ГЛАВА ВТОРА. СТРАХ ПО РУСКИ: УБИЙСТВЕНОТО ВРЕМЕ

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

Всяко "навлизане" в пространството на "страшното" в контекста на руското духовно пространство, с цел аналитично-логическото разгръщане на темата,изисква да бъде нарушавана същността на природата на феномена Страх. Случаят с "руския страх" обаче е изключително сложен и странен. Причината е случването на уникален комуникативен модел между универсалната и комплицирана природа на страховото усещане, света на имперска Русия и класическата литература. В основата на генезиса и спецификата на "руския страх" е осъзнаването на творческия свръх-потенциал на страховото усещане, който съгражда фикционална реалност в полето на руската класическа литература, като алтернатива на (и спасение от) тежката културна и социална ситуация през ХІХ век.

За изясняването на темата за "руския" страх е необходимо уточняването на специалното и различното в естеството и типологията на "руския" страх, защото всеки, докоснал се до руската история и култура, е привикнал (до досада) с определенията-клишета, изпразнени от реално съдържание, но неизменна част от руската национал(истич)на митология: "руска идея" (Н. Бердяев), "руски ум" (А. Григориев), "руски народен дух" (В. Соловьов), "руски светоглед" (С. Франк), "руско просвещение" (И. Киреевски), "руска мисъл" (А. Хомяков), "руски възглед" (К. Аксаков), "руска душа" (В. Ерофеев) и др.

За условно начало на всеки разговор за страха в руската култура от ХІХ век можем да приемем декември 1829 г., когато П. Чаадаев написва своето (първо) "Философско писмо", генерирало необратими процеси в руската философска, социална и политическа мисъл. То започва със сакрален епиграф - цитат от Евангелието на Матей: "Да дойде Царството Твое." (Матей 1995, 6:10), който символично отбелязва (вечните) трагически митарства на руската култура между Царството Божие и самодържавната империя. Десетилетия по-късно друг голям философ и знакова фигура за руското духовно пространство - В. Розанов, характеризира атмосферата на своето време със страховитите слова: "Душата измръзна. Страшно е, когато се вледенява душата" (Розанов 1998: 111). Остава впечатлението, че между тези две изказвания се е случило осезаемо негативно развитие на историческата ситуация, като надеждата и вярата от началото на ХІХ век са се трансформирали в екзистенциално отчаяние и трагическо безверие в неговия край.

Всеки подобен исторически процес има както духовна първопричина, от която изхожда, така и ключов момент, в който един (или повече) от елементите, детерминиращи характера му, се изменя и тази промяна рефлектира в духовния свят, което по-късно неминуемо довежда и до изменения в света на действителността. Обяснението за безподобното развитие на феномена страх, превърнал се в основен фактор в обществения живот в периода, е във факта, че руската държава, култура, църква и народ поемат по нов(и) "курс(ове)" на движение. Техните траектории и посоки обаче често не съвпадат, а постоянно се пресичат взривоопасно - процес, който по-късно във времето ще бъде обяснен с думите на П. Бицили, че "В грандиозната катастрофа на Русия трябва да се види движение напред. Трагично движение, [но] все пак движение" (Дочев 1994: 15-16, б.м., к.м., Д.М.).

Една от основните характеристики и функции на изкуството - по принцип, не само през класическия век в имперска Русия, е да пресъздава нестабилността в общия климат на обществената система. Този исторически момент се превръща във важно самостоятелно поле за общуване, като става социологически, социо-исторически и(ли) политически свидетел - "огледало на онова, което светът е станал или ще стане" (Бодрияр 1997: 96), и посредством художествената форма надхвърля своите рамки и се превръща в "буферен механизъм" (Лотман 1992: 20). Тази утопия на изразните средства е (единствена) алтернатива на действителността и съществуващия социален ред, за това непрекъснато се стреми да намали (дори победи) света на ексцесиите и аномалиите, демонстрирайки сравнителна автономност по отношение на външните (социални) взаимоотношения.

В търсене на възможност за помирение между "принципа на удоволствието" и "принципа на реалността", изкуството прави опит да реши най-безболезнените конфликти в руския живот, които обичайно завършват с "трагични катастрофи, съпътствани от гибелта на хора, опустошителни преломи в общественото съзнание и унищожаване на материални и духовни ценности" (Лотман 1993: 269). В резултат "страшното" се превръща в ясен оразличител за естетическите и етическите параметри на човешкото, формирайки отделна култура на страха, отразена в голямото духовно явление на руския ХІХ век - руската класическа литература. Размитите граници между политиката, религията и изкуството в хилядолетната руска история отразяват противоречивото единство на взаимоизключващите се крайности, нестабилности и колебания. Съответно въпросът защо (и как) руският "Златен век" се реализира като страхоцентричен е от особена значимост.

Парадоксално или не, но символичното начало на процесите, свързани със страха през ХІХ век в историята на Русия е определяно от В. Соловьов като "нашето национално пробуждане" (Соловьов 1995: 50, к.м., Д.М.). "Пробуждане" е индикация, асоциираща две от характерните особености на Ренесанса - изключителен културен и творчески подем, осъществяващ се въпреки историко-политическата действителност на държавния абсолютизъм. Понятието "ренесанс" е метафора за осъзнатата необходимост от дълбоко духовно възраждане, изразяващо се в страстен стремеж да се почерпи от изворите на световната култура, и разцвет на хуманизма, свободомислието, чувствеността, философските търсения, творческото мисионерство и духовната еволюция на личността. В руската култура има няколко подобни исторически момента, направили сериозна "заявка" за случването на руски културен Ренесанс. Русия след 1825 г. обаче е на културно-исторически кръстопът, спрямо който ренесансовата идея изглежда по-скоро абсолютна утопия, отколкото възможен културологичен проект.

От една страна, поради постоянно противоборстващите сили на единство и разпад; от втора - вследствие на интелектуалната невъзможност да се даде еднозначен отговор на въпроса за най-удачния бъдещ път на Русия; и от трета - след печалната развръзка на Декабристкото въстание има симптоми, че потенциалът за дългоочакваното случване на руски културен ренесанс е безвъзвратно погубен, защото "Най-добрата, най-стилната и красива наша епоха, най-достойна да се нарече наше възраждане, остава началото на ХІХ век, времето на Пушкин, Лермонтов и цяла плеада поети, времето на мистичното движение, на декабристите, на Чаадаев [...] векът на ръководната роля на дворянството, на дворянската интелигенция, на дворянския културен слой. Тогава още не бяхме нихилисти" (Бердяев 2003, II: 137). Изхождайки от това интересно наблюдение, можем да направим извод, че в руската култура има само един момент, в който "проблясва възможността за Ренесанс" - епохата на цар Александър І. Това обаче е само един кратък период и в своята цялост характерът на руската мисъл, дух и философия носи в себе си нещо мъчително и противоположно на радостния дух на дългочакания Ренесанс.

Характерна особеност на всеки следващ етап от руското културно развитие обаче е неговото утвърждаване посредством противоборство, идейна конфронтация, понякога и безкомпромисна война с предходния. Без тази борба между крайностите обаче би се изгубила част от уникалната същност на руската култура, изразяваща се във влечение към безпределни абсолюти, перманентно рушене на постепенността, стихийни промени на насоката на движение и непоносимост към всичко, дори бегло напомнящо за компромисност. Това обаче обуславя специфични (скокообразни, нелогични и взривни) преходи. Пример за подобен е управлението на император Николай І, когато руската култура - за сметка на неслучилия се ренесанс в началото на ХІХ век, изживява ренесанс на страха. "Страхо-ренесансът" продължава до края (и отвъд) на века, поради което В. Розанов определя историята на руското общество през класическия век като "истинско безумие" (Розанов 1998: 422), а периодът на 30-те и 40-те години на ХІХ век ще остане в историята като руското "безвремие".

Императорът на страха. Характеристиките на социалния климат (и детерминиращите го фактори) във всяко общество зависят от икономическите, техническите, моралните и политическите условия. За това главната предпоставка за раждането на феномена страх е наличието на репресивна по характер и поведение политическа система, създаваща атмосфера на крайна напрегнатост, недоизказаност и травматичност. Началото на "Златния век" за Русия е време на сложни трансформации, остра социална диференциация, икономически противопоставяния, технологична изостаналост, идеологическа криза, политически произвол. (О)божествената власт се концентрира и посредством своя държавен механизъм създава условия за продуциране на широкомащабна кампания на страха, в която институциите имат задачата да възпират случването на ренесансовата личност в Русия, за сметка на тоталитарния човек - израз на официалното и потиснатото в социално-политически план.

Основен фактор в "принципа на реалността" е възкачването на трона на Русия на император Николай І. За разлика от своя предходник - император Александър І, той не е дългочаканият просветен монарх и е иронично определян като "тиран с кръгозор на ротен командир", а режимът му е наричан "непросветен деспотизъм". Смятан за една от трагическите исторически фигури на модерния свят, неговото управление дооформя и завършва историческия преход между самодържавие и тоталитарност в Русия, като благодарение на империалистическата си външна и жестока вътрешна политика ознаменува (след царуванията на Иван Грозни, Петър Велики и Павел І) нов връх на репресивния авторитаризъм. Цар Николай І продължава започнатото от своя по-голям брат и създава империя-чудовище, основаваща се на подчинението и страха, функция на личния му тираничен светоглед и силно подозрителен характер: "Подчинявайки света на волята си, той във всяка случайност вижда сянката на въстание против своето всемогъщество. [...] всяко същество, което не се подчинява на волята му, в неговите очи е войник, въставащ по средата на сражението срещу своя сержант: позорът се стоварва върху армията и командващия. Императорът на Русия е върховен главнокомандващ и всеки негов ден е ден за сражение" (Де Кюстин 1990: 72-73; к.м., Д.М.).

Гледайки на своята власт като право на собственик над (живо) имущество, педантичен, праволинеен, суров, коварен и целеустремен, царят изпитва неприкрито отвращение към науката и книгите, като открито се стреми да внушава страх. Неговият режим е най-тежкото време за имперска Русия, защото завършва периода на развитие/прогрес за страната и начева "период на смесително опростяване, разложение - на охраната и реакцията" (Бердяев 2001: 154). Изхождайки от тези думи, както и от мисълта на М. Монтен, че "Страхливостта е майка на жестокостта", можем с право да наречем цар Николай І "Императорът на страха", изиграл негативна, но необходима (да се разбира двузначно) роля в руската история.

Ключов момент за разбирането на атмосферата на страха и специфичната психология на историческия момент в Русия е бруталното потушаване на Декабристкото въстание и последвалите многобройни арести на реални/предполагаеми (съ)участници в него. Събитията от декември 1825 г. са урок-предупреждение за царя, сигнал за крайните обществени настроения, като противопоставянето между колективните "самозванци" - декабристите, и (самозвания) цар довежда до налагането на нов тип поведение на руската държавна машина. Произнесените сурови присъди над декабристите са програмно съобщение на страха, изключително силно по тона си. То е илюстративно предупреждение към всеки евентуален следващ опит да се оспори самодържавното право и власт, но последствията за декабристите, заедно с последвалия жандармски надзор и засилване на абсолютистката тенденция генерират панически страх: "Нравственото равнище на обществото беше паднало, развитието бе прекъснато, всичко напредничаво енергично беше зачеркнато от живота. Останалите - наплашени, слаби, загубени - бяха дребни, повърхностни, празни; изметът на александровското поведение зае първо място [...] Под този висш свят безучастно мълчеше огромният свят на народа; за него нищо не се бе променило - той беше зле, но не по-зле от по-рано, новите удари се сипеха не върху неговия пребит гръб" (Херцен 1977: 417-418). Русия е в желязна примка, обществото е (напълно) отстранено от обсъждането на актуалните въпроси от социално и национално значение, поради което и настъпва осезаем обществен застой и климат на страх.

Друг важен аспект е, че, наследявайки от своя брат руската държава в изключително тежко положение (социално-икономически хаос, злоупотреби, корупция, икономическа изостаналост и изчерпан човешки ресурс), новият цар така и не провежда дългоочакваните социално-политически промени. Наместо това той изземва изцяло властта, обезсилва/обезмисля Държавния съвет, поставя военни на ключовите държавни постове, с което насажда милитарен стил на мислене и поведение на властта спрямо поданиците - военно управление, тип диктатура, основана на страх, ред и дисциплина. Съсредоточавайки властта в силовите институции - най-вече тайната политическа полиция (всевластното Трето отделение на императорската канцелария), цар Николай І втвърдява своя режим чрез цензура, шпионаж и репресии. Градивни елементи за бюрократичното функциониране на държавата стават доносът, надзорът над интелигенцията и мислещото дворянство; ограничаването на гражданските права, медийният контрол, забраната за обществени сбирки и др. Държавата подава ясни сигнали, че всяка форма на недоволство ще бъде жестоко и назидателно смазана - масово се практикуват телесни наказания (в армията те са ежедневие), а народът - не без горчива ирония, прикачва на императора прякора "Палкин", произлизащ от пръчката, с която се изпълняват телесните наказания.

Тежката духовна атмосфера на суров абсолютизъм се допълва от тоталната липса на граждански свободи, брутална (анти)културна политика и полицейски контрол върху академичния живот - лишаване от автономия/затваряне на университети, реакционни уволнения-чистки, премахване на предмети от учебните програми, липса на достъп до "неудобни" произведения от фондовете на библиотеките, "филтриране" на достъпа до учебните заведения. С тържеството на държавния бюрократизъм идейно-политическият натиск, изразяващ се в преднамерена с(т)имулация на опозиционни настроения, жестоки преследвания и разплата с другомислието, заклеймяване на просветителските идеи и въвеждането на сериозни ограничения върху издаването, внасянето и разпространението на книги, цар Николай І поставя Русия в напълно изолирано положение спрямо Запада.

"Лудият" Чаадаев и Началото на Края. Сериозните различия в духа на времето на управление на цар Александър І - потенциалния Ренесанс, и това на цар Николай І - Ренесанса на страха, води до изкуствено създаден културен вакуум в страната. В резултат на политиката на потисничество - преследвания на революционно-либералните движения с всички (не)позволени законови средства, цар Николай І (волно или неволно) засилва съпротивата срещу възпирането на естествения прогрес на обществената мисъл от властта. Така се ражда феноменът на новата (следдекабристка) опозиционно настроена руска дворянска интелигенция и пробуждането на руската творческа мисъл, проблясваща в мрака, създаден от политическата машина за терор. А. Херцен уместно отбелязва, че в "убийственото време" от 1825 до 1855 година: "Външно потокът беше спрян, Николай І бе превързал артерията, но кръвта продължаваше да се провежда през страничните капиляри. [... но] бъдещата Русия съществуваше изключително в главите на няколко момчета, току-що излезли от детството си, толкова нищожни и незабележими, че за тях се оказа достатъчно мястото между подметката на самодържавния ботуш и земята, и все пак в тях живееше наследството на 14 декември [...] Този нов живот едва креташе, приличаше на трева, която се опитва да расте по ръбовете на още неизстинал кратер" (Херцен 1977: 414-415, к.м., Д.М.).

Върху тази "крехка трева" лежи нелеката и важна мисия да случи инициатива-реакция на властта, да материализира в слово копнежа по духовна свобода и граждански права. За значението на този проект говори фактът, че цар Николай І иска да вижда в лицето на руското дворянство "агенти, заемащи политически и икономически подчинени позиции в полето на властта" (Бурдийо 2000: 22), но "През ХІХ столетие културният човек е бил предимно бунтовник, анархист. Неговият персонализъм се проявява предимно в бунта против всичко" (Бицили 2003: 382).

Ситуацията е крайно интересна, защото властта е (пред)убедена в правата си над (масовата) Култура, а дворянският елит също има претенции да е създател на (алтернативна) Култура. Причината за първото е стремежът към параноично всевластие на императора, а генезисът на второто е във факта, че дворянството съществува не само като социална класа с определени интереси, а и като качествен душевен модел, продукт/израз на хилядолетна висока култура и историческа памет. Съответно руският културен елит е ключ към разбирането на Русия, защото извършва най-комплицираната и продуктивна духовна дейност в общество, обладано от страх, и в исторически момент, когато преобладаващото настроение не е революционен подем, а апатично равнодушие, разочарование, безнадеждност. На това обаче можем да гледаме като на провокация в духа на думите на К. Леонтиев, че "За развитието на великите и силни характери са необходими големи обществени несправедливости, т.е. съсловен натиск, деспотизъм, опасност, силни страсти, предразсъдъци, суеверия, фанатизъм и т.н., с една дума, всичко онова, против което се бори ХІХ век" (Леонтиев 1912: 101).

Мащабно погледнато, в Русия революционната култура и културната революция са изначално взаимосвързани явления, в много отношения - взаимопроникващи се, като идеята за революция (винаги) възниква като форма на култура - обществен идеал, след което придобива материално-социална предметност в процеса на духовна еволюция. Затова съзнанието за всеобщ упадък, летаргичност, страх и недоволство поражда напрегнатото движение на либералната философска и естетическа руска мисъл, реализирало се в появата на редица литературно-философски кръжоци, заменили разтурените и забранени тайни (масонски) дружества, задали насоката на руската интелектуална мисъл в първите десетилетия на века.

Тези кръжоци от млади интелигенти, обладани от духа на немската идеалистическа философия, възникват основно в Московския университет. На сбирките се провеждат остри дискусии за насоките и перспективите за политическото, икономическото и духовното развитие на Русия, както и за отношението между западната и руската култура/църква, но след "десетгодишно[то] мълчание, 14 декември, бесилки[те], каторга[та], Николай І. Петровият период се преломи и от двата края. Празнотата, оставена от силните хора, заточени в Сибир, не се попълваше. Мисълта се измъчваше, работеше - но още до нищо не стигаше. Да се говори, бе опасно - пък и нямаше какво да се каже; изведнъж тихо се надигна някаква скръбна фигура и поиска думата, за да каже спокойно своето "оставете всякаква надежда"." (Херцен 1977: 518, б.м., к.м., Д.М.). В това си изказване А. Херцен визира руския философ Пьотър Чаадаев, близък приятел на А. С. Пушкин и обвързан (не само идейно) с декабристите.

Във вече споменатото Чаадаево "Философско писмо" (1829)¹ той пръв открито и директно поставя въпросите/темите, които ще вълнуват сънародниците му до самия край на класическия век. Текстът на Чаадаев е предел, възвестяващ, че мислещата личност не вижда смисъл, ценности или цели в "безвремието" на Русия. Тази философска безизходност е породена от трагическото съзнание за безнадеждната гибел на Русия и огромната необходимост от ново начало - усещания, които могат да бъдат разпознати във всеки значим текст на руската литература от посочения период. Като първи предложил своите конкретни отговори на трагическите духовно-екзистенциални въпроси, Чаадаев заявява - ние живеем безцелно, извън времето и пространството, дори не знаем защо, съществуваме откъснати от цивилизования свят, не сме допринесли с нищо за универсалната култура, миналото ни е недостойно, сегашността без идеали, а бъдещето - лишено от възможности.

Също така той отрича (по свой начин) Русия и руската история, защото му се струва лишена от смисъл и връзка, генетично непринадлежаща нито на Изтока, нито на Запада. Поддържа постъпателния характер на общественото развитие, но достига до извода, че отделянето на Русия от общоевропейския исторически път е първопричината за неизявеността на руския народ, който, загробен в миналото си, не е създал нищо велико и стойностно в историята. Споменаването само на тези няколко твърдения е достатъчно да покаже, че характера на "писмото" е мрачен обвинителен акт против Русия и нейния мълчаливо страдащ в страх народ. То е слово на страданието, вик на патриотична болка отвъд страха от последствията, израз на една голяма песимистична надежда (в руската култура оксиморони няма), че макар досега нито Русия, нито народът да са изпълнили високата си мисия, в бъдеще те могат да я постигнат, защото са длъжни да следват своето велико, свещено предназначение и да решат въпросите, които Западът и Изтокът не могат поради различия и обремененост².

Симптоматично е, че обществените страхове провокират създаването на публицистичен текст, осмелил се да изкаже без страх Истината, превръщайки се в катализатор за случването на емблематични и титанични (философско-исторически) противопоставяния в руската култура на "убийственото време" между "разумната действителност" (Г. Хегел) и заобикалящата одържавена действителност. Словото и вярата ще са основните механизми, чрез които ще бъде документирано и коментирано случващото се в Русия, през един от най-тъжните и зловещи етапи в руската духовна история от ХІХ век.

Отчаяно търсейки дори бегъл зачатък от разум, логика и смисъл в случващото се, руските идеалисти страдат от уродливостта и неправдата на действителността, съзнавайки своето безсилие да я променят. Характерна склонност на руския мислещ човек е да бяга от социалната действителност в света на фантазията и фикцията в търсене на Идеята за Русия. Тя е еманация-обобщение-израз на митарствата на пост-декабристката интелигенция, която да съответства както на характера, призванието и историческия път на руския народ, така и на неговото специфично религиозно безпокойство и краен метафизичен екзистенциализъм.

"Емигрирайки" в пространството на духовното битие - "света на идеите", драмата на мислителите от поколението е, че те са призвани да създадат "проблясващата в мрака мисъл", задавайки (си) най-важните и болезнени национални, руски въпроси - къде се намира геополитически, културно и религиозно Русия; откъде идва и накъде отива; кой е по-добрият път за нея и каква е истинната й мисия. Неделима част от темата са и противоречията относно ролята на народа, мястото на църквата в народния живот, характера на държавното управление и еманацията на всички въпроси - какво трябва да бъде естеството на връзката между държавата, църквата и народа.

Става дума за специфична хронология на руската трагедия - омагьосан кръг, предсказващ/предопределящ руския класически век до неговия финал. В него разочарованието на декабристите - идейно обвързани с мистичното масонство и немския романтизъм, довежда до злощастното въстание от 1825 г.; разочарованието във философските писма на П. Чаадаев провокира търсенето на нови решения на старите проблеми в лицето на отвлечения идеализъм от 30-те и 40-те години; разочарованието от Запада превръща "западниците" в "излишни хора" и нихилисти, а славянофилството постепенно се трансформира в "криворазбран" национализъм. Като добавим и следходните идейни опити - каквито са народничеството и панславизмът през 70-те и 80-те години на века, се оформя картата на грандиозната руска катастрофа, за която говори П. Бицили.

БЕЛЕЖКИ

1. Официално публикувано през 1836 г. в списание "Телескоп", кн. 15, подписано със символичното "Некрополис" ("градът на мъртвите"). [обратно]

2. Острото поставяне на въпроса, в какво се състои смисълът и значението на руската история, и къде се намира тя в световния исторически процес, води Чаадаев до извода, че първопричината за нерадостната ситуация е разделението на църквите. Той вижда единственият път за пробуждане на руския дух от дълбокия летаргичен сън в завръщането на православната църква в лоното на световната католическа църква. Това съждение издава прозорливостта на П. Чаадаев, че религиозното съзнание е пулсиращото ядро на националния живот в Русия (Още по темата виж Чаадаев 1991; 1998). [обратно]

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.