МОРЕТО, МОРЕТО...

Десислава Лазарова

web

В крайморския почивен дом на писателите всяка година се събираха да летуват едни и същи хора. Те бяха като едно голямо семейство, избрано семейство, защото бяха творци, творци на словото.

Пристигаха с жените, децата и пишещите си машини, настаняваха се в любимите си стаи. Всеки от тях можеше да твори само в точно определена стая на дома и понякога възникваха спорове, но нали бяха възвишени люде, успяваха да се помирят, без да се стига до вражди. Имаха предостатъчно други, много по-сериозни причини да враждуват.

Не беше лесна работа да си професионален писател или поет по социалистическо време. Освен задължителните безсънни нощи успешната литературна кариера изискваше много находчивост, остри лакти, безгръбначие, за да преминеш през Рубикона на първите публикации, да изтърпиш снизходителното внимание на онези, които бяха си създали име преди теб, да ги ласкаеш и обграждаш с възхищение, макар самият ти да имаш много повече нужда от него. Първата книга беше като първото голямо повишение на банковия служител, след което обикновено и двамата - и поетът, и банковият служител се оженват и правят първото си дете.

Поел веднъж по пътя, утъпкан преди него от други почтени глави на семейства, начинаещият творец внезапно се превръщаше в творец от кариерата. Следващият Рубикон в успешната му реализация беше членството в Съюза на писателите. Който не беше член на този съюз, не беше никакъв писател. Все едно да си занаятчия извън еснафа на своите колеги по занаят. Членството беше ключ към поръчки, признания, награди, редовно отъркване във властта, обеди, вечери, гуляи, запои, летуване в специалните домове на писателите, храна от специалните столове, места в специалните детски градини и училища на режима, жилище в жилищните блокове на писателите с кабинет и отделна стая за децата, междувременно две на брой.

Докато станеше член на съюза на писателите, от таланта и вдъхновението на младия творец не оставаше почти нищо, искрицата - онази, спуснатата отгоре - угасваше, и той се превръщаше в най-обикновен труженик на словото, бълващ поръчкови, възхваляващи режима литературни произведения.

Съюзът на писателите беше една голяма гилдия с първомайстори, майстори, калфи и чираци, в която всеки си научаваше бързо мястото. Разликите спрямо класическия занаятчийски еснаф произтичаха от естеството на самия занаят. Докато първомайсторът на златарите трудно би могъл да си изкриви душата, щом става дума за майсторска изработка на един златен пръстен, то първомайсторите на социалистическата литература можеха на воля да спекулират с качествата на художествените произведения според повелята на партийната централа. Литературата тук нямаше думата, тя нямаше и място във взаимоотношенията между писателите и властта, които можеха да са съвсем безоблачни, ако писателите бяха послушни, и изключително сложни, дори трагични, ако откажеха да слушат.

Послушанието означаваше охолен и уреден живот в словоблудството, финансирано от режима. Означаваше безкрайни следобеди, вечери и нощи в писателското кафене, ресторант, бар. Означаваше специални, затворени прожекции на западни филми, недостъпни за обикновения народ. Означаваше пътувания в чужбина. Означаваше лукс, западни стоки, а за малцина избрани дори членство във висшето социалистическо общество, почти неразличимо по начин на живот - като махнем петродоларите, но оставим наркодоларите - от върхушката на някое арабско емирство.

Непослушанието ли? Непослушанието, ако беше последователно, заключваше всички врати към успешната кариера и лъскавия живот и изхвърляше право на стръмната Голгота, водеща към разпятието на истинската литература.

Всяка сутрин членовете на съюза на писателите, почиващи в профсъюзния си крайморски дом, се излежаваха, намазани със слънцезащитно масло, на плажа сред глъчката на играещи деца и - като глух, но настоятелен контрапункт - жуженето на клюкарстващи писателски съпруги, кривейки очи към по-младите и по-секси оформените от тях. Най-свободомислещите се печаха голи по скалите в далечния край на залива. Нудизмът впрочем беше една от малкото свободи, позволени на социалистическите граждани, и най-волнолюбивите от тях бяха се заели да ударят в земята със своята телесна разкрепостеност задръстените западняци.

Като им омръзнеше да се потят под слънцето, писателите се отдаваха на по-рисковани занимания. Те се гмуркаха край скалите, събираха рапани и миди, приближаваха се опасно близо до голите мацки, дори - връх на приключението - се присъединяваха към тях.

Насъбрали вълнуващи преживявания, следобед те си похапваха обилно в евтиния ресторант на дома и сядаха на приказки или пък се скриваха в стаите си, за да произвеждат морски разкази, пълни с фалшива романтика, с дългоноги и знойни красавици.

Привечер, облечени в изискано небрежни светли дрехи от лен, писателите се разхождаха из курортните градчета в близост до писателския дом, отминавайки високомерно дребничкото еснафско животуване на местното население, но задължително поспирайки в кафенетата, кръчмите и магазинчетата за художествени занаяти, ритуални места на интелектуалната снобария.

Те не пропускаха също да срещнат местните творци, особняци, обрасли в самота като във вековни паяжини, взрени безмълвно в морето, което сякаш ги поглъщаше в себе си, попиваше в синевата си техните слова, багри, изваяния и ги оставяше празни, занемели, пресушени, преизпълнени, отчаяни от любов. Обитаващи периферията на изкуството, защото някой партиен деятел бе преценил, че нямат потенциал, или защото сами бяха избрали да бъдат неперспективни, те имаха уникалния шанс да се спасят от душегубката на артистичния кариеризъм. Някои от тях знаеха това, други просто бяха се предали на морето, бяха потънали в мълчание и паяжини, като старите лодки под навесите на рибарите.

Дори сред тях Поета беше като бяла врана. Белязан от Бога, несъмнен гений, достоен за световните издателства, но неуправляем, неподлежащ на цивилизоване, той бе търпян мълчаливо от властта, с мълчание, което приличаше на дебненето на търговците на картини около ателието на умиращ от бедност и лудост гениален художник. Несретник, любимец на музите и жените, Поета пишеше трудно, в кратките светли пролуки на самоунищожителни пристъпи на пиянство, разврат, скитничество, хазарт, нескончаемо надпрепускване с всички човешки пороци по ръба на бездна, диво фламенко по острието на бръснач, вечно първи танц по огнена жарава с изранени, набъбнали от мехури нозе.

Кръвта трябваше да тече от раните, гнойта трябваше да бълва от мехурите, душата трябваше да боли, да проклина и умолява, някое меко женско тяло трябваше да го приюти в топлите си извивки, за да избликнат стиховете и да се роди - веднъж на десет години - книгата, която после щеше да се отпечата в малък тираж в провинциално издателство и щеше да се предава от ръка на ръка и да се чете не само от колеги по перо, но и от обикновените социалистически труженици, хората от полето, от гората, от предградията-спални на градовете.

Младите му носеха стиховете си, ударили предварително едно-две питиета за кураж, защото критикуваше унищожително. Но пък одобрението му, одобрението му беше като чифт криле за дълъг полет; то стигаше за цял живот.

След като прочете веднъж една от онези творби, родени в ленивите следобеди на ваканцията и пълни с фалшива романтика и знойни красавици, Поета стрелна със синия си поглед автора, засмя се снизходително, загледа се в морето, помълча. Беше седнал с компания около масата на крайбрежно рибно ресторантче, пиеха отлежала крушова ракия, хапваха прясно уловени и майсторски изпържени попчета. Наоколо никой не проговаряше, всички чакаха да каже нещо. Виждаха, че не му се иска, но настояваха безмълвно, особено гостите от столицата, заради интригата - дългото дрейфуване дълбоко в сушата неизменно школува интриганството. Не се изненадаха, когато той проточи:

- Много море, бе, момче... и мацки...

Откъсна за миг очи от морето, колкото да огледа младока от главата до петите, и отново зарея поглед над неспокойните привечерни вълни.

Младокът обаче имаше самочувствие и го нападна:

- Ами понеже вие, морските хора, не пишете за морето, налага се ние да пишем. Иначе в чужбина ще си помислят, че сме континентална страна. Загърбили сте морето, избягахте от морето в панелните квартали. Ние цяла година бачкаме, за да дойдем да му се нагледаме, а на вас ви е под носа и не го виждате.

Под неравната четина на няколкодневната брада, устните на Поета бавно се разтеглиха в усмивка. Той помълча, помълча, наклонил глава, загледан влюбено във вълните, по които бяха накацали гларуси.

- Ех, момче, - махна с ръка той, - какво знаеш ти за морето! - Преглътна мъчително, с внезапно свито гърло, изпъкналата му адамова ябълка се раздвижи по жилестата шия. - Ти знаеш ли какво е да живееш с морето! Ами че аз го гледам всеки Божи ден, откак съм се родил! Изобщо не си спомням да съм го видял за пръв път. Все едно, че съм се появил с него... Или то с мен... Такива работи... - въздъхна той примирено. - Събудиш се сутрин, а то вече бълбука около теб, и въздухът над теб, и той е море, и кръвта в теб, и тя е море. Аз съм заченат с море, момко, а ти ми идваш тук да се топиш в него! Да ми бъркаш в душата!... Синьо било морето... Като се събуждам сутрин, морето е сребърно, като крило на гларус, обаче блести, цялото сияе, сякаш е щит от слюда. А слънчевата пътека те вика, вика... Ами в бурно време, като позеленее това ми ти море, като покафенее, боза същинска, ще кажеш, че плюе кал. Ами нощем! Ти не гледай това тук. Паркове, градинки, заведения! Светят! Аз ти казвам за морето нощем! Като тъмна паст е! Чуваш го да гъргори и да се сърди нещо там, мърда, гневи се, ама нищо не виждаш. Все едно, че адът е зинал насреща ти. Това фарове, кораби... нищо не може те спаси!

Приведен напред, Поета се взираше напрегнато в потъмняващата далечина и някак целият светеше, очите му бяха станали по-сини и по-безумни от всякога. Огледа сътрапезниците си и се подсмихна на себе си:

- Е, и кротко бива морето... Синьо-зелено, обаче бистро, прозрачно едно такова, прозрачно и бездънно... Колкото пò се взираш, толкова по-дълбоко искаш да отидеш, а дъно няма... - прихна удивено той и се тупна по коляното, все така взрян в огромния син звяр. - Уж всичко се вижда, а нищо... Има жени с такива очи... Ей, момче, като разбереш какво е морето, ще ти просветне и за жените. А то... какви са тия... дето пишеш за тях... дългокраки, дългокоси, парфюмирани... като от журнал. Крака и цици! Ти ми кажи за очите й... Има такива жени... и душата им е синя, и любовта им е синя... цялата сияе и те мами като синьото на морето... ласкави едни такива, чисти и прозрачни... цял се къпеш в очите им. Леко ти е на душата и потъваш, и потъваш, и докато се усетиш, те повлекли... - Той внезапно се намръщи: - А дъно няма, братче... - Откъсна с мъка очи от далечината, огледа се замаян и се засмя добродушно. - И ти искаш да ти обясня морето. Как да ти кажа аз за синьото на морето, момче! Че аз съм като рибите вече, бе, - тупна се той пак по коляното. - Ти да си чул някоя риба да говори за морето! Рибите затуй мълчат. Завинаги са удавени в него!

Младият писател искаше да му каже, че всичко това е прекалено романтично, че той иска да пише за истинските жени, които не са чисти и прозрачни, за истинския живот. Но очите на Поета не лъжеха. И всички думи, които се канеше да изрече, изведнъж му се сториха бледи и кухи, празни и сухоземни. Той помълча, помълча и ненадейно изтърси:

- Абе... всеки си носи кръста!

Поета го стрелна изненадан с бездънните си очи. Кимна примирително:

- Правилно. Моят кръст е морето, твоят - сушата... А ти пиши, пиши...

© Десислава Лазарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2007, № 9 (94)