ГЛАВА ТРЕТА. ФИЛОСОФИЯ НА СТРАХА:
СЪЗНАНИЕ ЗА СВОБОДА, ДОМИНИРАНО ОТ СТРАХ

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Руското духовно търсачество е подбудено от света на страховитата реалност - самодържавна Русия. В "тялото" на руската класическа литература то обаче прекрачва отвъд нея, защото руската мисъл има константен стремеж към преобразяване на света, макар всяка подобна трансформация да е съпроводена от тежки душевни метаморфози. Словото е живата памет на всички страстни разногласия, месианистични изкушения и мъчителни философски терзания във времето на дълбок екзистенциален страх.

За да разберем обаче как то (травестийно) се превръща в основно (единствено) оръжие на руския дух, трябва първо да вникнем в неговите дълбоки основания да се превърне в алтернативна действителност от друг порядък. Именно коментираният (социално-политически) генезис на страховото усещане в руското духовно пространство, задава една от уникалните особености на руския страх, която гарантира неговото безсмъртие и каузуална тежест - страхът от свободата.

При обсъждането на проблема за страха в Русия от ХІХ век, отчетливо се оформят две основни линии - от екзистенциална страна се контаминира с темата за насилието, под формата на физически страх, и от друга - с темата за свободата, изразена в метафоричен страх. И двете са производни от философията и начина на функциониране на специфичната форма на държавно управление - самодържавието, затова няма как да не обърнем внимание на факта, че (почти) през цялата история на Русия на преден план то изпъква, неограничавано от никакви правови, морални и религиозни граници. Тази активна властова и организираща форма е главният фактор в обществено-културния живот, (пред)определяйки специфичното историческо движение на страната, защото е невъзвратимо вкоренена в руското съзнание и се проявява във всяка епоха на руския живот, задавайки нейните параметри.

По темата за същността на феномена самодържавна власт в историческата съдба на Русия съществуват безброй взаимоизключващи се визии, а между тях присъстват определения, вариращи от заклеймяване като "най-бюрократичната и националистична страна"; иронично митологизиране, титулуващо Русия като "пространство на невиждани ексцесии на национализма и националното самохвалство"; и мнения, подозиращи, че това е "най-бездържавната и анархистична страна в света". Тази полифония (или какофония, въпрос на гледна точка) остро поставя въпроса, защо самодържавието и страха влизат в отношения/зависимости, които превръщат всичко в Русия в оръдие на политиката. Това провокира съмнението дали авторитарната идеология може и да е (по)желана.

Поводът за подобно допускане е, че раждането (и съществуването) на тази идеология задоволява определени психологически потребности, което мотивира руското патриархално-родово съзнание многократно да възпроизвежда в кризисна ситуация или ключов исторически момент именно авторитарния механизъм под формата на силна централизирана (еднолична) власт. Още "от московския период, държавата предизвиква страх и човекът няма възможност да избяга от този тъмен, дестабилизиращ, разрушаващ страх. Страхът задушава личността, изродява я. Той не е преминал, а се е загнездил навътре, той не водел към усъвършенстване на личността, а към нейната деградация. От произвола на властта не бил застрахован никой. [...] Непредсказуемостта на властта, незащитеността на хората пред закона пораждали страх. И този страх никога не може да се избегне: това била машина, която можела да премаже всеки" (Курганов 2005: 42, к.м., Д.М.).

Самодържавната власт в Русия обаче достига високи степени на страх в края на ХVІІІ век при краткото царуване на Павел І и случва своята кулминация при деспотичния режим на цар Николай І. Така, макар самодържавието да използва психо-физическо насилие, принуда и страх, то остава безалтернативно на руска почва, като гарант за ред, стабилна вътрешна и успешна външна политика (Още по темата виж: Поршнев 1979, Гозман 1989, Драгунски 1990, Знаков 1993). Затова, въпреки че "Не е възможно да обичаш този, от когото се боиш, нито този, който от теб се бои." (Цицерон), самодържавието се оказва неразривна част от руския манталитет, душевност и държавност. Дали това не е страх от свободата?

Страхът от Чудовището. Философът Т. Хобс нарича държавната власт по името на библейското чудовище Левиатан, защото тя удържа/крепи обществото чрез принуда, поддържайки степен на неунищожениечрез перманентен страх и изискване за абсолютно уважение към авторитета и порядъка у гражданите. Държавата е необходимото зло, защото човек по природа е лош, егоистичен, антисоциален, изначално в конфликт с другите и обществения живот, който смята за утопична, невъзможна форма на съществуване. За да се избегне обаче живот в тотален страх и хаос, той приема съществуването на държавата като своеобразен "договор" - система от закони, правила и репресивни органи, които контролират човека и не му позволяват да бъде такъв, какъвто (иска да) е. Въпреки одържавеното насилие и страховите символи личната самозащита на индивида се превръща в най-висша потребност, което пък го поставя в перманентна война с обществените закони.

Аналогична е деидеализираната представа на З. Фройд, че човекът е ирационално същество, на което му е некомфортно да съществува в група, поради "естествената склонност на хората към агресия, враждебността на всеки спрямо всички и на всички спрямо всеки" (Фройд 1991: 56). В обобщение се оформя становището, че "социалният страх" има двояка роля - да задава усещането у всеки член за споделяне на голяма, неустоима сила, което го окуражава да участва в гражданския живот, но и изисква от него сам да контролира/потиска вътрешните си инстинкти в името на пълноценната си социализация.

Така на индивида постоянно му се налага да се (само)възпитава и превъзпитава, в опит да поддържа баланса между външната позиция спрямо културата - като система от общи правила, и вътрешната му невъзможност да я приеме безконфликтно. Много по-рано подобна идея изказва и Аристотел, според когото хората са си взаимно необходими поради инстинкта за общуване, пораждащ вътрешен стремеж към съвместно съжителство. Въпреки това те изпитват страх един от друг, когато се наруши морален закон или се извърши злодеяние. Тогава според античния философ идва ролята на държавата, която защитава обществото от вродените човешки индивидуални пороци.

На сходни позиции са В. Соловьов и Н. Бердяев - първият изтъква, че смисълът на съществуването на държавата не е да превърне земния живот в рай, а да му попречи окончателно да се превърне в ад; а вторият извежда аскетичния суров песимизъм, самодисциплината и въздържаността на държавата като естествен резултат от това, че държавното съзнание провижда и манипулира страха и слабостта на естественото добро, което е иманентна част от природата на човека. В същата насока, но с акцент върху налагания морал от държавата, А. Шопенхауер твърди, че човекът е свят на злото и в името на личното си благополучие е готов да принесе в жертва всеки/всичко. Затова хората съществуват в постоянно противопоставяне помежду си, никога в единение и съгласие, като "държавният" страх е висш морал, раждащ състраданието и премахващ ужасяващата власт на егоизма. Но сам споделя, че това е утопичен модел, защото само мъртвият човек не се страхува от нищо и единствено смъртта е спасение от егоизма на страхуващия се човек.

П(р)оявата на несъвпадащи интереси от страна на индивида винаги води след себе си до строги санкции - както в социално-политически, така и в културно-идеологически план, затова човек заменя част от своето лично щастие и независимост за колективна защитеност от страна на държавата. Тази "спогодба" е провокирана от страха, опасността и принудата, а не е плод на избор - страхът прави държавата необходимост и огромен брой хора се подчиняват на съответните правила/забрани под натиска на външната страхова принуда.

Страхът от "легитимното насилие". Посочените концепции по темата за страха и държавата оформят извода, че страховите практики са важен похват/елемент в системата за удържане на хората в "общество". В Русия обаче те еволюират - държавата не само използва страха, за да мотивира, оправдае и защити своите (самозвани) претенции, но и прекрачва отвъд божествено определените й граници, в опит да се превърне в автономна сфера на живота. Този стратегически властови проект вдъхва живот на тоталитарната държава. В много от изследванията, посветени на Русия, се среща изводът, че тя едва ли би могла да съществува без своята страхопроизвеждаща система на насилие.

Причината е, че способността да се борави с институционалното насилие е неразделна част от управленската стратегия на всички големи империи (от римската през съветската до американската), като "властта на морала остава чужда на системата, основана на външно насилие. Моралът докосва тази система само на границата, свързваща я с правото" (Батай 1996: 51). Политическото насилие е неотделим елемент на обществения живот от зората на обществената история, като, където има политика и държава, неизбежно има и насилие. Това прави страха от насилие най-мощното средство за манипулация, контрол и унищожение, поради което Е. Вейл твърди, че социалният закон е всъщност политически закон, който трябва да регулира (както намери за необходимо и подходящо), а не да описва поведението в обществото. На базата на това съждение той прави извода, че авторитетът на всяка голяма институция е задължително построен върху символите и посланията на страха. Съответно всяка държавна власт е родена с/от насилието на своите активни органи за репресия, осигуряващи функционирането на общественото цяло (Макиавели). Понякога цели държави са обявявани/мислени като "земя на страха" - теза, изключително популярна сред модерните изследователи на темата за страха като основен механизъм за регулация на държавните отношения¹.

Понятието "самодържавие" (от гр. "автокрация") означава "власт, която произлиза от самосебе си, която самосебе си "държи" и утвърждава, която сама си задава правилата на поведение, целите и средствата, която с нищо не е ограничена отвън" (Яковенко 1994: 49-50). Казано директно, това е самопораждаща се, самодостатъчна, абсолютистка (тоталитарна) власт, поставяща се над човешкия и божествен морал, право и справедливост - система, създаваща, боравеща и акумулираща страх. Още от Средновековието институционният контрол върху насилието е ключов елемент в развитието на националната държава, затова руският цар се възползва от него с пълна сила, създавайки и поддържайки стресова атмосфера на терор и страх.

Неслучайно основното оръжие на политиката на цар Николай І е било внушаването на усещане за първичен, физически страх,който е атавистичен и провокира силен афект, защото е обвързан със страха от смъртта и чувството за самосъхранение. Тези особености правят от физическия страх много успешна стратегия за управление, в която "Страшни били не толкова дори постъпките на царя, колкото тяхната абсолютна необяснимост и непредсказуемост" (Лотман 2005: 16). Няма обаче по-мощно средство за (въз)производство на страх от съзнателната и целеустремена употреба на насилие, защото "Страхът е там, където е силата, която ти налага да си подчиниш. […] силата е на страната на тези, които внушават на хората страх" (Павлов 2002, к.м., Д.М.). Този мощен инструмент за формиране на особен тип психика, принудително приучва своя обект да реагира винаги по определен начин на отправени страхови стимули от страна на дразнителя. Така "вечният" въпрос на Макиавели - дали е по-добре владетелят да бъде обичан, или е по-добре да възбужда страх, на руска почва през ХІХ век придобива качествено нова трактовка под знака на самодържавния едноличен "монопол върху легитимното насилие" (М. Вебер) от страна на цар Николай І.

Всичко това е инспирирано от страха у самия цар, защото, когато дълго време подчинените социални групи бъдат силно притискани/експлоатирани, това създава условия за революционна ситуация и възможност те да откажат да се подчиняват на властта, реагирайки с апатия. Натрупването на огромни количества омраза и разрушителност, според Е. Фром, води до желание те да унищожат своите владетели и тяхната система, дори с цената на саможертвата си. Отчитайки този страх у властта от посегателство над нея, следва, че страхът не е само оръжие за контрол и подчинение на(д) народа и "истинският господар на управниците е страхът, ужасният страх, който кара да се изгубят толкова сражения и подготвят толкова революции" (Льобон 2004: 228). Затова трябва да заключим, че на всяко житейско равнище страхът предизвиква насилие, а в конкретния случай - "Всяка постъпка, която се е издигнала над сляпото и робско послушание, става за монарха тягостна и подозрителна. Тези изключителни случаи му напомнят за нечии претенции, претенциите - за права, а при деспотизма всеки поданик, щом като мечтае за права - това е бунтовник. [...] Руското самодържавие [...] е не просто абсолютизъм, а неограничена монархия с народ, състоящ се от роби" (Де Кюстин 1990: 108-109, к.м., Д.М.).

Красноречиво личи, че през Николаевската епоха са приведени в употреба всички възможни методи/форми на насилие: от физическите (преследване, убиване, осакатяване, затваряне, ограничаване и други) до психологическите, духовни и морални (заплаха, натиск, негативни въздействия, манипулации върху съвестта, съзнанието, емоциите, действията, мисленето, ограничаване на духовната свобода и др.). В индивидуален план се реализират жестоки преследвания, процеси по подозрение в заговор/измяна на държавата, методично унищожение на всичко не(с)помагащо за укрепването на самодържавието, широкомащабно внушаване на безпрекословно подчинение, задължително единомислие и др.

В колективен план се изгражда стратегия за нов социален ред чрез система от монополи, тоталитарно монополизиране на властта, стремеж към одържавяване на обществото посредством крайното му стесняване и унищожаване на независимия от държавата обществен живот чрез насилие. При това с малката, но изключително важна особеност, че макар насилието да не се използва непрестанно от властта, а само в ситуация на необходимост - при криза и изчерпване на другите способи (така твърди политическата теория), в руската история има дълготрайни периоди, в които се поддържа константна атмосфера на обществен страх чрез високо ниво на институционално насилие и принуда.

Насилието на властта като система за страхоподчинение в началото на ХІХ век в Русия има своето име и може (условно) да бъде персонифицирана в "лицето на военния терор" - злокобният граф Аракчеев. От неговите "услуги" се възползват царете Павел I и Николай І, но най-вече цар Александър I. За Аракчеев А. Херцен пише: "Монголската страна на московския период, обезобразила славянския характер на русите, безчовечието, обезобразило петровския период, се бе въплътило с целия разкош на безобразието си в граф Аракчеев. Аракчеев е несъмнено една от най-гнусните личности, изплували след Петър І по върховете на руското управление [...] През последните години на Александър Аракчеев управляваше цяла Русия" (Херцен 1977: 465). Това е "обединителната" фигура на институционалното насилие и страх, на него Русия дължи "военните колонии" и политиката на "охраната и реакцията".

Разгръщането и развитието на "аракчеевския" елемент в руската държавност дава чудовищни резултати: "Цели месеци е траяло пребиването с тояги и брезови пръти на непокорните [...] подът не изсъхвал от кръвта в губернските управления и канцеларии" (Херцен 1977: 464-465). Изследователите виждат влиянието (като похвати и философия) на тази зловеща фигура и върху по-нататъшното поведение на руската държавност - паралел, достигащ до съветската държава. Тя е оценявана като естествен и логичен следващ етап на полицейско-самодържавната Николаевска Русия с нейното насилничество, неуважение към свободната мисъл и презрение към културните ценности - своеобразна хипертрофирала нова форма на самодържавието в руската история.

Крайният резултат от Николаевската епоха е легитимирането на насилието, страхът и принудата като основни организационни похвати на руското самодържавно управление, което сполучливо отбелязва и А. Херцен: "Аристократичната независимост, гвардейското безстрашие на александровските времена - всичко това изчезна след 1826 година" (Херцен 1977: 524).

Преди да затворим темата за физическите измерения на страха, генериран от институционалното насилие под различни форми и с различни цели, е любопитно да отбележим интересното изказване на Ф. Ницше: "Всички действия се свеждат до оценки, всички оценки са или собствени, или възприети - последните значително преобладават. Защо ги приемаме? От страх. Това означава, че смятаме за мъдро да се представяме така, като че ли те наистина ни принадлежат и така свикваме с тази представа, че накрая тя става наша природа" (Ницше 2002: 82, к.м., Д.М.). Следователно под страховата заплаха от насилие, човек може да привикне към всичко, при това до степен на несъзнателно приемане. Реалността на държавата и реалността на личността винаги взаимодействат/въздействат една на друга, защото се нуждаят една от друга. Когато обаче държавата по своя преценка и инициатива прекрачва границите, предначертани й от Бога, прилагайки институционен контрол и насилие, дори физическо/духовно елиминиране, тя начева рискован и болезнен процес, съпроводен с дълбоки вътрешни сътресения и завършващ най-често с големи обществени трагедии.

Логично е да зададем въпроса как случващото се в обществения климат се отразявя на духовното битие на руския човек, защото на теория душевно/духовно здравото общество според Е. Фром подпомага способността на човека за обич към ближния, творчески труд, развиване на разума, придобиване на усещане за собствената личност и продуктивна сила. В случая обаче действителното общество е в конфликт с най-ценните човешки характеристики и качества, затова прави всичко (не)възможно да налага безусловно своите социални правила чрез страха от изолация. Сблъсъкът между двете реалности създава нездраво общество, изпълнено с взаимна взривоопасна враждебност, крайно недоверие и страх, които В. Розанов характеризира така: "Държавата чупи костите на всеки, който не се огъва пред нея или не я посреща с любов, като девойка - младоженец. Държавата е сила. Това е главното. Затова единственият порок на държавата е слабостта" (Розанов 1998: 180, к.м., Д.М.).

По-различна гледна точка има К. Леонтиев, който вярва, че обществото и народът се ръководят единствено чрез механизмите на страха и разрушението, затова само деспотичната власт може да контролира и насочва народната стихия, като всичко велико и трайно в живота на руския народ е било извършено (и така е трябвало) повече или по-малко принудително и по почин на правителството. Заради тези си идеи руският философ е обвиняван в липса на хуманизъм, на което той отговаря безцеремонно, че без насилие не може да се живее, защото насилието не само побеждава, но и убеждава мнозина.

Доказателство за това е, че в решителни мигове на историческия живот обществото винаги протяга ръце към хората на силата, които умеят да заповядват и да подчиняват дерзаещите. Концепцията на К. Леонтиев по същество е сходна с тезата на Г. Хегел, че насилието е универсалната движеща причина на историята, защото по-често злото в различните му прояви (включително насилие) е по-мощен източник на развитие, отколкото доброто (и ненасилието). Още една гледна точка предлага Н. Бердяев, според когото концентрирането на мащабни форми на насилие е обвързано с деформирано развитие и сериозната историческаизостаналост, която може да бъде преодоляна само с насилие. За това той обвинява нещастната историческа съдба, поредица от подеми, прекъсвания и изменения на типа цивилизационни модели, защото неординерното смешение/отласкване в различните, циклично редуващи се етапи на историческо и културно развитие разкъсва предходния от следходния и разрушава целостта на съществуващата социокултурна парадигма. Съответно, поради генетичните дефекти-противоречия в развитието на Русия държавната власт се нуждае от насилието, за да контролира развитието на обществото в желаната насока, като успешна форма на мобилизация, варираща от психологическо форсиране до физическо насилие над съществуващите реалности.

"Бягството от свободата". Независимо обаче дали оправдават, или насаждат страхоупотребата от страна на властта, руските философи безусловно признават, че господството на общото чрез лостовете на насилието проблематизира възможността за самоопределение на индивидуалното, което е изтласкано да съществува в "нишите" и при формално подчинение на всеобщото. Индивидът е принуден да поддържа известна форма на отчуждение спрямо действителността, властта и травмиращия натиск на обществото, поради страха от разкриване на неговите "отклонения". Той може да постигне единение с него само при безусловно подчинение, като "всяка стъпка напред предизвиква страх и също е изпълнена с болка, докато в определен момент страхът и съмненията не останат съвсем минимални" (Фром 2004: 40) и той бива асимилиран.

Всяко общество се характеризира с определена степен на индивидуализиране, отвъд която нормалният човек не може да премине, като ограниченията превръщат нормалната, либерална, мислеща личност в невротичен и отчужден индивид, населяващ пространство на страх, поддържано чрез страх и способно да създава и консумира единствено страх. Съответно, само осъзнатият акт на нарушение поставя началото на свободата, като подобен живот в "зависимост" от обществото не би могъл да е удовлетворяващ, защото подобни екзистенциални външновменени задръжки неизбежно причиняват травми, душевни болести, лудост и смърт, защото всяко подобно "връщане назад от свободата към изкуствената вроденост в държавата или расата е признак за душевна болест, тъй като такова връщане назад не съответства на еволюционния стадий, който вече е достигнат, и безспорно предизвиква патологични явления" (Фром 2004: 84-85).

Изборът е живот в страх или свободен живот, но във варианта "страх по руски" - е крайно обезличен и обезсмислен. Многопосочен и разнообразен по произход, страхът се реализира като най-афектното преживяване в човешкото битие, превръщайки се в непобедим враг, по-опасен от всички други, взети заедно, защото "човешкото съзнание непрекъснато произвежда страх" (Делюмо 2002: 27). Така той едновременно принуждава човек да живее в перманентен, (ин)директен, (не)осъзнат страх, рефлектиращ/моделиращ неговото поведение, но и е основен двигател на самозащитния процес.

Следователно всяка власт вменява страхови импулси, но (рано или късно) поради това става непоносима и омразна, и се самопоставя в "състояние на война с народа" (Дж. Лок). Русия не е изключение, като атмосферата на страх през ХІХ век в страната "залага" потенциални "взривове", кризи на властта и антисамодържавни прояви (свободомислие, революционни настроения, но и безредици, метежи, бунтове). Дисбалансът и противопоставянията в руското общество са изключително сериозни, а в контаминация със социалните страхове и икономическото неравенство водят до увеличаването на общественото напрежение. Така цялата политическа и социална история на ХІХ век се реализира като драма на стълкновението между свободата и равенството.

Конфликтът между вътрешния бунт срещу страха и физическият страх от евентуалните последици понякога достига до революции, твърдят Е. Канети и Е. Фром, като именно тази двупосочност демонстрира невъзможността страхът да бъде определен единствено като "добър"/"лош" или вреден/полезен. Като цяло поривът към свобода е вътрешно екзистенциално самоопределение, напълно противоположно на всяко външно определение, защото свободата не е естественото състояние на човека, а съзнателното духовно (пре)раждане от друг порядък, което се разкрива само в духовния живот. Затова духовното начало е истинската свобода и отрицанието на духа неизбежно води до отрицание и на свободата, като страхът е отсъствие на свобода, според западната философска мисъл в лицето на Августин.

Л. Шестов потвърждава, че свободата и страхът са взаимосвързани феномени, защото страхът е външна, чужда сила, която завладява индивида, и той не може да се изтръгне от нейната власт, но прави типологична разлика - онова, от което се страхуваме, едновременно го и желаем (Шестов 2004: 127). Немският философ идеалист Г. Хегел казва, че ако човек иска да бъде свободен, трябва да се впусне в битка на живот и смърт, като онези, които избегнат този конфликт, ще изживеят живот в страх и подчинение. Само тези, които преодолеят страха (от смъртта), ще достигнат до прозрението, че животът е нищо, и липсата на страх отвежда отвъд границите на човешкото.

Свободата не може да бъде дадена на човешката личност от обществото/държавата, тя му принадлежи като духовно същество и не се равнява на нищо друго. Това "право на неравенство" е основа на всеки космос, мотив за пълноценното съществуване на човешката личност и източник на всяк(акв)о творческо движение в света, но то не се постига никак лесно, защото обществото признава правото на свобода на индивида само ако няма тоталитарни претенции и той сам се пребори за нея. Руското самодържавно управление обаче има такива, поради което невъзможната свобода във физическия свят на действителността поражда свръхкопнеж по свободата в руския духовен живот. Следователно семантиката на руския страх може да бъде обобщена чрез съждението, че философията на свободата започва от свободния акт, темата за свободата е преди всичко въпрос за Избор между страх и не-страх.

Още Платон заявява, че човек се страхува от злото, но в същия момент той го носи у себе си, а по-късно Сенека поддържа тезата, че в човека се съдържат и двете и той сам трябва да реши кое от двете да е негов приоритет, като разумът го направлява в позитивна насока, а пороците - в негативна. В естествено продължение на техните размисли В. Соловьов дефинира идеята за свободата като свободен избор между добро и зло. От една страна, е правото на собствен избор, отделящ човек от Бог, ако избере злото; но от друга, само чрез него е възможно единението с Бог - при избор на доброто. Този избор се случва в душата на индивида, а от изхода зависи дали той ще живее в страх от (злото у) другите или в страх от (злото в) себе си. Това противоборство е и една от големите философски теми, защото "Човек осъзнава своята свобода в страха [...] страхът е начин на съществуване на свободата като съзнание за битието и именно в страха свободата се проблематизира в собственото си битие" (Сартр 1994: 133, к.м., Д.М.). Липсата на свобода води до вътрешна несвобода, от която възниква необходимостта от промяна, защото, както А. Шопенхауер смята, светът провокира човека, като го предизвиква да избере между страха или желанието, и така поражда у него волята да преодолее страха и да задоволи желанието (свободата), защото свободата освобождава човека от външно вменения (първичен) страх от тираничната власт. Всяко нарушаване на предпоставените граници генерира нов тип ситуация на страх - страх от свободата, защото, макар да изменя съществуващите граници на несвобода, то не води до отсъствие на страх, а неудовлетворението остава.

Привеждайки теорията в действие, възниква въпросът - щом руският народ се чувства несвободен, жадува премахването на страха и придобиването на Свободата, къде тогава е реакцията в света на действителността? Н. Бердяев твърди, че либералните идеи в Русия винаги са били слаби и никога не са съществували либерални идеологии, които да са спечелвали морален авторитет и да са вдъхновявали, защото има "нещо болезнено, някак нездраво, ненормално отношение на народа към властта" и "За никаква правова, конституционна държава руският народ не иска и да чуе" (Бердяев 2003, II: 354). Това патогенно явление - потребността на руския човек да е приносител на свободната мисъл, но да е физически несвободен пред авторитета, Л. Шестов отдава на специфичния страх у руснака, който той дефинира като "несвяст на свободата". Интересно кое поражда това фундаментално противоречие между едновременния стремеж към духовна свобода, антидържавен анархизъм и етатизма (апологията на държавния ред). К. Леонтиев има подобно мнение - той не вярва в народа, в човешката стихия и свободата на неговия дух, защото смята, че руският народ притежава непреодолима склонност към анархия и византийски "талант на подчинение".

Потенциален ключ към разтълкуването на несвободата на руския народ от ХІХ век е тезата, поддържана от Ж. П. Сартр, А. Камю и Е. Фром, че несвободното общество е омагьосан кръг, в който, за да придобие вътрешно необходимата му свобода, тоталитарният човек трябва да направи формален отказ от претенции спрямо държавата. Затова, макар да е носител на непреодолимо желание за свобода, руският авторитарен народ (в духа на определението на Е. Фром за авторитарните народи) е принуден от страх да се подчинява на властта, което обяснява двойствения механизъм на подчинение/неподчинение, обожание/омраза към руската държавност.

Това несъвпадане - осъзната двойственост, между вътрешната (мечтана свобода) и външната (бягството от свободата) идентичност, е трагедията на страха за руския човек. Тя трансформира идеята за свободата в "тъмен извор" на живота и страха от евентуалното/непредвидимо бъдеще - темпорален ориентир, около който гравитират идеите от първата половина на ХІХ век в Русия. Този "страх от бъдещето" според Ж.-П. Сартр се проектира и върху миналото, като личността съзнава, че отвъд момента на сегашността е безпомощна жертва на страха, което предизвиква у нея депресивно чувство на изолираност и безсилие. Той смята, че страхът едновременно има креативен и деструктивен потенциал, но само на теория човек е свободен да взима решения, а на практика страхът диктува избора. Този акт Сартр нарича "съзнание за свобода, доминирано от страх", защото страхът е осъзнаването на дадена възможност като лична възможност.

Единственото състояние, в което човек е свободен, необладан и контролиран от страха, е неговата абсолютна същност, но тя е невъзможна за постигане за руския човек и това го поставя пред въпроса за неговата съдба и съществуване зад маската на несвободния, която крие неговия истинен образ, еманация на духа в Бог, защото Божественото е същностното духовно начало у човека.

БЕЛЕЖКИ

1. Тази концепция е валидна за съветската държава - безспорната "епоха на велик страх", през която системно се използва страхът, като основна организационна и психологическа форма на обществен живот. И въпреки "високите постижения" на съветския политически строй в "дисциплините" страх и насилие, след края на комунизма те не изчезват, а "Страхът (с главна буква) в съветския период се смени с многостранния страх в постсъветския период" (Дезер 2005: 392). Следователно комунистическата идеологията не е първопричината (нито последен етап) за наличното състояние на страх в руското общество, от което съдим, че корените на този процес са далеч отвъд "епохата на петолъчката", затова явно трябва да ги търсим в руското самодържавие. [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.