СЛЕДВАЙ МЕ

Десислава Лазарова

web

Иван Петров Хаджипетров, син на Петър Иванов Хаджипетров, а той пак на Иван Петров Хаджипетров, беше потомствен дипломат, наследник на стара средногорска фамилия, съумявала със забележителна гъвкавост да просперира в условията на султански, царистки, фашистки, комунистически, мафиотски режими от средата на ХVІІ в., когато било съставено първото й родословно дърво, чак до първото десетилетие на ХХІ в., което завари поредната й славна издънка на дипломатическа служба в Брюксел.

В семейната школа Иван Хаджипетров получи безупречната шлифовка на социален лъв, а посттоталитарното общество, в което израсна, го научи да бъде и лъв, и тигър, и слон, и мишка, и мравка, всичко това дори едновременно.

Той беше свикнал да е изложен на показ всеки ден от своя живот, всеки миг от денонощието, да внимава за поведението си дори в банята, а още повече в леглото; приемаше това с рутинираната естественост на френски аристократ, без дори да се замисля върху необходимостта му.

И все пак не беше потомък на френските крале, свикнали да се съешават и раждат пред публика, и затова случката, за която ще разкажем тук, го разтърси до самото дъно на балканската му природа.

Веднъж в леглото с едно мило интернационално същество - и то вероятно потомствено шлифовано да радва самотни мъже - което обслужваше дипломатите от бившия Източен блок в Брюксел, в един много адреналинен момент, Иван Хаджипетров чу прошепнати в ухото си две думи, които го накараха да хлъцне. Иван довърши по инерция адреналинния момент, стара пушка беше все пак, дори го повтори и потрети, за да не му проличи, колко е потресен, но между него и милото същество и удоволствието му внезапно се уплътни една стъклена стена, същата, през която гледаше на света през всички останали моменти от живота си. И докато галеше нежната кожа на момичето, той усети под пръстите си парещата повърхност на тънкия чуплив лед над световния геополитически океан и в този миг собствената му дипломатическа участ му се видя по-жалка от окаяната орис на скитник.

Тези две думи отключиха в него дълбоко потулени спомени, сами по себе си разтърсващи, които той в никой случай не желаеше да споделя с никого, а още по-малко с чужди разузнавания.

И ето сега - все още с ръка върху нежната кожа на момичето - той засъобразява кой ли му пращаше знак по малката белгийка. Изключено беше тя да е проронила случайно двете думи. Бяха твърде непривични за нея. Той се възползваше от компанията й вече две години и донякъде я познаваше.

Но още по-страшно от явното вмешателство в най-болезнените дебри на спомените му бе прозрението, че някой знаеше за него неща от интимните моменти на юношеството му, които всеки човек, дори потомственият дипломат, смята за лично свои, неща от времето, преди да се е превърнал в дипломатически кадър, за когото се предполага, че всъщност няма личен живот.

Хаджипетров отпрати компаньонката, взе душ и седна зашеметен на терасата, както си беше по хавлия. Хладният есенен вятър разравяше златната шума в двора на вилата, бодеше със сребърни иглички затоплената му от душа кожа, рошеше перчема му над пламналото от мисли чело, правеше опити да загаси цигарата му, но Иван почти не забелязваше това. В мислите си той беше далеч, много далеч.

Тези две думи бяха тайният код на първата му голяма любов, онази, която не забравяме цял живот, а човек, свикнал да съобразява личния си живот с дадености от най-висш порядък, помни с най-дълбока болка, защото тя е била и първата му голяма жертва пред олтара на националните интереси.

Имаше само два начина някоя тайна служба да се добере до тези думи. Първият - от самия източник, от него или от някогашната му любима. Вторият - да е бил подслушван още по онова време, в най-безгрижните години на младостта, прекъснали тъй ненадейно, ведно с раздялата от любимата.

Така или иначе, беше прекрачена някаква граница и Хаджипетров внезапно осъзна, че е бил под надзор през целия си живот, че няма нищо свое в този живот, воден на висока нога, но празен и пуст за всичко друго, освен материалното. Студ скова душата му, която той си мислеше, че е сложил под контрол още на млади години, и го изпълни с непозната безнадеждност. Бяха прекрачени всички граници.

Той стисна зъби, защото не биваше да се размеква, но напразно, паника се надигна в гърдите му, стисна ларинкса му, задави го. Иван се закашля и хвърли цигарата. В очите му се появиха сълзи. Пое си дълбоко дъх и се огледа. Чувстваше се като животно в клетка. Нима беше го издала любимата му? Нима никога не бе имал жена, която да не е нечий информатор? Нима затова тя бе приела толкова спокойно раздялата, която той едва понесе? Нима и тази мила белгийка, която уж се топеше в ръцете му, беше го дебнала в най-интимния му миг, за да произнесе онези две думи?

Какво ли му готвеха нечии служби? За какво ли го предупреждаваха?

Иван Хаджипетров втренчи помрачнелия си поглед в кората на близкото дърво. Беше на четиридесет и две години. На прага на голямата кариера. Според астролозите в този период на живота, между четиридесетата и четиридесет и петата си година, човек живее под знака на Рака. Внезапно го обзима силно желание да намери своята сродна душа, да следва най-дълбоките си, най-личните си пориви, да бъде себе си в пълния смисъл на тези думи. Тези години са трудни, защото водят до конфликт с общоприетите норми за успешно поведение. Случва се човек да смени професията си и да се отдаде на любимо занимание, което да го доведе до фалит и социален провал. И всичко това само защото внезапно съдбата му е прошепнала властно две думи: Следвай ме!

Две думи!

Но Иван Хаджипетров беше, както се каза, потомствен дипломат. Той имаше важен ангажимент. Той защитаваше националните интереси в интернационален Брюксел. В сърцето на Европа. Неговата лична съдба беше неотделима от националните дела. А те не биваше да бъдат поставяни под въпрос от две думи, нито пък от съдбата.

© Десислава Лазарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2014, № 3 (172)