|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Глава седма Димитър М. Михайлов Михайловское: Дон Жуан на село
От Одеса изгнаникът Пушкин споделя в кореспонденцията си до близкия на душата му поет А. А. Делвиг: "Скучно ми е! Ето припева на моя живот." (Писмо от 16 ноември 1823 г., Пушкин 1954, VІІІ: 44) 1, но едва ли е предполагал, че принудителното завръщане в родовото имение в Михайловское (1824-1826) ще е подобно стресово и страхово преживяване. От една страна, печално-безрадостният престой затвърждава усещането му за несъществуващ Дом, защото "Моето пребиваване - пише Пушкин до княз В. Ф. Вяземски - в средата на моето семейство удвои моите огорчения" (Писмо от края на октомври 1824 г., Пушкин 1954, VІІІ: 62). От друга страна, се засилват до нетърпимост противоречията-сблъсъци с неговия баща, изживяващ се като полицейски агент-настойник. Това не е случайно, защото от най-ранно детство в съзнанието му фигурата на бащата е антимодел за подражание. Докато е поставен при подобни тежки психологически условия, се случва една от любопитните трансформации на страха в неговата личност. В своите размишления Н. Гогол находчиво отбелязва, че "Пушкин е бил наясно с предназначението си много повече от онези, които са му задавали въпроси, и го е следвал с любов. Дори в периоди, когато самият той се е мятал в шемета на страстите, поезията е била светиня за него - досущ като някакъв храм. Там той не е влизал небрежен и размъкнат; там не е внасял нищо необмислено и прибързано от собствения си живот; там нелицеприятната действителност не е могла да нахълта оголена. А в същото време там всичко, до последното нещо е неговата собствена история. Но това не е видимо за никого [...] Избутал героите си от мястото им, той сам застава на тяхно място и чрез тях е поразен от онова, което поразява един поет." (Гогол 2007: 206, к.м., Д.М.). Авторът на "Мъртви души" сполучливо изговаря специфичния процес - едновременно като причина, случване и следствие, при който Александър Пушкин създава свое алтер его. Той конструира свое второ лице с биография в литературата, служещо за контекст на неговите произведения (Ю. Лотман). Съграждането на образа на "Поетът" е съзнателно "деление" на личността, като за вътрешния интимен свят външният Пушкин се превръща в "персона" (К. Г. Юнг) - функционален комплекс-компромис, неидентичен с индивидуалността и възникнал във връзка със страха от приспособяване. Пушкин е Поетът, "даден на света, за да докаже чрез себе си какво е поет, и нищо повече, - какво е това поет, взет не под влиянието на определено време или обстоятелства и не в зависимост от собствения си, личен характер като човек, а независимо от всичко; за да може, ако след време някой висш душевен анатом поиска да анализира и да си обясни какво е по своята същност поетът, това чувствително създание, което откликва на всичко в света, но не намира отклик на самия себе си, да бъде удовлетворен, като види това в Пушкин. Само на Пушкин му е отредено да покаже това независимо същество в себе си, това звънко ехо, откликващо на всеки отделен звук, който се ражда във въздуха. При мисълта за един поет повече или по-малко си представяш личността му." (Гогол 2007: 205). В Михайловское Поетът постоянно "играе" с двете маски - на разгулник-бохем в близкото Тригорское и продуктивен писател в тягостното Михайловское. "Играе" неопитомим бохем, като в своите любовни похождения не се притеснява едновременно да ухажва по няколко дами, разигравайки "роля", която по-късно ще въплъти в редица художествени образи. От една страна, в по-късно създадените Белкинови повести2, смятани за "интимната изповед на поета" (Узин 1924: 47-48), където ще има протаготисти с характеристики, близки до авторовите: "постоянна мрачност, остър характер и зъл език" (Силвио, "Изстрел"); мистично-демоничен опитен изкусител с романтическа аура (Бурмин, "Виелица"); и мрачно-печално настроение и диаболичен ореол на "посърнала младост" (Алексей, "Господарката селянка"). Така е и в повестта "Дама пика" (1833 г., публ. 1834 г.) - Херман е "истински романтично лице: има профил на Наполеон, а душа на Мефистофел", на чиято съвест тежат "поне три злодейства"; както и в харизматичният мъжки образ на Дон Жуан/Дон Диего в една от Болдинските "Малки трагедии" - "Каменният гост":
Да не забравяме, че тези личностни характеристики не са чужди и на емблематичното "друго Аз" (изхождайки от игрословицата в името "он-его") на Пушкин - протагонистът на авторовото слово в романа в стихове "Евгений Онегин", наченат още през май 1823 г., когато в Кишинев писателят нахвърля плана за първата песен:
Всички тези примери издават тенденция - животът се претворява в изкуството, а то от своя страна има компенсаторна функция спрямо своя създател. Това е "хамелеонска" защитна реакция, защото същевременно той работи изключително много и плодоносно над белия лист. Тази маска е особено осезаема както в антисоциалното му поведение, така и в демонстративната "изгнаническа" поза на страх, песимизъм и меланхолия, като неслучайно е прието да се смята, че престоят му е "прощаване с неговия романтизъм" - не само в литературен, но и в биографичен план (Томашевски 1956, ІІ). Това личи по кореспонденцията на Пушкин, в която се назовава "жив погребан" и "забравен" в "моята пустиня", оплаква "проваления" си живот:
Изказва дълбоко разочарование от приятелите, които не подкрепят молбата му до императора да замине да се лекува. В писмо до неговия литературен събрат П. А. Вяземски в Москва четем: "На вас ви е лесно да ме упреквате в неблагодарност, но ако бяхте на мое място (Боже опази), може би щяхте да се вбесите още повече. Моите другари се опитват всячески да ми помогнат, а на мен ми е все по-зле и по-зле. Разгорещявам се и ги проклинам, след това размислям и като същински йезуит им благодаря за намеренията, но от това не ми става по-леко. [...] Всички са се загрижили за моя живот; сърдечно благодаря, но за какво ми е такъв живот? По-добре да си умра в Михайловское. Във всеки случай гробът ми ще бъде обвинение към живите, а на него ти би могъл да поставиш поучителна епитафия. Не, приятелството влиза в съюз с тиранията, само се заема да я оправдава, да я брани от моето негодувание" (Писмо от 13-15-ти септември 1825 г., Пушкин 1954, VІІІ: 107-108). Не е толкова многословен в стиховете си, когато засяга темата, но пък за сметка на това е далеч по-безкомпромисен, с лек намек за злопаметност:
Страхът, че е забравен, скоро е изместен в съзнанието на Пушкин от новините за несполучливото Декабристко въстание, които приема изключително тежко и болезнено. Близък приятел и (отчасти) съмишленик на декабристите, той е свидетел на разгрома и последствията за тях - арести, следствие, емиграция, каторга и екзекуции (Ейделман 1979). Тревогата за тяхната съдба провокира сериозни размисли и преоценки:
както и появата на нов страх - страхът от евентуалните последствия за неговата собствена личност, обобщен в емблематичното допускане: "Аз също бих могъл...". Вярва, че не е необходимо никого да убеждава в невинността си, защото както твърди в писмото си до А. А. Делвиг: "никога аз не съм проповядвал нито възмущение, нито революция - напротив. [...] аз бих желал напълно и искрено да се помиря с правителството [...] В това желание има повече благоразумие, отколкото гордост от моя страна" (Писмо от февруари 1826 г., Пушкин 1954, VІІІ: 118). Въпреки това предусеща, че вероятността бурята да не го засегне е минимална, като според свидетелствата Пушкин е убеден, че ще бъде изпратен в Сибир:
Писателят прави необходимите (според него) усилия, за да се спаси физически, здравословно и екзистенциално от евентуалните последствия от страна на властта. В едно от писмата му до Вяземски, който е в Петербург, най-явно личи тревогата от бъдещето и усещането за обреченост: "Писах на царя веднага след края на следствието. Чакам отговора, но слабо се надявам. Бунтът и революцията на мен никога не са ми се нравили, това е вярно, но аз съм бил във връзка почти с всички и в кореспонденция с много от заговорниците" (Писмо от 10 юли 1826 г., Пушкин 1954, VІІІ: 124-125). Михайловское е първият голям пик на страха в биографията на Пушкин - едновременното наслагване на няколко различни по произход и природа, но силни и трудно преодолими страхове, довеждат поета до състояние, в което мисълта за самоубийство не изглежда чак толкова невъзможна. Суисидалните импулси намират рефлексия и в известния роман в стихове:
Страхът за себе си, страхът за другите, страхът от властта, страхът от забравата, страхът от бащата, страхът от бъдещето, страхът от вечно изгнание, страхът от каторга и т.н. При тези сложни физически (самота) и психически (депресия) условия той прави цялостна и съзнателна преоценка на живота си дотук, вследствие на което придобива зрялост и мъдрост, рефлектирали в текстовете, създадени по това време. Неслучайно пушкинистиката е приела, че това е "граничен"/"преходен" период, не само заради трансформацията на стила на писане от романтизъм към реализъм, а и поради тематичната и художествената еволюция. Търсенето на екзистенциалната тематика и духовните пътища пред личността, твореца и човека са основните му теми - такива са и личните търсения на самия Пушкин в този момент:
В известна степен можем да отбележим престоя в родния дом и като първия голям "пробив" и (успешна) самозащита срещу вътрешните му страхове. Фактът, че успява да се "опази" жив, да не извърши крайно деструктивна проява е прекият резултат на успешното стратегическо "разделяне" на личността му като поведение, имидж и дейност.
БЕЛЕЖКИ 1. Всички писма на Пушкин са цитирани по А. С. Пушкин (1954). Посочва се още съответната дата, тома и страницата, от която се цитира. [обратно] 2. Всички цитати на произведения от цикъла "Повести на покойния Иван Петрович Белкин" са по А. С. Пушкин (1977). В скоби се посочва страницата, от която се цитира. [обратно]
© Димитър М. Михайлов Други публикации:
|