнен стълб от него" (Писмо от 27 ноември 1827 г. до А. А. Ивановски (Вересаев 1936, І: 377). Усещането, че е сам срещу всички - "звяр в клетка" (Модзалевски 1922), се засилва неимоверно и художественият отпор не закъснява:

"Ни дума засега, тълпа враждебна...
Притихва сякаш моят гневен глас,
ала от взор не ви изпускам аз -
все някого след време ще издебна:
не ще избегне ноктите ми зли,
щом връхлетя нечакан, безпощаден.
Така се вие ястреб кръвожаден
и дебне той гъсоци и петли."

("Към приятелите", 1828 г. прев. Н. Вълчев)

"Мълчи, безумна, тъмна твар,
на жалки нужди надничар!
Презирам ропотът ти мерзки!

[...]

О, вий по дяволите вървете,
следете жалкия си път!
Не ще ви стресне вас поетът
дори на лирата с гласът.

Душевно мъртви, вън от гроба
слуги на низката си злоба,
вий виждате пред своя взор
едно: тъмница, бич, топор."

("Поетът и тълпата", 1828 г., прев. Н. Вълчев)

Към вече казаното ще спомена и още няколко акта на страх, датирани в този етап на неговия живот - бягството в Петербург, предсказанието на Кирш, което суеверният Пушкин приема напълно сериозно, и неосъщественото желание да постъпи в армията за Руско-турската война, което довежда до нова конфронтация с императора. Житейската му равносметка е показателна:

"Тъмни облаци наново
скриват моята звезда
и вещаят ми сурово
пак печал и пак беда...

Ще успея ли да бъда горд
във тези тежки дни
и съдбата да пропъдя
като в свойте младини?

Мен живота разгроми ме,
чакам бурите сломен:
може би все още има
бряг спасителен пред мен."

("Предчувствие", 1828 г., прев. Н. Вълчев)

Предстои Болдино...

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатът е от "Към приятелите", 1828 г. прев. Н. Вълчев. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.