ГЛАВА ПЕТА. АПОКАЛИПТИЧНА СТРАХОТЕРАПИЯ: РУСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН ПРОЕКТ "СТРАХ"

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

ХІХ век е време на серия от мотивирани стремежи към освобождаване на човешкия дух, посредством които изкуството изгражда свой собствен, алтернативен свят, който агресивно конкурира наличния, като непрестанно го провокира и дори атакува. В резултат периодът е особено богат на велики фигури и емблематични събития - личности, които съзнателно градят събития, и личности, които напълно преднамерено ги рушат. Ю. Лотман е авторът на любопитното заключение, че на определен етап от развитието на всяка култура настъпва момент на само(о)съзнаване и отхвърляне на "приетото" и "нормалното", което провокира създаването на мощен реакционен модел (Лотман 1990: 258-259).

С оглед на факта, че руската литература е най-важната съставна част на руската култура от Златния век, руската свободна мисъл логично мимикрира зад културните кодове на алегорията, "езоповия" език, подтекста и другите художествени похвати на литературата. Затова "литературоцентризмът" не просто документира криволичещия път на руската култура в нейното специфично цивилизационно и духовно развитие, а практически демонстрира защо "изкуството е великолепен урок по искреност" (Роден), като създава руски културно-литературен проект на абсорбиране, преработване и трансформиране на страха. Не като форма на самозванство или самовлюбеност, а в резултат на осъзнаването на потенциала си да обема успоредно съществуващи противоречиви явления и тенденции, да разобличава фалшивия живот и условните културни обвивки, да търси правдата и религиозния смисъл на битието.

Това я прави най-подходящата и адекватна форма за изразяване/обобщение на националната същност и своеобразие на руската култура (Още по темата виж: Лейтън 1994, Лотман 2002). Съответно нововъзникналият проект е еманация на вътрешната и външна необходимост от противопоставяне на официалната цензурна култура на Страха и има за стратегия да поставя под сериозен натиск/съмнение традиционния националистично-милитаристичен мисианизъм на самодържавната руска империя.

За Н. Бердяев класическата литература е "велика несполука" в творчеството на красотата, неспособна да постигне творческо преобразяване на битието, плод на "вечна, мъчителна неудовлетвореност". Фактите обаче указват друго: "Появата на забележителна книга бе цяло събитие; критиците и антикритиците се четяха и коментираха с онова внимание, с което някога в Англия или във Франция се следяха пренията в парламента. Потиснатостта във всички други области на човешката дейност хвърляше образованата част на обществото в света на книгите и единствено в него се извършваше глухо и с половин дума протест срещу николаевския гнет, онзи протест, който ние чухме по-открито и по-високо на другия ден след неговата смърт" (Херцен 1977: 531). Литературата се превръща в "Гласа в пустинята" на одържавения страх, защото притежава генетична способност да е "механизъм на престъпване на закона" (Батай 1995: 15).

За позитивния резултат от този процес говори обобщението, направено от дистанцията на времето: "Литературата беше нашето всичко, тя изпълняваше функциите на философия и религия, поемаше задължение да тълкува интелектуално обкръжаващия свят, да дава морална оценка на всичко случващо се, литературата играеше роля на политическа трибуна, когато нямаше никакви други трибуни. [...] у нас литературата беше почти религия със своята квазицърква, със своето божество - народа, със своя клир - интелигенцията, тези, които се покланяха на това божество и изпълняваха задълженията, аналогични на задълженията на свещеника" (Катаев 2006: 37-38). Така се формира непримиримо противоборство, в което на едната "барикада" е държавата, със своя градеж на (анти)култура на страха чрез нехуманни и авторитарни послания - император Николай І засилва цензурния и политически натиск с явното намерение да превърне литературата в идеологическо изкуство, с което потвърждава, че "тоталитарните режими са заинтересовани в присвояването на всички видове капитал и всички йерархии. [...] тоталитарната власт е заинтересована в насаждането на неспецифично изкуство и в отслабването на символичната власт, която се основава на вътрешни критерии и вътрешна история на полето" (Гронас 2000: 17). Властта "обгрижва" културата, за да я контролира и моделира като "удобна" и конформистка, съдържаща и проповядваща пасивност, търпимост, покорство. На другата "барикада" противостои истинната руска (литературоцентрична) култура, която с цялата субективност на своя естетически светоглед гради/представя картината на едно възможно развитие в невъзможните условия на суров политически климат и тягостна атмосфера на обществена депресия.

Руският литературен проект "Страх" е контра-атака, в която своеобразното "олитературотворяване" на руската действителност има за цел да пред(о)стави работещи модели за безболезнено обществено и личностно преживяване на страха, външно/изкуствено вменяван от институциите на властта, (традиционно) използващи (под)съзнателни манипулации, създавайки елементарни, първични форми на страхови състояния. Този авторски културен проект на духа е дело на руското дворянство и е пропит от неприязън към мнимата (несвещена) империя, като се стреми да преодолее драмата, оформила духовната структура на Русия, защото "не може да съществува култура за държавата - обратно, държавата трябва да бъде едно от средствата за проявление на културните ценности; в противен случай между културата и държавата възниква непримирим антагонизъм" (Бели 1910: 6).

Резултатът от взаимната употреба на сакрално-религиозни механизми от литературата и държавата е създаването и развитието на два алтернативни имагинерни модела - руският тоталитаризъм срещу литературоцентризма, самодържавно-имперският утопизъм (мисианизъм) срещу литературния (месиански) идеал. Литературата обаче е метафизично откровение на безподобната ирационална свобода, затова може неограничено да борави със сложен символен език (за посветени) на страха, съдържащ кодове, алегории, алюзии и изпразнен от първичното значение на страха (паника, бягство) в полза на вторичното (съзнанието за опасност). В резултат високата, класическа литературата се реализира като (единствен) духовно-психологически механизъм за оцеляване в непосилни обществено-политически условия, в които страхът е основният похват за направляване на социалния, държавния и личния живот в Русия. Животът придобива второ измерение в пространството на фикционалното чрез литературните образи, характери, сюжети и ситуации, затова можем да гледаме на литературата като на (не)възможен ключ към загадката какво/как се случва в имперска Русия.

Еволюцията на човека и историята на обществото е пълна с прояви, (по)следствие на феномена Страх, защото той е част от природата на нещата, от същността на всичко съществуващо. Но страхът е върховен креативен провокатор и извор на всичко имагинерно, защото прави невъзможното възможно, като надскача човешката природа и нейните вродени лимити. Поставяйки човека между съзиданието и унищожението, той проблематизира екзистенциалното му съществуване и духовни търсения, затова руската литература в опита си да досъгради незавършената руска цивилизация (ако изобщо е възможно), не толкова изолира и очиства знаците на страха от нея, а ги преработва за други цели. Така посредством творческия импулс, породен от свръхкопнежа по свободата, тя подема "кампания" да се пребори с външния страх и за целта използва своето иманентно оръжие - Словото.

Руската класическа литература започва сложна "игра" с границите на интерпретацията, като чрез преднамерена семантична многозначност и поетологична кодираност едновременно функционира като съкровищница и игрословица на руската духовност - медиатор и "преводач" между народ и власт, култура и маса, изкуство и действителност и т.н. Всъщност става дума за определен "филтър", идентификационен код, при който за правилното разчитане на шифрите на това слово е необходимо признаване на страха, приемането и анализирането му последством руския (само)канонизиран литературен "Стар завет" (Л. Димитров), обиграващ архетипни сюжети, дълбоко заложени в народната духовност. Разгръщайки генеалогично култовата си природа и инкорпорирайки руската либерална идея посредством художествени техники и кодове, руската литература изпълнява стабилизираща, компенсираща и съзидателна роля в полето на духа, превръщайки се в "серия от исторически пророчества" (Пятигорски 1991: 15, к.м., Д.М.). Тя устоява с цената на саможертвени актове на репресивни санкции от страна на властта, защото е призвана да бъде не просто опозиция и алтернатива на властта, а лидер, водач, Бог, религия.

Това е божествен акт - отдаване на вътрешна сила във външно безсилие, своеобразна вяра в безверието, градеж в деструкцията. Тази стратегия издава съзнателен опит на творците да променят дълбоката депресия на националната психика, като за целта руската класическа литература осъществява невиждан в културната история на човечеството "обратен ход" - завръща се и (отново) усвоява безкрайния потенциал на Словото, извежда го до равнището на обществен фактор, ословесявайки "трагедийната" му природа в търсене на синтеза и религиозния промисъл в него. Това е духовна ремисия - от естетика към религия, която възвръща на изкуството изгубеното му сакрално звучене.

Казано по друг начин, класическата литература реабилитира сакрал(изира)но Слово, което е изгубило централната си роля в разпространението/утвърждаването на културата след секуларизацията. Обвързването на литературата с ценностите на християнството, православната култура и божествен произход, не е нетрадиционен подход, защото до разгръщането на тоталитарния потенциал на държавността през ХІХ век обединението-сплотяване на хората става именно посредством Словото под формата на свещени текстове, канонизирани в писмена форма. По този начин литературният текст "повтаря Пришествието на въплътеното в света Спасително Слово" (Н. Нейчев), затова е призван да (из)намери ефикасното разрешение на разрушеното равновесие в битието, показвайки, че природата/целите на руската словесност от ХІХ век са неделими от вярата и трансцендентното свещено Слово. Руската национална менталност е в постоянен преход между крайните състояния на съзидание или деструкция - емблематични теми за руската литература. Парадоксално, "благодарение" на страха руската класическа литература се превръща не просто в алтернатива на реалния живот, а в негово Спасение и Възкресение - все-живот в Словото.

Страхотерапия. Влечението към разрушението е вторична потенциална възможност, еквивалентна по сила на съзиданието. Двете са отговори на една и съща потребност - да се надхвърли собствената ограниченост и несвобода, затова волята за разрушение възниква поради невъзможността да се премахне страхът, като "ако не мога да създам живот, то мога да го унищожавам. Да унищожавам живота - това също ми дава възможност да мина отвъд неговите предели. [...] В акта на унищожаването човекът се поставя над живота - той се себенадмогва като твар. По такъв начин крайният избор за човека, доколкото се стреми към себенадмогване, е да твори или да разрушава, да обича или да мрази. Огромната сила на волята за разрушение, която виждаме в историята на човека и която наблюдаваме със страх в наше време, се корени в природата на човека точно така както се корени в нея и стремежът му към творчество" (Фром 2004: 49-50).

Чрез литературния механизъм руската култура съумява да устои и преобърне деструкцията, затова е смятана за профетична словесност, изпълнена с тревожно предчувствие на страх и надежда за надвиснала(та) катастрофа. Поради тази нейна изначална обвързаност със страдалческата съдба на народа, диренето на общочовешко спасение и разрешаване на екзистенциалните дилеми на руския човек, пред заплахата от деструкцията, тя едновременно интегрира, анализира и сублимира болката, страданието и най-вече страха. В нейно лице личността намира спасителна територия извън климата на страха, но не като отрича съществуването/наличието му, а като (пре)оценява преимуществата от познаването му, защото осъзнатият страх не парализира, а дава неподозирани сили. Страховото усещане маркира сложно чувство на застрашеност/опасност, което е същностно различно от усещането за безпокойство, тревожност или паника, затова вслушването в него открива нови хоризонти. Способността на страха да мобилизира мощни прогностични ресурси, без аналог в човешката природа, демонстрира защо той може да убеждава много по-бързо и силно от логиката, която принципно се смята за неопровержим фактор. В случая руската класическа литература създава алтернативно на действителното фикционално пространство, задаващо устойчиви психологически и поведенчески модели, които в перспективата на времето трайно се вместват в мисленето и биографията на руския човек.

Словото има мисия да преодолее най-"страшния" от руските страхове - грехопадението, идеята за непостигнатата мисия на Русия. Това е "типологически страх, характерен за руската култура в продължение на всеки разглеждан период, а не временен страх, свързан с някакво конкретно време или събитие" (Лотман 2005: 13-14), затова литературата се нагърбва и с тази задача, като се превръща в могъщо средство за утвърждаване и проповядване на идеята за истинната спасителна (месианистична, (над)православна, универсална) мисия. Литературното слово се опитва да гради оригинална, православна култура, проповядваща религиозни и човешки ценности, като отказва да манипулира, защото предпочита да проповядва, да призовава, да води Русия (и нейния народ) към Истината отвъд пътя на Страха.

Едва ли има по-естествена еманация на метафизичната насоченост и апокалиптичната природа на руската мисъл от руския литературен месианизъм, чието естетическо проявление е националната литература на ХІХ век като неделима част от религиозната мисия на Русия. Тя задава възможен "изход" от състоянието на страх за руското общество, което и дава статут на страхотерапевтична литература, а на руската култура като страхо(кон)центрична. Става дума за особен процес на сублимация на физическото и ментално робство при комплицираното положение на несвобода, невротичност, неудовлетвореност, от които руският човек не би могъл да се освободи, без (фикционално) да се себенадмогне и преодолее. Респективно, метафизичният руски страх под формата на апокалиптично светоусещане не означава единствено осъзнатото чувство за близкия свършек на света, а краят на определен етап, историческа епоха, предчувствие за историческа катастрофа. Това е трус - Апокалипсис (от)вътре в историята, но Откровението винаги е и пробив, въплъщение, в което се явява надеждата на отвъдната светлина. Затова литературата е предопределена да изрече новото месианистично слово за духовното възраждане на "църквата в света".

Светът на книгите. Голямата мисия на руската класическа литература е да осъществи стратегически опит да възстанови/спаси душевния свят на руския човек от заплахата на крайната деструкция, плод на вменения (отвън) страх. Остава открит въпросът по какъв начин страхът се трансформира от компонент на практиките на властовите институции, причиняващ дискомфорт в душевното състояние, в основен елемент за противоборство на духа. Става дума за контрапроект, който противопоставя истинната (литературоцентрична) култура на (анти)културата на страха - конформистка култура, градена чрез нехуманни и авторитарни послания за пасивност, търпимост, покорство.

В резултат на способността си да борави със сложен символен език (за посветени) на страха, съдържащ кодове, алегории, алюзии и изпразнен от първичното значение на страха (паника, бягство) в полза на вторичното (съзнанието за опасност), класическата литературата "реабилитира" словото като смислов и духовен център, за да реализира духовно-психологически механизъм за оцеляване в непосилни обществено-политически условия. Тялото на културата винаги е било ценностно-смисловата рамка на обществото в Русия, затова, когато посредством литературата тя предлага съ-участие в особен, имагинерен свят, всъщност намира начин да "усвоява" част от натрупания травматичен страх от битието-"безвремие". Така инкорпорирайки руската либерална идея чрез художествени техники и кодове, руската литература изпълнява стабилизираща, компенсираща и съзидателна роля в полето на духа, с което позволява на руската мисъл през ХІХ век да съществува в две паралелни измерения - мъртвата действителност на "безвремието" и все-живота в света на книгите. Животът придобива второ измерение в пространството на фикционалното, затова можем да гледаме на литературата като на (не)възможен ключ към загадката какво/как се случва в имперска Русия, защото за руския човек, който е лишен от обществена свобода, тя пред(о)ставя "терапевтичен" модел за обществено и личностно преживяване на страха.

Тези аспекти демонстрират начините, по които страхът проблематизира екзистенциалното съществуване и духовните търсения, но творческият акт трансформира импулса към деструкция в "овладян" (окултурен) "страхотерапевтизъм" и съзнателен литературен сотирологизъм. В резултат руската класическа литература е метафизично откровение на безподобната ирационална свобода и е предопределена да изрече новото месианистично слово за духовното възраждане на "църквата в света". Затова едва ли има по-естествена еманация на метафизичната насоченост и апокалиптична природа на руската мисъл от руския литературен месианизъм, чието естетическо проявление е националната класическа литература. Тя е плод на стремежа към градеж на оригинална руска православна култура, а самите творби са доказателство за високото ниво на енергийност, което руската култура притежава в ролята на стабилен психологически механизъм, оцеляващ под натиска на страха. Произведенията пазят "белезите" на страха и са своеобразен "отчет" за (не)успешните опити за неговото преодоляване от страна на писателите, руския човек и обществото.

Изследването на триадата биография - творчески процес - художествен текст, най-пълноценно и всестранно отразява вътрешното не(за)доволство, несъответствието между идеал и действителност, стремежа към преодоляване на състоянието на перманентна криза. Така нагледно се разкрива как страхът, вместо да унищожи руската култура, е нейният върховен провокатор за усъвършенстване и динамизиране, като задейства неизползвани/неразкрити възможности, позволили действителността да се прероди в пространството на словото, което изначално сбира метафизичната духовна вселена на Човека и неговото физическо битие с фикционалния свят на литературата - Словото. С него започва Евангелие на Йоан: "В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог./ То в началото беше у Бога./ Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало./ В него бе животът и животът бе светлината на човеците./ И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана." (Йоан 1995, 1:1-4).

Със Словото начева и руската класическа литература, защото в нея То е едновременно Апокалиптичното откровение и Божественото спасение, затова е време да п(рип)ознаем онзи, който e написал думите на Истината в руското духовно пространство на страха - Негово Величество Авторът.

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.