ИЗ "ДЖИЕСЕМ"

Десислава Лазарова

web

Познавах една жена... тя имаше джиесем. Денем все тичаше нанякъде с развети коси и джиесема в ръка, като не спираше да избира разни номера с връхчетата на изящните си пръсти и водеше задъхани разговори, притиснала гальовно джиесема към нежната си шия. А нощем правеше любов с него.

Тази жена принадлежеше на един много богат мъж. Принадлежеше му всякак. Ако й кажеше "Пълзи!", тя щеше да пълзи. Беше готова да пълзи и без да й се нарежда. Всъщност тя го правеше всеки ден, но понеже за това получаваше пари, не се чувстваше много унизена.

За този мъж някои казваха, че имал страшно много пари. Други възразяваха, че не било съвсем така и тези пари всъщност не били негови. Така или иначе парите бяха в ръцете му и напълно бяха обсебили съзнанието му. Сякаш между него и останалия свят се спущаше невидима завеса, която заглушаваше звуците, размиваше образите, разсейваше уханията, притъпяваше чувствата. Зад нея всичко изглеждаше някак нереално. Освен парите.

Тяхната история започна почти невинно в един недолюбван от съдбата край на света, в едни мътни революционни времена, от които всички очакваха да се роди нещо ново и да ги направи щастливи. Започна в един завод за радиатори в самото сърце на Балканите - ветровита низина от двата бряга на величествена европейска река, по която цивилизацията пътува от своите средища към покрайнините си.

По тези древни места, между прорязаните от проходи хълмисти планини, си дават среща близки и далечни ветрове. Те прииждат с неудържим грохот от североизток, от ледените руски степи, провират се на талази от северозапад, по речни долини, между грандиозни снежни върхове и влажнозелени склонове, сблъскват се тук и се завъртат като побеснели между околните яки ридове и увличат всичко в тая вихрушка, и след като бушуват дълго, разбъркат и преобърнат целия живот на природата и хората, внезапно и подозрително утихват като в самото око на ураган, но и това затишие и привидно спокойствие - току под огнената паст на Ориента и неспокойния лавров дъх на Средиземноморието - е изпълнено с взривно напрежение.

Той беше промишлен дизайнер и страстта му бяха радиаторите. По онова време в този край на света хората не биваше да имат страсти и затова всички радиатори бяха еднакви, със строги, недвусмислени форми и съвсем недвусмислено предназначение: те трябваше да топлят, не беше нужно да са красиви.

Рутинните задължения в завода за радиатори оставяха на дизайнера много време за мечти. В мечтите му, освен жени, се мержелееха и добиваха съвсем ясни очертания радиаторите, които той искаше да създаде. Те бяха със свръхмодерни форми и от свръхмодерни материали. Бяха по-изящни от мебели и много по-интересни от тях, неочаквани като художествени творби.

Дизайнерът смяташе себе си за фин човек, принуден подобно мнозина други да води посредствен живот. Той владееше до виртуозност изкуството да не бие на очи. Беше развил една съвършена мимикрия, която преминаваше границите на изкуството и можеше да съперничи дори на природата. Скромен на вид, невисок, леко оплешивял, с изпито лице, лишено от израз - имаше нещо в неговата измъчена физиономия, което автоматично събуждаше съчувствие и приспиваше всяко подозрение. Само много опитен наблюдател би разчел в тези аскетични черти едва забележимите белези на дълбоко спотаени страсти. Дори орловият нос и гневните ноздри се сливаха със сухата сивота на линиите, без да нарушават хармонията им и общото впечатление за безобидност.

Ала в душата му не беше спокойно. Той беше се обвил с твърда черупка и не допускаше нищо външно да премине под нея, но едва обуздаваше пъкления прибой, който рушеше тялото му отвътре. Библейският казан с врящ катран бледнееше пред този негов личен ад, който не го причакваше някъде в безвремието, а клокочеше в самия него всеки миг, откак се помнеше, и не му позволяваше да се остави на живота, просто да живее живота, а изцеждаше силите му в преизподнята на разяждащи съмнения и страхове, ярост и гордост и невъзможност да се смири с тялото и живота, които му бяха отредени.

Макар да се възползваше от предимствата на невзрачната си външност, дълбоко в себе си дизайнерът така ожесточено мразеше своето тяло, сякаш не беше негово, а на най-злия му враг. Мършаво и непохватно, то му причиняваше безброй неудобства, но най-вече срам и желание да го скрие някъде. Това тяло той приемаше като някакво наказание, защото нямаше нищо общо с предопределението, което усещаше в себе си. Той чувстваше сили да бъде на върха, в самото средоточие на живота, беше роден за това, но съдбата му бе скроила подъл номер и беше го натикала в този неугледен вид, в тази неудачна страна, в това спряло време, сред вездесъща сивота, която отнемаше дъха.

Беше обречен на непрекъснато раздвоение между великана в себе си и невзрачния човечец, когото виждаше в огледалото. Сам не знаеше кой от двамата е истинският. Усещаше, че би могъл да смае света с талант, воля и сила, но застанеше ли срещу същия този свят, той се свиваше смутен, умираше и отстъпваше към своята маска.

Мразеше да се снима. На снимките никога не излизаше такъв, какъвто се чувстваше в себе си, още по-малко такъв, какъвто искаше да бъде. Искаше да бъде висок, силен, с обветрено лице и повелителен поглед. Мъж с покоряващо присъствие. Но щом затвореше очи и опиташе да си представи този мъж, себе си, изникваше неясно петно.

Не обичаше да има много хора около себе си, те го объркваха, те знаеха само невзрачния му вид. Не подозираха за великана в него и сякаш с присъствието си го унищожаваха. Не подозираха какви дълбоки рани оставят в душата му чуждите думи, коментари, погледи, само на пръв поглед безобидни, защото прикриваха същинското отношение към него. Той не можеше да понася снизходителното пренебрежение, на което бе обречен заради ръста и малодушието си. Помнеше дни, седмици, месеци, години наред съвсем незначителни наглед обидни обстоятелства, които бяха разсипали крехкото му самочувствие. Непоносимо трудно беше да забрави, да не обръща внимание, да не зависи така мъчително от чуждото мнение. Той имаше нужда да остава сам, понякога дни наред, за да се съхрани.

Тогава бродеше с часове край реката, по пустите влажни алеи на градския парк или по кейовете на рибарите. Край реката се дишаше по-леко. Там небесният свод се извиваше по-високо, не тегнеше и не притискаше света под себе си дори в оловносивите зимни дни. Там нищо не спираше погледа и мислите, нито пък тъгата, равна и упоителна като тежките водни маси, които се носеха величествено и безметежно край бреговете, сякаш бяха самата вечност и самото безвремие. Унесен и примирен, опиянен от чистия въздух, простора и невъзмутимостта на реката, той вървеше и вървеше, забил поглед в краката си, цял обърнат навътре, към неясните откъслечни образи, копнежи за триумф и слава, които изникваха от глъбините на съзнанието му, изпълваха го за миг с въодушевление, а после отстъпваха на други, още по-главозамайващи. Случваше се да спре, да се огледа, да вдъхне дълбоко влажния тинест полъх на реката, да въздъхне.

Но вместо облекчение с тази въздишка в душата му отново пропълзяваха земните страсти, разрастваха се, задушаваха го, раздираха го отвътре. И той целият се тресеше от безпомощност и гняв към страшната несправедливост, която беше дала на някои красота, сила, триумф и слава, а на него невзрачност и незначителност. Яростта му набъбваше като гноен мехур, изригваше в проклятия, в неистово желание за мъст. Тогава той сякаш се отделяше от хилавото си тяло, извисяваше се над света като оръдие на възмездието, като същински Зевс Гръмовержец. Идеше му да изпепели с огнени мълнии целия свят и да го създаде отново, по-справедлив.

Всичко, което не проявяваше навън, цялата си страст и честолюбие дизайнерът влагаше в своите авангардни радиатори. Някои пишеха книги, други - музика, трети строяха язовирни стени и атомни електроцентрали, той пък проектираше радиатори. В тайните му чертежи имаше дързост и полет на фантазията, каквито никой не би предположил у него. Формите, материалите, функциите на тези радиатори надхвърляха границите на прагматичното въображение. В тях той влагаше душата си.

В младежките си години дизайнерът обичаше да слуша музика, обичаше Албинони, обичаше Моцарт и Щраус, Чайковски, Вивалди, Григ, боготвореше Бетховен, оказа се дори, че има абсолютен слух, но така и нищо не стана с музиката. Той продължи дълго да живее от божествените звуци, после и те се вляха във формите на радиаторите. Имаше радиатори, напомнящи за концертни зали, за нежни лири и лъснали медни туби или пък за импозантните тръби на орган.

В завода го знаеха като отнесен на вид, но доста добре информиран човек. Той имаше навик да се държи странно и да се прави на неразбрал, но в края на краищата знаеше всичко. Педантичността му бе всеизвестна, ала от нея никой не страдаше, защото обикновено беше оправдана, а освен това той умееше да я обуздава, когато усетеше чуждото раздразнение. В очите на колегите си дизайнерът представляваше странна смесица от чудак, бохем и улегнал стар ерген, някак неопределена и затова безопасна и симпатична, дори много симпатична смес. Той имаше необикновената дарба да буди съчувствие у всички и да ги печели на своя страна, да се облагодетелства, без да привлича завист, да се измъква невредим от заплетени ситуации, да разрешава тежки конфликти, угаждайки на всички, без да взема ничия страна. Беше удобният човек и затова несменяем партиен секретар.

Партиен секретар. Никой не подозираше какво удоволствие му доставя тази функция, защото той се преструваше, че я изпълнява от чувство за дълг. В действителност усещането, че държи всички в ръцете си, без те да го съзнават, беше опияняващо. Всички те, по-високите, по-красивите, по-умните, по-талантливите, по-късметлиите, по-щастливите, всички те бяха в ръцете му. Можеше да ги мести като фигури върху шахматна дъска, без те, самодоволни и самовлюбени,да забелязват това. Имаше власт дори над директорите на завода, макар формално да им бе подчинен. Той беше връзката на завода с Партията, а Партията стоеше над директорите, заводите, изобщо над индустрията и държавата, защото беше връзката на държавата с нейната съдба.

Половин хилядолетие вече Балканите са граница между Европа и Ориента - кръстопът, буфер, страж, жертвен агнец според случая - и затова са добре охранявани. След световните войни и Ялта тази мисия си присвои комунистическата партия, зловещ хибрид между Запада и Изтока, между обезумелия разум и организираната ирационалност. Изпъчила гърди срещу самото мироздание, Партията обещаваше реванш за Божията несправедливост, която беше дала на едни много, а на други малко или почти нищо. Тя обещаваше равенство за всички - бедни и богати, глупави и умни, грозни и красиви, некадърни и талантливи, зли и добри, стиснати и щедри, подли и великодушни, селяни и граждани, провинциали и космополити - готвеше се да заличи всички различия между човеците, а с тях вероятно и цялата човешка завист, алчност, глупост, мерзост. Тя обещаваше по-щедро от всички месии, нов пророк на ново царство, тук на земята, царството на комунизма.

В побъркания си напън да измести Всевишния Партията искаше да стане по-всевиждаща и по-вездесъща от него. Затова тя имаше очи и уши навсякъде, цяла армия от хора, които й бяха предоставили очите и ушите и душите си срещу привилегията да влязат най-първи в комунизма. Това разбира се бяха най-наказаните от Бога земни твари, най-грозните, най-невзрачните, най-бездарните, най-неудачните, които нямаха никакъв шанс да заситят завистта, глупостта, низостта или пък лакомията си в друга човешка общност. Те бяха най-преданите воини на Партията, както биха последвали всяка друга кауза, вожд, месия, понесени към светлото бъдеще върху вълната на най-долните човешки страсти.

Дизайнерът се прислони към воините за нова справедливост още през ученическите си години, когато доносничеше на учителите, директорите, комсомолските ръководители. Така се чувстваше специален. Получаваше особено внимание. И привилегировано отношение. Артистичните му заложби бяха някак разпилени и се реализираха главно във въображението му и по-трудно в действителността, и той отрано си даде сметка, че не ще може да разчита на тях. Посредственият има едно смазващо предимство пред надарения - докато гледа завистливо буйното и опияняващо разлистване на чуждата дарба, той бързо изтрезнява, подготвя се за суровите изпитания на живота и впоследствие се справя по-лесно с тях. Така и нашият герой. Много преди да се сдобие с диплома за своята артистична и все пак достатъчно практична професия, той вече беше открил същинското си оръжие, своя смазващ таен коз в борбата за по-предно място. Той беше идеалният довереник и доносник, перфектен интригант, близък на всеки човек с власт, готов да предоставя услугите си срещу покровителство.

И докато някои заложиха в живота на такива несигурни неща като способности, талант, труд, дизайнерът си проправяше път през него, флиртувайки със силните на деня. Внедряваше се все по-дълбоко в партийните структури, оставяйки в мечтите радиаторите, защото издигането в партийната йерархия беше несравнимо по-обещаващо.

Но не само той избра Партията, тя също си го избра и отгледа като свидна рожба. Макар да проповядваше всеобщи възвишени ценности, Партията се държеше като елитарна конспиративна организация. Нейният елит обаче беше особен. Тя привличаше в своите редове съвсем определена категория хора - хора от дъното, безродни, безимотни, безбожни, без минало и без бъдеще, защото такива хора имат едно безценно качество - няма толкова ниско място на този свят, до което те да не могат да паднат.

Партията се грижеше за своите хора, обучаваше ги, квалифицираше ги, проверяваше ги, внедряваше ги, поверяваше им специални мисии. Нейният избраник премина през всички сложни процедури за подбор, присъщи на тайните организации, но по-далеч от партиен секретар в завод за радиатори, специализирал промишлен дизайн в Съветския съюз, не стигна. Той обаче имаше едно съвсем специално, уникално качество, което го правеше незаменим за някои видове задачи. Хората го харесваха и лесно го допущаха до себе си. Това му позволи да си създаде отлични връзки и достъп до всякакви среди.

* * *

Колкото по-сериозно се залавяше с преустройството на своите фирми дизайнерът, толкова по-голям хаос наставаше там. Щом се наложеше да се вземе важно решение за инвестиране на големи суми, той свикваше управителния съвет и поставяше въпроса на разискване. Всички участници предварително знаеха какво се очаква от тях: да одобрят най-евтиното решение. Бяха свикнали вече да си кривят душите, пък и в края на краищата парите не бяха техни; те трябваше да преживеят някак и идващата зима, и поредното увеличение на цените на тока и парното. Животът им се състоеше в примитивно оцеляване в абсурдна държава, колко му беше да кимат с глава на този палячо, който се изживяваше като император. Съвещанието се протакаше, дизайнерът все намираше за какво да захване да се колебае, съумявайки с учудваща изобретателност да въвлече в съмненията си целия управителен съвет, който - ще, не ще - се принуждаваше да участва в безсмисленото разискване.

Дизайнерът не просто се колебаеше, за него беше жизнено важно да се колебае, да лъкатуши насам-натам между аргументи, съображения, възражения, да решава ту едно, ту друго и тъкмо когато всички са си отдъхнали, че решението най-сетне е взето, да връща разискването в изходната му точка. Защо го правеше? Никой вече не го разбираше. Той сам се задушаваше в примката на своята нерешителност, но нямаше с кого да сподели, да потърси помощ, нали беше шефът и никой не биваше да вижда слабостта му. Това го ожесточаваше, той ставаше зъл, отмъстителен, садистичен.

Личните му сътруднички - първата отдавна беше напуснала, следващите също не се задържаха дълго - скоро се оставяха безволни на прищевките му, но колкото по-малко държаха да споделят своето мнение, толкова повече настояваше той да го чува. Но тежко им, ако наистина си признаеха какво мислят, тогава се заяждаше с тях, сякаш е въпрос на живот и смърт, и те разбираха най-сетне какво иска той: да мислят като него, но понеже това бе невъзможно, то поне да отгатват мислите му, но понеже той невинаги имаше ясни мисли, да му подсказват много предпазливо какво да мисли.

Само Милица можеше да го спаси. Време беше да я върне отново в играта. Трябваше да се подготвят фирмите за вливане в холдинг за отоплителна, климатична и хладилна техника.

По това време за Милица вече нямаше никакво съмнение, че някой беше подарил на дизайнера завода за радиатори или поне пари, за да го купи. Из града се носеха слухове, че във фирмите му се перат пари, според едни - на Партията, според други - мафиотски пари. Малцина знаеха какво по-точно означава пране на пари, но нямаше съмнение, че това е нещо криминално, че това са мръсни, крадени пари, а също и техните, народните пари.

Милица недоумяваше: как биха могли нормални хора да се доверят тъкмо на дизайнера, та той беше антипод на бизнесмен, беше истински некадърник и страхливец. Тя си представяше малко по-иначе перачите на пари, най-вече по-яки и при всички случаи по-предприемчиви, изобщо хора на риска. Любовникът й беше всичко друго, но не и човек на риска. Изприщваше се от ужас при всяко по-смело начинание, в което бе се оставил да го въвлекат. Истинско чудо беше изобщо да предприеме нещо, в което имаше някакъв риск. Защо тогава бяха избрали него, защо не някой от бившите директори на завода? Единствената връзка, която й хрумваше, бе кариерата му на партиен секретар. Но в завода имаше много по-заслужили партийци от него. Защо точно този страхлив и зъл човечец, не преставаше да се чуди Милица. Не беше ли допринесла за това и тя, като му предложи да направят фирмата. Така той стана единственият от бившето ръководство на завода, който имаше разработен бизнес, свързан непосредствено с производството на радиатори.

Милица се чувстваше изиграна. Но тя беше практична жена и не смяташе да се предава. Откъдето и да бяха се взели големите пари на дизайнера, тя щеше да получи своя дял от тях, беше въпрос на живот и смърт.

И затова Милица си стоеше безропотно в своя глух ъгъл, изпълняваше нарежданията на дизайнера, изучаваше усилено тънкостите на счетоводството, дори се изхитри да сложи в ред дома им, който беше занемарила. Погрижи се и за себе си; тя, която преди нямаше време за фризьор, сега ходеше всяка седмица на козметичка. Щом не беше я изгонил от дома им, значи все още имаше надежда. Щом не бе залитнал по някоя от сътрудничките си, значи Милица все още му бе необходима.

Дизайнерът нямаше всъщност никакво време за залитания, нямаше място в съзнанието си за любовни приключения, толкова бе зает да играе играта.

Той обмисляше дали да натовари Милица с технологичното обновяване на завода. Не престана да я държи под око, докато беше в немилост. Отстраняването й се наложи по две причини: трябваше да се избави от нея, докато се уреждаше приватизацията на завода, а освен това нейните делови успехи го изпълваха със завист. Той отдавна вече не изпитваше към нея хипнотичното влечение от първите години, би могло да се каже дори, че я унизи, за да се справи с тази своя слабост, и успя наистина. Успя да получи онова триумфално усещане, че е в ръцете му, което беше цел на всичките му любовни връзки. Сега можеше да я мачка, както си иска. И през ум не му мина да се избави от нея. Тя му беше необходима за фирмата.

Той знаеше за системните й кражби, досещаше се, че прибира пари още в началния период на съвместния им бизнес, когато нямаше никакви причини да му отмъщава. Такава си беше Милица. Дори се забавляваше да разкрива хитроумните й начини да отклонява средства. Понякога дори й се възхищаваше, но напоследък тя започваше да става доста нагла и непредпазлива. Време беше да я върне на земята. Освен това се налагаше да я посмачка малко, преди да й възложи нови отговорности и да я приобщи към управлението на фирмите. На своите фирми.

Издебна я напълно неподготвена и я повика един ден в кабинета си. На бюрото му бяха разгърнати подробните изчисления на главния счетоводител за парите, които се губеха в общата им фирма. Милица хладнокръвно заяви, че няма нищо общо с това и го посъветва да провери счетоводителката.

- Проверил съм я - подсмихна се дизайнерът. - Чиста е. Ти си крала. Крала си години наред.

- Тя ли ти каза? - изви се като настъпана Милица.

- Не! Смее ли! Имам си други източници - и той извади списък с точните дати и механизма на кражбите.

Милица мълчеше потресена. Тя беше убедена, че никой не подозира двойната й игра. Изплаши се до смърт, че той знае и за магазините. Но дизайнерът не каза нищо повече. Само предупреди:

- При следващия такъв случай ще те изхвърля от фирмата!

Внезапно Милица осъзна абсурдността на положението. Тя беше инициаторът на техния бизнес, тя беше тичала да урежда регистрацията на фирмата, тя беше обикаляла страната без почивка, за да създаде контактите, които имаха сега. А той се държеше с нея като с някаква крадла. И тя дори изпита облекчение, когато усети, че ще й се размине. Но беше парализирана от страх и не можа да се защити.

Дизайнерът я изгледа изпод вежди. Нямаше гняв, а по-скоро любопитство в погледа му. Помълча, даде й време да се облее в ледена пот. После продължи с изненадите:

- Реших, че фирмата ми има нужда от вицепрезидент. Отговорностите станаха много, ето сега предстои да се обновяваме. Необходим е енергичен човек, който добре познава бизнеса и може да носи отговорност.

Милица чакаше примирено присъдата си. Стисна зъби, за да не се разплаче, като чуе името на щастливеца. Или може би щастливката?

И тогава той рече:

- Смятам ти да бъдеш този човек.

В този миг Милица не издържа на напрежението и очите й се напълниха със сълзи. Тя го гледаше неразбираща.

- Нямаш нищо против, предполагам?

Значи все пак бе се смилил над нея! Обзе я такава безгранична благодарност, че едва не падна в краката му. В този миг беше готова да изтърпи всичко от него. Тя се опита да каже нещо, но вместо това заплака от облекчение и признателност.

Той я прегърна покровителствено през раменете.

- Хайде, късно е, да си вървим вече. Утре ще обсъдим новите ти задължения!

Същата нощ то се случи.

Стана така естествено, че не успяха да спрат, докато беше време, нито пък имаха време да помислят накъде отиват.

Слязоха от колата. Никой от двамата не кимна на шофьора. Човекът ги изчака да отключат входната врата и потегли в мрака. В асансьора Милица вдигна очи и срещна втренчения поглед на дизайнера. Гледаше я в упор, с превъзходство и властна самоувереност. Беше погледът на хищник, който парализира жертвата си. Милица усети как този поглед изсмуква от нея волята й; мислите й се объркаха, разпиляха се и на мястото им се настани грубо неговото желание. Той я сграбчи в тъмното антре на дома им и я повлече към хола, хвърли я на килима, докато късаше дрехите й. Тя заскимтя от болка.

Тогава внезапно той спря, запали осветлението и за миг се загледа в нея. Милица лежеше съблазнително разголена на пода, с красиви дълги крака, гледаше го, малко стресната. В съзнанието му се запечата кървавата драскотина от пръстена му по хълбока й. Продължи да я оглежда, докато си разкопчаваше ризата прав.

Там долу, в краката му, тя изглеждаше съвсем безпомощна и всеотдайна. Съвземаше се бавно от изненадата и втренчена в очите му, смъкваше като хипнотизирана от себе си каквото беше останало от дрехите й. Той клекна тежко, коленичи, наведе се над нея и я перна през лицето с опакото на дланта си. Милица вече беше толкова възбудена, че не й хрумна да се възмути. Той я удари отново, от другата страна, този път с дланта си. Някъде от слънчевия й сплит изригна такава страст, че тя изстена и се разплака.

Гледаха се право в очите. Той я удряше все по-силно, а тя плачеше и се опитваше да се вкопчи в него. Залови се за колана му и започна да го разкопчава, задъхана от желание. Венците й изтръпнаха, втресе я, съзнанието й, ако това изобщо беше съзнание, се състоеше от една дива мисъл, една цел - жадуваше да се стопи, да изчезне и да се слее с него. Не изпитваше никаква болка, само копнеж. Стенеше, хленчеше и крещеше и се бореше с копчетата му, а той се засмя снизходително, сграбчи я за косата и завря посинялото й лице в цепката на панталона си.

Милица го докопа най-сетне и изпадна в екстаз. А дизайнерът се почувства като идол със златен фалос, който преданите жрици лъскат с благовонните си устни. Божествен гняв туптеше в слабините му и настояваше за сляпо смирение. Дръпна косата й назад, взря се в лицето й, обляно в сълзи, с устни, подпухнали и сгърчени от спазми; тя изобщо не го виждаше вече, както не съзнаваше и себе си. Блъсна я назад, разчекна свитите й колене и се вклини яростно в нея.

И в следващия миг, засмукан от утробата й, разтърсван от похот и спазми и облекчение, той най-сетне се смили над нея и изпита любов. Той беше в нея, обгърнат от бедрата й, тя беше Милица и беше негова и двамата бяха свързани навеки.

Внезапно от отворената врата на балкона лъхна мраз и те усетиха как вледенява потта по телата им. Това му напомни нещо. Той стана, отиде до кухнята, намокри ленена кърпа. Върна се при нея, коленичи и несръчно прокара кърпата по подпухналото й лице. Милица се остави на ледената му ласка, погледът й беше съвсем пуст.

Тя не можеше да мисли за такива неща, а той беше твърде зашеметен от случилото се, но и на двамата не им беше нужно много мислене, защото по-ясно от мисъл ги ослепяваше прозрението, че са преминали една граница, от която връщане няма.

* * *

Излегнат в удобен шезлонг край басейна на великолепната "Черна мълния” - трипалубната петдесетметрова мегаяхта с алуминиев корпус, бронирани стъкла, два двигателя с обща мощност 4 800 конски сили, станция за преработване на морска вода, площадка за хеликоптер, подвижна платформа за джет, скайпалуба, стъклен покрив на два от салоните, огромно джакузи със сладка вода, цилиндричен стъклен асансьор между палубите, интериор от африканска череша, имаше невъобразимия седефен отенък на черна перла, - загледан в разпенената пътека, която оставяха след себе си в тюркоазените води на Индийския океан, Ники се готвеше за среща с легендарния китайски трафикант Ко Ба Мин. Беше предупреден, че малцина от живите мафиоти са виждали китаеца и никой от тях не е бил сигурен дали не е разговарял с негов двойник. Подозираха дори, че отдавна е мъртъв, но китайските триади продължават да използват страховитата му слава. Ко Ба Мин беше дясна ръка на още по-легендарен китаец с прякор Хамелеона, човек с толкова много псевдоними и самоличности, че никой вече не знаеше коя от тях е истинската. Говореше се, че мафиотският император, който държеше в ръцете си производството на непреработен опиум - около две хиляди тона годишно - е син на дребен китайски служител и принцеса, и е роден в Тайван. Той контролираше няколко китайски провинции, имаше армия, бойна техника, авиация и поддържаше тридесет подвижни рафинерии за опиум с годишен оборот от 20 милиарда долара.

Но Ники не беше тръгнал да уговаря сделка за наркотици. Изпращаше го като свое доверено лице един от главатарите на най-голямата руска мафиотска банда, зловещо известната Солнцевская, и ставаше дума не за хероин, а за жени. Ники нямаше идея какво налагаше да се изпраща специален посредник и защо срещата беше на толкова високо равнище и затова предполагаше, че ще му пробутат някой двойник с каменна физиономия, който ще пуска димки, докато не стане ясно, че цялата работа е за отвличане на нечие внимание.

И все пак не можеше да си позволи да се яви неподготвен и затова сега си припомняше всичко, което знаеше за китайците, обмисляйки същевременно дали в знак на добри намерения да не подари на Ко Ба любимата си курва Емануила, която се протягаше сластно в съседния шезлонг. Емануила можеше да вземе ума и на най-закоравелите потребители на услугите на древната професия, защото беше самото сластолюбие, създадена да разгонва мъжката похот, да нагнетява най-скритите сексуални фантазии и - най-важното - да задоволява и най-преситените мъжки желания. Тя - както се казва - можеше да вдигне и мъртвец. Емануила беше подарък за императори и тъкмо затова Ники я взе със себе си, защото независимо от същинската цел на срещата, той искаше да остави траен спомен за собствената си персона в съзнанието на китайския бандит.

Отегчена от отсъстващото му мълчание, Емануила се надигна от шезлонга си и тръгна да пресича полезрението му. Нямаше нито една линия по пищното й тяло, която да не приканваше към разврат. Неутолимо знойна, рог на сексуалното изобилие, тя наистина щеше да му липсва. Беше от малкото проститутки, които успяваха да му върнат вкуса към живота, прегорял в оргии, хазарт и пиянства, в постоянно живеене на ръба, напрягане на силите и нервите до предела на възможното.

Алчността му да опита всичко, да получи всичко, да притежава всичко беше го въвлякла в човекомелачката на големите пари. Той не би се отказал за нищо на света от постигнатото, харесваше му да живее на високи обороти, не би заменил за райските селения този живот, но с възрастта се появиха умората, преситата, които искаха още по-силна възбуда, още по-ярки дразнители, жени, каквито имаше само в харемите на приказно богатите арабски шейхове, жени, каквито и там нямаше, тютюни, толкова форсирани, че вече бяха станали хашиш, коли от такава класа, че нямаше къде да ги кара из своите ориенталски владения с потрошени пътища, а в Англия - там притежаваше хиподрум и къща в Лондонския Холанд парк - никога не оставаше достатъчно дълго и винаги пътуваше с хеликоптер, тази баснословно луксозна яхта, за която почти нямаше време, макар че бе оборудвана с всевъзможни екстри и спокойно можеше да си живее на нея. И курви като Емануила, разбира се, с напращели гърди, при това без никакъв силикон, с бедра и задник на бразилска танцьорка на самба, с толкова порочен мозък, че не се сещаше с какво да го сравни.

Но вместо да отвърне на очевидния й опит да привлече вниманието му, Ники внезапно съвсем за пръв път си зададе въпроса какво ли би помислила дъщерята на професора, ако го видеше в този миг. Забрави Емануила, забрави китаеца и намръщен се върна в мислите си към една крайно озадачаваща случка отпреди заминаването му.

Беше се прибрал в града край реката, където отсядаше все по-рядко, след друга задача, много по-опасна, защото беше посредник при закупуването на две съветски подводници от военноморската база в Кронщат. Сделката беше за петнадесет милиона щатски долара, гарантирана на най-високо равнище, а страните бяха картела Меделин, двама съветски адмирали и мафията на Санкт Петербург между тях. И едните, и другите бяха маниаци и страшно алчни и Ники употреби цялата си енергия, за да се мине без инциденти. В края на краищата адмиралите намалиха претенциите си от четиридесет на десет милиона долара и той си отдъхна.

Върна се на Балканите, за да нагледа владенията си и отседна в една от тайните си резиденции - луксозно реставрирана вила в непосредствена близост до къщата на неговото момиче. Знаеше, че спира там за малко и скоро едва ли ще се върне и много искаше да я зърне, но и през ум не му мина, че ще се озове лице в лице с нея.

Майка й беше починала предната зима след грабеж в дома им, който Ники не можа да си прости. Беше подценил хаоса в държавата и обстановката в града, беше надценил способностите на своите хора да контролират района, беше прикрил твърде добре интереса си към момичето, вместо да я сложи под личната си закрила. Но както и да го мислеше, все нещо не излизаше и Ники запази едно лошо чувство, че тази явна пробойна в невидимата ограда, която беше издигнал около любимата си, е лош знак за нещо още по-лошо.

Междувременно с тайното му съдействие дъщерята на професора се справи с последиците от обира и с пълното си осиротяване и заживя сама. Свойствената й необщителност се задълбочи и той напразно се опитваше да й създаде обкръжение от свои хора. Полагаше усилия на предела на допустимото, за да не привлече любопитството на някой враг или да я изплаши.

Една привечер във вилата, докато си почиваше на дивана пред камината с последните сводки, пръснати около него, и телефонираше на емисарите си, се случи нещо невероятно. Повика го един от личните му гардове. В екраните на охранителната система беше се появил неочакван гост. Пред входа на вилата неговото момиче разговаряше с портиера. Ники отказа да повярва на очите си. Никой човек в квартала не смееше да се доближи до резиденцията му, защото й се носеше слава на бандитско свърталище. А малката виетнамка стоеше спокойно в обсега на поне три от охранителните камери и, жестикулирайки, обясняваше нещо на портиера.

Ники изпрати с поглед гарда си в двора, с още един поглед към екраните се увери, че наоколо е чисто, и излезе навън. Бяха поканили момичето в двора, очевидно ставаше въпрос за оградата, която ги делеше от съседния имот. Той се приближи съвсем тихо, но не можа да предотврати изсипването на още няколко гарда навън; бяха специално обучени и никога не го оставяха сам на открито място; и цялото това движение привлече вниманието на гостенката, която се загледа изпитателно в него.

Той беше толкова щастлив в този миг, че не съобрази колко странно се държи. Мислеше, че е затворил плътно обръча около нея, че я познава по-добре, отколкото самата тя се познава, но едва сега, когато се озоваха на няколко метра един от друг, започна да се досеща, че най-трудното предстои. Беше виждал и имал всякакви жени: кротки и непокорни дъщерички, верни и неверни съпруги, невинни и хитри девици, курви, начинаещи и опитни, елитни проститутки, богати куртизанки, жени от всякакви раси, жени, които вече бяха извън категориите - дори те си имаха цена, - но неземното същество, което стоеше насреща му и не откъсваше изумения си поглед от него, беше еманацията на всички жени, шедьовър, космична материя. Онова, което липсваше на снимките и го блъсна в слънчевия сплит, беше физическото усещане за някаква сила около нея, сила, която го привличаше и плашеше същевременно.

Направи усилие да не се издаде. Опита да си спомни какво се говори в такъв момент. Но мозъкът му най-предателски замлъкна и го остави сам, съвършено безпомощен пред тази оживяла мечта. Стоеше там, сред смълчаните гардове, онемял, изтръпнал от възхищение, взрян жадно в очите й, сякаш би могъл да надникне в душата й и да проумее най-сетне защо не можеше да престане да мисли за нея. Не искаше да се откъсне от тъмния й поглед, искаше времето да спре и да я погледа още няколко мига, още няколко века, цяла вечност, да й се нагледа завинаги.

Внезапно усети настаналата неловка тишина, възмущението й, сепна се, огледа я хубаво за последно, вече съвсем по мъжки, опитвайки да си върне контрола над ситуацията, поклати глава, обърна се и без да се извини за държанието си, просто се прибра във вилата.

Тръшна се на дивана притеснен, разтреперан, ядосан на себе си и малко на нея, и се загледа мрачно в огъня. Докладваха му за някаква съвсем безобидна молба на възрастната им съседка, която бе изпратила своята позната да говори с тях. Поводът наистина изглеждаше безобиден, но дали защото беше загубил контрол и се чувстваше уязвен или от истинско лошо предчувствие, Ники надуши нещо недобро. Някой знаеше за тайната му страст и току-що беше му я изпратил на крака. Твърде голямо съвпадение бе появата на малката виетнамка в момент, когато той е там, и поводът прекалено безобиден, а цялото струпване на обстоятелства приличаше на нечий дълъг пас, който вещаеше неприятности.

Чувстваше се хванат на тясно, застрашен там, където беше най-уязвим. Още на следващия ден повика при себе си шефа на тайната си служба и го натовари с наблюдението на момичето. Искаше пълен контрол над дома и живота й, с камери и микрофони и при абсолютна секретност. Предупреди, че е възможно някой да ги е изпреварил. Възможно бе да преувеличава, но предупреди също, че вероятно е опасно. Ченгето, което прие нареждането със закачливо пламъче в очите, изпадна в недоумение. Какво опасно можеше да има в наблюдението на само момиче в самотна вила в район, който беше техен.

Ники замина за Солун, където го чакаше яхтата му, изпълнен с все по-лоши предчувствия. Докато пресичаха притихналото в лазурно есенно безвремие Средиземно море и се провираха през Суецкия канал, докато пореха гъстите води на Червено море и се радваше на всеотдайната Емануила, той не преставаше да се мръщи в себе си.

От мрачните мисли не го отклони дори срещата с китаеца, която обещаваше мегасделка, при това много забавна сделка. Толкова забавна, че той не се сдържа и се разсмя с всички сили, когато научи същината й. Но китаецът не се обиди. Той беше над тези неща. Ники за пръв път срещаше толкова интелигентен мъж.

Китайците искаха не просто редовни партиди жени за своите публични домове, а много жени, огромно количество жени, защото имаха огромен проблем и това обясняваше намесата на Солнцевская, която държеше проституцията в цяла Русия, в Източна, Централна и Южна Европа. Изобщо не ставаше въпрос само за проституция, проблемът беше демографски и можеше да се превърне в цивилизационен и тъкмо затова Ники се смя от сърце, защото ето докъде бяха я докарали политиците отново.

- Няма такова нещо китайско икономическо чудо - заяви старият мафиоз, който се представяше за Ко Ба Мин, - ние държим Китай и стоим в основата на потопа от евтини стоки, който залива Запада. Но това ще ви се види детска игра, когато ви залеем и с китайски мъже, които си търсят жени. А то ще се случи със или без нас, ако не вземем съвместни мерки.

Тъкмо тук Ники избухна в незлобив мъжки смях. Той, мафиотът, човекът-сянка, трябваше да предотвратява жълто нашествие в Европа. Не беше за вярване колко малък и смешен е светът.

Проблемът в Китай всъщност пристигнал от Запада с видеозона, оня уред, който позволява да се определи полът на нероденото още в утробата на майка му. Внезапно наложеният от държавата модел на еднодетно семейство, който имал за цел да овладее чудовищното увеличаване на китайското население, вече не бил пречка за родителите да си имат мъжки наследник. Въпреки забраната и опасността нищо не можело да спре тайните аборти на женски зародиши. Почти двадесет години никой не се замислил какъв грозен демографски проблем се задава.

- Съмнявам се, че някой би се сетил, ако не бяхме ние, защото всъщност това общество се крепи върху нас, ние сме в основата на държавата и ние се грижим за бъдещето й - клатеше глава Ко Ба с добродушна усмивка като същински народен водач, белобрад мъдрец, патриарх.

А мафиотите се сетили, защото постоянно били сред народа и виждали как се увеличавал клиентопотокът на бардаците, сблъсквали се с огромната разрушителна енергия, набъбваща в няколко поколения мъже, които не можели да си намерят жени, просто защото вече се раждали много по-малко жени.

- Ако не им намерим жени, ако не изпоженим тези момчета, някой ще ги превърне в армия! - завърши убедено Ко Ба.

Ники се хвана за главата. Живееше с убеждението, че вече е чул и видял всичко, но това, което се случваше с него, беше като фантастичен филм.

Намираха се на един от Сейшелските острови, собственост на мафията несъмнено, защото имаше отлично пристанище и въоръжена до зъби охрана. Военен катер пое яхтата му още докато се носеха съвсем самотни през океанската пустош, следвайки маршрута, зададен в инструкциите. Драконовските мерки за сигурност изглеждаха доста необичайни сред екзотичния пейзаж и девствената природа. Островът бе необитаем, пригоден за целите на опасните му собственици. Ники се досети за съществуването на малко летище по чесната, която излетя, докато те акостираха, различи сред палмовите гори няколко вили, група бунгала.

Вилата, в която отседнаха, нямаше нищо общо с убежищата на ориенталските мафиоти, нито следа от показния просташки лукс. Беше едноетажна, разположена на няколко нива върху терасиран склон, с множество помещения, из които човек би се изгубил, ако не го водеха съвсем естествено към трите дневни, източна, южна и северна, в нея се намираха в момента. Външните стени бяха сгънати в ъглите като огромни паравани, вместо тях от корнизите се спускаха копринени завеси, издути сега от океанския бриз, и вилата се рееше на склона като пиратска джонка сред море от палми.

Емануила се радваше на изключителното внимание на прислугата, забавляваше се с тукашните кокосови орехи, които имаха доста необичайни, откровено сексуални форми, и явно се чувстваше великолепно. Китаецът я изгледа бегло, когато по някое време тя нетактично седна при тях, опиянена от екзотичната обстановка и кокосовия коктейл, но прие с доволно кимване предложението на Ники да я задържи. Дори да не беше автентичният Ко Ба, този мъж имаше стил. И все пак Емануила щеше да му липсва, мислеше си Ники, докато опитваше да се отпусне в ръцете на две прекрасни създания с дръпнати очи и сърцевидни устни. Те владееха всички източни сексуални изкуства, но ужасно му напомняха за неговата малка виетнамка, и съвсем не на място грижите отново го налегнаха.

Той знаеше, разбира се, че фигурира в нечии картотеки, също както и неговите подопечни бяха прилежно картотекирани от собствената му служба за сигурност. Цялото му минало, настояще, а вероятно и бъдеще, всички грехове, тайни, мечти, изкушения и страсти, предпочитан тип жени за секс и за по-сериозна връзка, приятели, роднини. Всичко. И той си имаше своя Глас, дори Гласове, руснакът, Нора, гъркът. Макар че отношенията им бяха по-скоро приятелски и често гуляеха заедно, в йерархията на престъпния перестроечен елит те бяха неговата връзка с по-високите нива. Досието му несъмнено фигурираше в картотеките им, а вероятно и в нечии други. Приятел или враг беше организирал срещата с тайната му мечта. И как бе се досетил. Ники нямаше навик да споделя с никого тайните си. Споделяше жените, това беше неговата висша форма на доверие.

До този момент той криеше крижливо интереса си към дъщерята на професора. Беше разхвърлил задачите между хората си чрез посредници. Непосредственото следене бе поверено на управителите на магазините му в квартала и на агенцията му за недвижими имоти. Те от своя страна бяха прехвърлили задачата на своите подчинени и в резултат никой не знаеше какво точно се случва, защото имаха и други, не по-малко тайнствени задачи.

В империята на Ники всеки следеше всекиго. Той беше научил този трик от своите ментори, беше се убедил, че действа и дори забавлява хората му, които с радост се шпионираха помежду си, без изобщо да се замислят, че са повече потърпевши, отколкото облагодетелствани. Беше им навик от социалистическо време, когато шпиономанията ги задължаваше винаги да бдят за врагове, а образът на Врага беше хитър сталинистки трик за регулиране на живота в огромния социалистически затвор, универсален виновник за всички беди, дори за онези, за които сами си бяха виновни. И вече нищо не можеше да им замени тръпката да си доставят по този начин усещането за власт над другия, власт, която напълно им липсваше в живота.

Нямаха почти никакъв контрол над съдбата си, а живееха във време, когато това беше станало насъщна човешка потребност. От малки четяха, слушаха, говореха, че човек трябва сам да управлява живота си, но на Балканите това си оставаше утопия. Живееха привидно модерно в съвременни жилища, обличаха се модерно, караха модерни коли, имаха вода в домовете си на петнадесетия етаж, пътуваха със самолети, но всичко модерно си оставаше на повърхността, а под нея бяха в средновековието, закрепостени към някой феодал на парцелирания от олигарсите кръстопът. След всеобщото разоряване през първите десетина години на демократизацията, всичко, което притежаваха, беше бонус за верността им към сюзерена. Можеха да изживяват потребността си да контролират своя живот много предпазливо в наложените от него рамки. Ако наистина бяха модерни хора, просто щяха да си съберат вещите и да се изнесат от този злокобен затвор, но те не бяха модерни хора и всъщност доста бързо и успешно се приспособяваха към правилата в империите. Като послушни малки паячета под надзора на големите паяци те предяха своята част от паяжината, в която бяха оплетени всички.

Макар че не можеше да се оплаче от късмета си, с времето Ники започна да си дава сметка, че колкото по-нависоко в йерархията на големите паяци се изкачва, толкова по-малко зависи от себе си. Той ставаше все по-богат и задоволен, всичко, за което бе мечтал като млад, отдавна беше част от ежедневието му, но за да го постигне, беше загубил свободата си. Беше по-оплетен в паяжината на своя алчен свят дори и от най-дребното и незначително паяче, защото имаше страшно много за губене.

И ето сега във владенията му беше се вмъкнал чужд паяк, нашественик, и Ники трябваше бързо да го разкрие, преди да го е оплел в собствените му мрежи.

* * *

Калина имаше толкова отвъдморски вид, че стряскаше хората и те не знаеха как да се държат с нея. Беше рожба на любовта със смесена кръв.

Майка й се озова в тази част на света в началото на седемдесетте години, за да следва медицина. Това беше много преди края на войната във Виетнам и междудържавното споразумение, по силата на което в страната пристигнаха виетнамски гастарбайтери. Те работеха по строежите, същите типови панелни строежи, за които някога заводът на дизайнера произвеждаше радиатори. Работеха калпаво, та се налагаше след тях новодомците да правят основен ремонт на своите жилища. И тогава под зле поставения фаянс в банята и кухнята, под лошо залепените долнокачествени тапети в стаите те откриваха екзотични псувни, изписани с кирилица и йероглифи и от това мизерията на кварталното жилище придобиваше нещо чуждоземско. Но омерзението не намаляваше, защото Виетнам означаваше кръв и напалм, в краен случай компот от ананас, купен с противоречиви чувства, заради подозренията, че плодовете на тази опустошена земя са радиоактивни. Виетнам означаваше мизерия, по-тежка и от тяхната, и затова сивият бетонен панел не им лъхаше на ново, а на разруха и тлен.

Малцина знаеха, че Виетнам е древна земя, привличала нашественици, мисионери и колонизатори още преди Христа, с дълга династична традиция и култура, в която бяха оставили следи китайски завоеватели, но и монаси конфуцианци, индийски будисти, португалски доминиканци, италиански и френски йезуити, и най-сетне холандски, британски, френски търговци, представители на източноиндийските компании. Преди да бъде опустошена в три десетилетия войни за независимост, страната, наричана художественото ателие на Изтока, преживяла столетие колониална епоха като част от френски Индокитай, а нейният елит получил урбанна шлифовка, каквато нямали и китайците.

Тялото на Калина носеше тези спомени. Жилавата й бащина кръв беше претопила всички очебийни белези на монголоидната раса, оставяйки квинтесенцията, витаещото, изящния силует на статуетка от сандалово дърво. Беше средна на ръст, със съвсем леки издължени кости, тъничка, дългонога и прищъпната в кръста. Крехката й фигура спираше дъха с почти непоносимата си грациозност. Съвършено гладката кожа на лицето й беше сякаш не от плът, а от коприна. Очите й оставаха напълно непроницаеми, дори когато тя цялата светеше в усмивка.

Но под тази ефирна обвивка се спотаяваше нещо кремъчно, което държеше нащрек, пулсираха неочаквани вибрации - прастара кръв, от самата зора на човечеството, сини планини, свистене на степен вятър, див бяг на стада, грохот на конски копита, каменни руини, реки и морета, изгреви и залези, небеса и бездни. Беше кръвта на баща й.

Калина израсна в семейството на университетски професор китаист и асистентката му. Те бяха академични хора, безстрастни и бездетни, очаровани от идеята да осиновят виетнамче с балканска кръв и да го отгледат на този кръстопът на образование, най-доброто от европейската и източната традиция. Впуснаха се в родителството като в интелектуално приключение с пикантен ориенталски привкус. Нещо като индийските цигари с мед, които един приятел им носеше при връщанията си от жълтия континент. Нарекоха я Калина, но свикнаха да й викат Ки.

Професорът и съпругата му бяха теоретици без никакъв опит в практиката. Това на няколко пъти едва не коства живота на Ки. Но те толкова се привързаха към малкия източен идол, който растеше в дома им, че сериозно преразгледаха принципите и светогледа си и започнаха да изучават будизъм. Според будизма човек може да вярва само в неща, които знае от личен опит. Това убеждение спаси Ки от повечето форми на тирания, които изпитват на гърба си децата на академиците. Тя имаше свободата да се съмнява, да проверява съмненията си и да открива свои истини, да греши, да пати от грешките си и да се поправя, а също и да чете до насита, без никакви ограничения.

Калина живееше в къща със скърцащо стълбище от тъмно дърво между етажите. Ниши в стената покрай него, облицовани със същото тъмно дърво, съхраняваха част от библиотеката на професора. Там, между етажите, премина детството на Ки, рожба повече на книгите, отколкото на своите родители.

В тази къща никога не се говореше за пари. Професорът и жена му бяха финансово обезпечени наследници на лекарски фамилии, успели да се опазят от репресиите на комунистическата власт. Те обитаваха достолепен дом и пътуваха често в чужбина. Живяха известно време в Китай, после във Франция. Професорът беше си спечелил международна известност и държавата държеше на него. Той спадаше към тъй наречената културна аристокрация, която управляващата партия обгрижваше с подчертана търпимост, за да си създава положителен имидж пред останалия свят и да заличи кървавия спомен от диктатурата на пролетариата и комунистическите концлагери. Единственият намек за пари в къщата на Калина беше половинметровият смеещ се Буда в дневната: професорът често го потупваше по шкембето, за да привлича благоденствието към дома им.

Живееха усамотено, сред книги и тишина, и редките вечèри, които професорът даваше на най-близките си колеги. Тогава наемаха готвач и келнер от най-добрия ресторант в града, защото майката на Ки не умееше да готви. Тези вечèри дълго се помнеха. Не само заради изисканата обстановка: столове-кресла за гостите около масата от уханно азиатско дърво, изящните блюда от китайски порцелан, кристалите, сребърните прибори, сребърните свещници, и всичко това сред рафтове с книги, заемащи целите стени, сред картини и редки антики от Ориента. Лете към кристалния звън, гласовете, смеха и упоителния жасминов аромат на тлеещи благовония се прибавяше сподавеният бамбуков хор на вятърните чанове, окачени по ъглите на покритата тераса. Но и разговорите, които водеха домакините и гостите им, не можеха да се състоят никъде другаде и сякаш се пораждаха от особената атмосфера в дома на професора. Тя проникваше у гостите му, те я отнасяха със себе си в домовете си и опитваха да я възстановят там, обаче скоро се отказваха, защото за това бе необходимо нещо повече от желание, бяха необходими поколения, много книги, много чужди страни и градове, просмукали се в кръвта, бе необходимо дълго послушничество в храма на изкуството да се живее.

Калина можеше да разговаря на четири езика, беше изучила основно историята и религията на Европа и Далечния Изток, смайваше с познанията си колегите на професора, които й предричаха блестящо бъдеще.

Това бъдеще обаче не се състоя. Баща й почина година след края на социализма. Майка й го преживя с няколко пролети, една от друга по-безнадеждни.

Отпърво те двете с Калина мислеха, че ще се справят с всички беди. Имаха прилични спестявания, част от тях във валута. Опитаха да продължат предишния си живот, в тишината на стаите, сред книгите, зад дантелените завеси, през които се стелеше зелената сянка на дърветата в двора.

Но демокрацията напираше от всички страни в техния усамотен аристократичен свят и не оставяше място за изискано отшелничество. Те трябваше да се редят с другите на опашки в ранни зори, за да има какво да ядат. Трябваше да обърнат всичките си пари във валута, а после да ги обменят в дните с благоприятен курс на долара, за да пазаруват с тях. Познатите им панически се запасяваха, сякаш идеше война. Трупаха сухари, брашно, захар, сапун, консервираха месо. Хората около тях оскотяха тъй естествено, сякаш цял живот са носили маска, свалена сега с облекчение, за да лъсне отдолу същинският им лик. Неузнаваеми, бившите им приятели, които преди използваха връзките си, за да си набавят новоизлезлите книги, не пропускаха стойностните филми и театрални постановки и коментираха изложбите с вид на познавачи, сега бяха заети само с едно - да оцелеят на всяка цена, каквато и да е тя.

Двете жени не можеха да разчитат на ничия подкрепа, те бяха богати, те бяха имали всичко и не заслужаваха съжаление. Първи ги изоставиха тъкмо най-претенциозните интелектуалци от кръга на професора. В началото предателството на приятелите ги разстройваше дълбоко, после свикнаха да го посрещат със смирение. Утешаваха се с мисълта, че тези хора всъщност никога не са били сродни души, а дребни нощни твари, привлечени от сиянието на светлината в дома им.

Вкопчваха се все по-силно една в друга, макар и двете да бяха независими по природа. Ала куражът, с който приемаха загубите, предателствата и промените, не можеше да запълни дълбоките пукнатини, прорязали здравата доскоро скала на живота им. Нямаше ги онези почти невидими преди опори, които подхранваха жизнерадостния им оптимизъм. Нямаше го професорът със спокойното му, авторитетно излъчване. Нямаше я свитата му. Нямаше ги безбройните по-големи и по-незабележими привилегии, гарантирани от положението му, за които други се бореха с нокти и зъби. Бяха свикнали да получават нещата от живота естествено, без да хвърлят усилия за подробности. Започнаха да си дават сметка колко безгрижно са живели и колко бяха им завиждали за това. Не владееха елементарни хватки за оцеляване. Трябваше тепърва да учат всичко онова, което обикновените хора усвояват още в детската градина.

Със смесица от недоумение и презрение те наблюдаваха бутафорното раждане на новия живот. Градът им, техният достолепен стар град с внушителните фасади на кметството и театъра от тридесетте години на века, с някогашните богаташки къщи, със собствените им някогашни къщи, дискретно прикрити зад филигранни огради от ковано желязо, зад дворове с чимширени лехи, с каменни пейки и водоскоци, техният град, открит към света и голямата река, по която край него отколе преминаваше Европа, за да изсипе своите стоки и цивилизованост в необятния Изток, се превърна в ориенталски битпазар. Любимият град, който дори социализмът не бе успял да лиши от физиономия, сега стана пленник на развилнелите се мераци на новоизлюпени бизнесмени. Трябваха им години, за да си признаят, че тези бивши месари, склададжии, квартални търговци, тези практични селянки с яки рамене под пухкави лисичи кожуси, тези олисяващи грубияни с евтини маратонки и оправни лелки с къси дебели пръсти и яркочервен маникюр, тези юнаци-чейнджаджии с анцузи и мобифони са станали новата средна класа.

Последните станаха първи! Най-крадливото, най-лакомото население на държавата бързаше да я вкара в капитализма. Защо Бог бе сторил това на хората? Вероятно, за да им покаже, че той дава и силата, и слабостта. А също и за да провери силните. Но и слабите! Колко ли време щеше да мине, какви ли изпитания още щеше да им прати, преди да сложи всекиго на мястото му?

Простотията, която преди се вихреше из задния двор на обществото, сега безцеремонно се изпъчи на мегдана и го напълни със сергии. Беше времето на милионерките от прах за пране. Нескончаемите интелигентски диспути за пазарната икономика от зората на преустройството добиха плът в примитивен алъш-вериш. Той нямаше нищо общо с розовите обещания на новата политическа класа, но затова пък беше пуснал яки корени в действителността. Искаха пазар и получиха пазар. Сега всичко беше пазар и всичко стана за продан. Новите бизнесмени никак не приличаха на образците си от западните филми. Те бяха расли на сянка, низвергнати от социалистическата върхушка като подозрителни елементи. Методите им бяха сенчести и като излязоха на светло, оцветиха всичко в сиво. Животът стана мрачен и сив.

Никой вече не се грижеше за парка край реката. Дори централните алеи бяха заринати със смет. Вонеше на клозет. Откритата сцена с грациозната форма на разтворена раковина, дело на един от първите градски архитекти, се продъни, злосторници изпотрошиха музите с апетитни бюстове и купидончетата с къдрокоси глави, които протягаха изваяни ръце, нотни свитъци и бронзирани тръби от пищната барелефна украса. Само допреди няколко години всяка неделя в това най-прелестно кътче на парка звучеше музика, местни или гостуващи духови оркестри изнасяха концерти, по подредените в полукръг пейки въодушевени слушатели поклащаха глави в ритъма на валсове и полки. Наоколо се разхождаха под ръка двойки в приповдигнато настроение. Деца се трупаха в подножието на сцената, зяпнали възхитено лъсналите медни инструменти. Беше трогателно като декор за исторически филм, а всъщност безпомощен опит да се облагороди сектантската социалистическа действителност с носталгични спомени от буржоазната епоха.

Сега в подножието на сцената стърчаха само изкривените скелети на няколко пейки. Подходящи за разходки бяха единствено крайните алеи на парка, сравнително чисти, но пък любимо място на всякакви особняци, което останалите граждани избягваха.

Навремето майката на Калина беше чела в бащините си книги по психиатрия за разстройства на психиката, при които вследствие на разпад на личността и загуба на идентичност болните се занемаряват, престават да се грижат за себе си, заживяват в невъобразима мръсотия. Сега тя често си спомняше тези редове, поразили я някога въпреки научната си безпристрастност. Те добиваха плът пред очите й - болно беше цялото общество. Целият народ мърсеше навред около себе си, отвратен от собствената си безпомощност, но и от далаверите си, от инерцията, но и от бандитизма си.

Нищо не беше останало от социалистическия морал, служил им десетилетия наред да си хвърлят взаимно прах в очите, да се дебнат взаимно и всеки път, щом някой заплаши блатното статукво, да го стягат около шията му като примката на линчувания или пък да стъкват с него като със сухи съчки кладата за еретика. Вече не беше необходимо да лавират истерично между естествените си потребности и мазохистките идеали, които бяха измислили с общи усилия. Нямаха сили да вярват в обещания за светло бъдеще. Всичко се рушеше, държавата се разпадаше, те се разпадаха. В наивността си животът им оголя до кокал. Остана им една последна надежда - парите, защото само те спасяваха от мизерията и глада, и една последна илюзия - че парите ще решат всичките им проблеми. Но онези, които направиха пари, скриха очите си зад тъмни очила, а капиталите си в чужбина. Това разпад на личността и загуба на идентичност ли беше?

Калина и майка й не разбираха нищо от пари. Още по-лошо - според тях парите не само че миришеха, ами направо воняха. Тъкмо защото нямаха свой собствен мирис, парите незабавно попиваха миризмата на ръцете, през които минаваха. Имаше пари, спечелени с интелект, дарба, нюх, и пари, спечелени с блюдолизничене, коварство, престъпления. Имаше пари, спечелени на борсата, и пари, спечелени на битака. Мръсните пари се надушваха по собствениците им. Невъзможно беше да се скрият простотията, духовната нищета, безгръбначието, продажността, акулският нрав.

И докато някои хора с не толкова чистоплътни възгледи правеха пари, без да се замислят за мириса им, двете жени се надяваха да оцелеят далеч от всеобщото оскотяване. Естествено, не успяха.

Провалиха се всичките им опити да спечелят от резките промени във валутния курс. Влоговете им, с които се надяваха да живеят десетилетия, се стопиха за няколко години. Те започнаха да се страхуват. Страхът се настани в живота им като гнусен слузест октопод и вкопчи пипалата си в най-скритите кътчета на душите им. Започнаха да избягват мислите за бъдещето, а също и плановете. Житейският им хоризонт се свиваше непрекъснато, докато накрая се научиха да живеят ден за ден.

Все по-невъзможно ставаше да си затварят очите за страшното зло, което бе сполетяло страната им. Закони нямаше. Нямаше ред. Можеха само да се молят нещастията да отминат дома им. Бандитски групировки воюваха из държавата, по улиците - нощем и посред бял ден - разстрелваха хора. Хора изчезваха, топящият се напролет сняг оголваше обезобразени трупове. Майки изхвърляха новородените си деца в контейнери за смет, деца-наркоманчета с лица на старци агонизираха, сгърчени край контейнери за смет, бездомни старци поемаха всяка сутрин по своя безнадежден маршрут от контейнер за смет до контейнер за смет. Вестниците умножаваха всяко отделно човешко нещастие по броя на тиража си и така го превръщаха във вездесъщо.

Двете жени бяха все още много далеч от дъното, все още във властта на инерцията, която им нашепваше абсурдни надежди, и страха от промени, който ги парализираше. Посъветваха ги да продадат някои от картините на професора. Те се колебаха известно време, твърде малко според предишните им мерки и твърде много според новите темпове на живота. Други хора, с по-бързи реакции, взеха решението вместо тях.

Майката на Калина почина от инфаркт един следобед, след като изкачи стъпалата към достолепната входна врата на дома им и откри, че бравата е разбита. Тя влезе разтреперана и готова на всичко, но сърцето й не можа да понесе вандалщината, която се откри пред очите й. След погребението Ки продаде малкото ценни предмети на семейството, оцелели от кражбата, и вложи парите в банка.

Тя остана сама. Това беше една нова самота, не привичната й спокойна, независима уединеност. От новата самота се будеше нощем, сядаше в леглото си, съвсем сама в двуетажната къща, съвсем сама на света, и изпитваше такъв дълбок ужас, такъв вледеняващ студ под кожата, в душата, в мозъка, че зъзнеше, загръщаше се в завивката, но нищо не помагаше и тогава започваше да диша дълбоко и, стиснала юмруци, да се успокоява, че всичко е наред и още нищо не е загубено.

По това време тя беше консултант в културното министерство. Пари за култура в държавата отдавна вече нямаше. Министерството непрекъснато освобождаваше служители. Макар да беше чела в оригинал шедьовъра на китайския пълководец Сун Дзъ върху изкуството на войната или тъкмо поради това - той съветваше бойците да нанасят удара тъй, сякаш целуват жена - Ки не успя да се включи достойно в развихрилата се люта битка за оскъдните щатни места във ведомството и договорът й не бе подновен. Тя остана без работа в годината на най-опустошителната икономическа криза, когато държавата практически фалира.

Отново имаше гладна зима, но този път никой нищо не криеше - през осемте демократични години селското стопанство и всички видове промишленост бяха разсипани. Вкопчени в жестока битка за властта, политическите партии не се поколебаха да предизвикат чудовищна инфлация, която доразори населението и осигури абсолютното му послушание за години напред.

За кой ли път решиха, че са се озовали на самото дъно. В безизходицата си бяха започнали да очакват с надежда този момент, за да се оттласнат от дъното и да тръгнат нагоре. Междувременно им стана ясно, че блатото дъно няма.

Никое зло не идва само. Разрази се и отдавна предвещаваната от финансистите банкова криза. Повечето банки, включително и тази, в която бяха парите на Калина, наложиха запор на влоговете. Ки остана без пари. Трябваше спешно да започне да печели. Вече нямаше значение как. Чуждите езици, образованието, културата, достойнството не струваха нищо, щом не й помагаха да поддържа къщата, да плаща сметките. Беше време на паническо оцеляване. И дума не можеше да става да си търси престижна, но зле платена работа. Връзките на професора нямаше да помогнат. Пък и кой ли от неговите познати би се застъпил за нея точно сега, когато всички загиваха. Не й оставаше нищо друго, освен да отиде там, където се правеха пари.

* * *

Шефът на тайната служба на Ники беше бивш полковник от елитните отдели на Държавна сигурност. Той преживя заедно с мнозина свои колеги, всъщност най-опитните, унизителното уволнение заради това, че бе работил за тоталитарния режим. Такава беше изкупителната жертва, с която министерството на вътрешните работи се надяваше да скъса с миналото.

Изхвърлиха ги на улицата без никаква перспектива да си намерят работа. Бяха професионалисти със специфична подготовка и начин на живот, свикнали да се мислят за недосегаеми в парниковата атмосфера на социалистическата държава. Ако не бяха в шок, сигурно щяха да си дадат сметка, че никоя власт не би се лишила от тях на никаква цена, но те се намираха в онова специфично състояние на низвергнати любимци, което сами бяха изучавали по време на специалната си подготовка и сами бяха провокирали неведнъж у жертвите си. И затова се изживяваха като катастрофирали в най-успешната си възраст.

Обкръжението им ги подкрепяше в това усещане за крах. Всички, които не бяха работили в ДС, бяха сътрудничили на ДС по един или друг начин, доброволно или насила, изпитваха ненавист към ДС, но и желание да принадлежат към ДС. ДС беше моторът на всеобщото взаимно дебнене, доносничене и интригантстване, което даваше измамното усещане за власт и сила, тайнственост и приключения, позволяваше да се вживееш в ролята на агент 007. Цял народ от неосъществени агенти 007 посрещна изхвърлените от ДС и те се почувстваха като хвърлени на кучетата. Случиха се няколко самоубийства, едни се пропиха, други се скриха от света като прокажени, най-стабилните и най-притиснатите от необходимостта да си печелят хляба се престрашиха да навлязат в цивилния живот. И тогава откриха какво невероятно широко поле за изява има в новостроящото се общество за хора, свикнали да носят оръжие.

Ченгето на Ники не идваше нито от политическите, нито от икономическите отдели на службите за сигурност, а от едно много специално подразделение, което се занимаваше с тероризъм и масови безредици. Този човек познаваше в детайли историята на световната организирана престъпност и особено на близкоизточната, която пряко засягаше живота на Балканите. Той също така добре знаеше до каква степен е обвързан комунистическият режим със световния тероризъм. Кюрдът на Партията беше все пред очите му, негов любим обект, защото естествено никой в държавата не признаваше официално, че той работи за нея. Дори даренията, които правеше на най-високо ниво, бяха камуфлирани като лепта от богат близкоизточен бизнесмен, симпатизиращ на режима. И в това ежедневно лицемерие, което впрочем е патент на всички тайни служби по света, полковникът се научи да не пита повече, отколкото му е необходимо, за да си изпълнява задълженията. В страната проявите на тероризъм бяха спорадични, свързани с опити за саботаж на социалистическата икономика, а в последните години на социализма и с надигащото се турско сепаратистко движение, зловещ предвестник на задаващия се в Югославия геноцид. Кръстопътното й положение я правеше любим прицел на чужди интереси и разузнавания, а принадлежността към съветския блок - тихо убежище за чужди партизани.

Службата под пагона на вътрешното министерство даваше достъп до неимоверно много информация. Тя беше почерпана от сложен геополитически и житейски контекст и имаше свойството да е по-полезна в главите на специалните ченгета, отколкото в архивите на службите. И когато си отидоха, те оставиха зад себе си прашни папки с данни, лишени от живата сила, която би могла да ги употреби по предназначение. Тъкмо това беше и целта на уволнението им.

След период на хаос и лутане, полковникът, готов вече дори да хамалува на доковете, съвсем неочаквано получи предложение за работа от свой бивш агент, висш служител в една от многото търговски банки, нароили се през последните години на социализма. Банката търсеше шеф на информационния си отдел, сиреч на собственото си банково разузнаване.

С времето се оказа, че този информационен отдел обслужва и други банки, но не само банки, а и различни други финансови и икономически структури, с други думи някои от новите центрове на власт в държавата. В него постепенно бе прелят информационният масив на не едно секретно поделение на службите за сигурност, там се озоваха и елитните им кадри.

Колкото повече се разрастваше Отделът, толкова по-ясно ставаше, че се превръща в нечия могъща тайна служба, която на практика дублира националната с тази разлика, че беше много по-добре екипирана с хора, разузнавателна и всякаква друга техника - включително централа за контрол на националния ефир, впоследствие със сателитна връзка - и разполагаше с отлични източници на информация и достъп до всички нива на обществото, а също и с неизчерпаем финансов ресурс.

Политика на Отдела беше да провокира текучество на кадрите си, за да не се повтаря грешката на националните служби за сигурност - не биваше никой да е достатъчно компетентен да го възпроизведе след време за нечии други нужди. В съответствие с тази политика един ден полковникът се оказа жертва на перфектно изпипана интрига и се наложи да напусне. Повтори се вече преживеният ужасен период на неизвестност, но в много по-тежка форма, защото съвпадна с една от валутните кризи.

Макар и отлично платен, полковникът не бе успял да се подготви за този изненадващ обрат на съдбата, защото както цялото объркано население на държавата, всекидневно беше изправен пред извънредни ситуации и все не можеше да си стъпи на краката. Отдаден на горчиви размисли и упреци към себе си, той дни наред анализира положението - беше впрочем отличен аналитик - търси си работа, принуден отново след като е бил на върха, да тръгва от дъното, докато внезапно не се досети, че някой го разиграва. Обзаложи се сам със себе си, че отново ще му бъде спретната случайна съдбовна среща, ново случайно, паднало като от небето апетитно предложение за работа.

Така и стана, но той не сподели с никого откритието си, защото започна да осъзнава, че е свидетел на нещо много по-лошо от смяна на властта. Който и да пипаше тук, той определено беше професионалист, специалист по подривна дейност, по манипулиране на обществото и властите. Някой превземаше държавата отвътре с виртуозна техника, усещаше се почеркът на елитни разузнавателни служби. ЦРУ? КГБ? МОСАД? Или информационен Отдел в съвсем обикновена институция, чиито служители дори не подозираха за кого работят?

Ето как полковникът се озова във владенията на Ники, от другата страна на завесата, там, където информацията, трупана старателно в Отдела, се превръщаше в пари. Разбира се, никой не си направи труда да му обяснява това, нито пък да му разкрива структурата на империята на този крез. Делото беше още в началния си етап, хаос от полулегални и съвсем нелегални фирми и главоломни далавери, в които - той признаваше това - само мафиот би могъл да се ориентира.

Минаха години, преди да спечели доверието на работодателя си дотолкова, че да стане една от няколкото му десни ръце. Но и още толкова да бяха минали, пак нямаше да преодолее вътрешния си потрес от странната размяна на ролите, в която бяха въвлечени.

Той знаеше Ники от последните години на социализма и тогава хлапето беше само многообещаващ контрабандист, доставчик на курви, съмнителен тип, човек с порочен мозък и нечистоплътни занимания, когото службите използваха за своите цели, но държаха изкъсо. А сега беше международен играч, император, макар и сенчест, а - върхът на иронията - полковникът работеше за него и дори понякога го уважаваше.

Ники беше странна смесица от корав мъж и ловък нагаждач, балкански уникат, който можеше да вирее само тук, в буферната зона, където нямаше място за герои. На Балканите всички бяха подлеци по геополитическа необходимост. Героите бяха в могилите на незнайните войни. А това момче умееше да оцелява. Умееше - някакъв балканско-арменски талант вероятно - да печели умовете и сърцата на хората, без да влага чувства в това, хладнокръвно и пресметливо, да се промъква там, където никой друг не успява, да минава през стени, ако се наложи, а се налагаше често. Знаеше кога е моментът да действа и никога не го пропускаше. Нямаше морални задръжки. Следваше свой кодекс на поведение. Не може да бъде определен с нормалните човешки мерки. Беше роден пълководец.

Обаче посттоталитарен. Оплетен в мрежата на тайните организации, които бяха го качили на трона. Зависим от информацията на тайните си служби като новородено от майка си. Той живееше на висока нога, несъмнено, но дали щеше да издържи дълго на високата й цена?

Полковникът не беше сигурен. Той се научи с времето да разпознава бъдещите жертви на разстрели и имаше известни съмнения за своя шеф. Ники не беше публична фигура, но се справяше прекалено добре и никак не се щадеше, а това означаваше, че искат много от него за малко време. Живееше винаги на предела на възможното, като по чудо, и само чудо би позволило това да продължи дълго. Ако не успееше да се измъкне от мелницата, докато е на върха, рано или късно щеше да тръгне надолу.

Или да го бутнат надолу. Защото успехът му не се дължеше само на лични качества, а на солидна асистенция от страна на невидими възложители. Огромна машина работеше за Ники, много по-всеобхватна от империята му, задвижвана от много високо място, за което вероятно и той нямаше ясна представа. Извън всяко съмнение беше, че дори в началния период на привидно стихийно натрупване всички негови действия са били внимателно контролирани и насочвани. Полковникът получаваше главоболие, когато опитваше да си представи каква организация изискваха всички уж случайни събития, на които се дължеше главоломният възход на този некоронован император.

Контролът стана съвсем осезаем след фалита на банковата система. Внезапно парите в държавата свършиха. Първи дерайлираха дребните бизнесмени, мними и истински, после средните - те задължително бяха подставени лица, но и за тях нямаше милост, накрая и някои от по-едрите. Но само една малка част беше изхвърлена от пазара, онези, които отказаха да се поставят в услуга на големите играчи. Процедурата беше унизителна и включваше пълно блокиране на фирми и собственици, които пред перспективата да се озоват отново на дъното предпочитаха да се подредят с клюмнали глави пред касата на някой едър феодал, всеки според нивото си.

Нивото се определяше главно от това, на какви мерзости са способни, за да доказват периодично верността си. Колкото по-ниско в йерархията на човеците можеха да падат, толкова по-високо в йерархията на васалите се оказваха. Някой съвсем съзнателно беше заложил мерзостта в основата на това царство на злото, в което превръщаше държавата.

Въведено бе като обща практика подслушването на фирмените помещения, на ръководния персонал, на управителите. Благодарение на технологиите и неограничения финансов ресурс контролът придоби чудовищни размери, каквито по социалистическо време просто не можеха да си позволят. Получи се една високотехнологична диктатура, но не на пролетариата, а на мафиотски олигархии, които трудно можеха да бъдат идентифицирани.

Полковникът успя да преглътне унижението, че работи за мафиот, само благодарение на особеното си положение в империята му. Той беше негов подчинен наистина, но й надзорник, защото имаше задължението да бъде невидимото око на националните служби за сигурност край Ники. Така поне му обясниха, той не контактуваше пряко с тях. Никой с никого не контактуваше пряко вече. За всичко си имаше доверени лица, които говореха с недомлъвки и изискваха сляпо подчинение. Полковникът подозираше, че всъщност работи за Отдела или за нечии други тайни служби, но единственият начин да провери това беше да дебне дълго и търпеливо. Чудеше се доколко Ники осъзнава в какво се е забъркал.

Когато получи нареждане да следи дъщерята на професора, той естествено се допита до своите хора. Отговорът беше още по-изненадващ от странното поръчение. Трябваше да симулира поставяне на подслушвателни устройства и камери във вилата край реката, а на шефа си да подава информацията, която щяха да му предоставят. До този момент още не бяха искали от полковника да играе толкова неприкрито двойна игра. Сега вече той заживя в страх. Познаваше добре арменеца и не се съмняваше, че ако го разкрие, никакви Отдели и тайни служби няма да го спасят от отмъщението му.

© Десислава Лазарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2007, № 10 (95)