БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ

Десислава Лазарова

web

Целият оплетен в жици и микрофони, известният писател Добромир Тенев бързаше за среща. Всъщност не беше оплетен в никакви жици, а микрофонът се помещаваше в най-обикновена химикалка в джоба му, но все едно, той се чувстваше оплетен, безнадеждно забатачен в чуждите игри и собствената си слабост, заради която сега бързаше за среща.

Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че освен микрофон в джоба си има и микроскопична камера, лепната на очилата му, защото онези от службите се оказваха винаги подозрително добре осведомени за заниманията, писанията, четивата му. За тези хора едва ли представляваше затруднение да вградят на стратегическо място в тялото му и някой чип за дистанционно управление, и на този чип всъщност да се дължат внезапните сривове в настроението му, запоите, честите натрапливи обиколки из онези места на града, където дежуреше евтина женска плът. Все този чип вероятно беше и причината да бърза сега за среща, отвратен от себе си, инструктиран от своя човек какво да говори и за какво да мълчи.

На маса за двама в писателското кафене го очакваше многообещаващата млада поетеса Славея Люлякова, многообещаваща във всяко отношение, достатъчен беше един бегъл поглед, за да се убедиш в това. Буйни тъмноруси къдрици се спускаха от двете страни на нежното й лице, падаха по нежните й рамене и приканваха погледа да се спусне още по-надолу, към вулканично набъбналата й тясна блуза и спиращия дъха колан, пристегнат около гъвкавия й стан.

Но положението ставаше още по-страшно при вида на стиховете й. Един прочит бе достатъчен на Добромир, за да осъзнае, че има насреща си гениален талант, на космични разстояния пред собствения му, и само времето и притежателката му можеха да покажат до какви висини ще се възмогне.

Като всеки творец Добромир беше импулсивен човек. Завистта му и тя беше импулсивна и неконтролируема, и вероятно затова сега прие формата на свирепа любов, от оня вид, който изисква пълно и вечно притежаване, сякаш по този начин щеше да придобие и частица, а защо не и всичко, от таланта на Славея.

И когато му внушиха да я вземе под крилото си, той нямаше как да откаже. От години беше зациклил в един етап от кариерата си, много славен, но вече изчерпан, и трябваше да продължи напред, а нямаше сили. Страшна инерция беше насъбрал, натрупал в себе си и наоколо. Мъкнеше на гърба и в душата си не само своя талант, тази разсипваща мъка да назоваваш неназовимото, но и лакомията на цяла банда салиериевци, вкопчени в него денонощно с надежда да докопат нещо от славата му, от наградите му, от бъдещите големи награди, от бъдещите солидни хонорари.

Твоят Салиери, отреденият ти от Бога лично твой Салиери, не винаги е съперник и враг, по-често той е твоята майка, твоят баща, твоят брат, твоята сестра, жена ти, да, твоята жена, която иска да има автоматична пералня като всички жени, че дори и по-хубава от техните, защото нали е жена на голям писател. Тези мили и добри хора, загрижени за теб, загрижени за себе си, но и за твоите деца, вашите деца, нашите внуци, те притискат отвсякъде, не ти дават дъх да си поемеш, защото какъв баща, мъж, син, брат си, щом мислиш само за себе си, за таланта си, а не за тях, за семейния просперитет, изразен в автоматични перални, миялни, сушилни, пекарни за хляб, коли, самолети. Искат те и теб автоматичен, управляван с универсално дистанционно: натискаш първо копче, пето копче, десето копче и хоп, роман, хоп, втори, трилогия, сериал с двеста хиляди епизода, равняващи се на вила край Бяло море, джип инжекцион, колеж в Швейцария, в Щатите, на Луната.

И ето те един ден, горчив или само тъжен, или просто леко пийнал, оплетен в лакомия, интриги и жици, бързаш за среща с по-голям талант от собствения ти, спуснат от Оня там горе в тяло като самото изкушение, защо не в моето, Боже, псуваш наум, необременен със семейство, дом, роднини, волна птичка, птичка Божия, ама с какви гърди, и кръстче, и задник...

Поетесата Славея Люлякова, описана вече в по-горните абзаци като изкусително красива жена, орисана с шеметна дарба за поезия, спираща дъха по-фатално дори от тънката й талия, го видя да се задава иззад ъгъла на отсрещната пресечка и цялата потрепера от неприязън, нали беше нежна натура, не умееше да контролира реакциите си, но стисна зъби, защото беше си обещала да го изтърпи. Тя вече знаеше от опит, че големите писатели не са за пред хората и е по-лесно да се възхищаваш на творчеството им, отколкото на тях, и все пак при вида на този човешки търтей, излъчващ ориенталска леност и похотливост с всяка част и движение на тялото си, незнайно как и защо благословен, а може би наказан с талант да описва самото безнадеждно дъно на човешкото страдание, душата й се сгърчи от усилието да му се усмихне.

Той се дотътри тежко до масата й, тръшна се на отсрещния стол, без да я поглежда, и измуча:

- Я, черпи едно кафе!

С това се изчерпа словесното му участие в разговора им, който трябваше да бъде духовно общение между изгряваща поетеса и наставника й.

Славея преливаше от енергия и ентусиазъм. Разказваше му какво е прочела, кого е прочела, кого харесва и кого не, кого още се кани да прочете, кого е срещнала, къде ще публикуват стиховете й, какво е написала, какво още ще напише.

Той хъмкаше и мънкаше и подхвърляше двусмислени междуметия, зает с това да гледа някъде другаде, а не в гърдите й. Беше забравил защо е дошъл и какво трябва да й каже, как да поведе разговора в необходимата посока според инструкциите, държеше се като говедо, знаеше това, но само така можеше да озапти яростното си желание да ритне масата, да се хвърли в нозете на протежето си и да остане там завинаги, в обожание и разкаяние, потресен от нейната красота, погнусен от собственото си падение.

А на масата кротко лежеше една химикалка. Включена.

Ако Добромир Тенев беше направил усилие да проговори, да каже нещо, да участва по някакъв начин в разговора, Славея едва ли щеше да забележи химикалката. Обаче той мълчеше и мучеше и на този фон изваждането и включването на химикалката, а също и внимателното й поставяне на масата между тях нямаше как да не привлече вниманието й. Тя продължи да бъбри по инерция, но се замисли. Нещо не беше наред с тази химикалка.

Съзнанието на художествените натури е като пълноводна река с много бързеи, водовъртежи, прагове. Разлива се, аха, да потопи бреговете, после самò се озаптява, като между високи скални стени, събира цялата си мощ, преди да се стовари от някоя височина в ниското, после отново се разтичва, разструява, изгубва се в самото себе си. И през цялото това време, през всички тези бързеи, водовъртежи, прагове и водопади, дълбоко в него, в дъното на реката, тече една могъща подводна струя, събираща в себе си цялата разпиляна и озаптена енергия, осезаването на бреговете, на праговете и скалите, на небето и дъното, на рибите, на птиците, на отраженията на дърветата, на ниския поклон на дърветата, небето, птиците, рибите пред реката.

Славея продължаваше да бъбри, да се радва на хубавия пролетен ден, радваше му се с очите, с лицето си, с разголените си ръце, с гърдите си, набъбнали срещу лъстивите мъжки погледи, с краката си под масата и под полата, поемаше в себе си слънцето, топлия въздух, погледите на мъжете, погледите на жените, погледите на децата, опиянена от тяхното възхищение и своята сила, изпълваше се с енергия и ентусиазъм за още много стихове. Но през цялото това време мислеше за химикалката.

Нещо не беше наред с тази химикалка!

Много дни по-късно, месеци и години по-късно, въвлечена в страшна интрига по български, заплашваща да разсипе не просто поетичната й кариера, но и живота й, тя щеше да си спомни тази химикалка и непредпазливото си бъбрене пред нея - от желание да сподели със сродна душа, от момичешко перчене, от опиянението на хубавия пролетен ден. И щеше да проумее, че не бива да бъбри безгрижно, не бива да споделя мислите си, не бива да има мисли, свое мнение, свои пристрастия...

Това се случи в България. Страна на Балканския полуостров, преживяла пет комунистически и още няколко демократични десетилетия под властта на тайните служби. В тези тайни служби имаше отдели за работа с интелигенцията. Тази интелигенция трябваше да мисли и говори само удобни за режима неща. Всеки забележителен в някакво отношение интелигент имаше досие в тайните служби. В това досие влизаше всичко, всяка негова постъпка, постижение, провал, всяко действие, дума, всички думи, мисли, изречени и премълчани. За да се пълни това досие с нова информация, тайните служби имаха сътрудници. Но не врагове и съперници на интелигентите, а най-близките им, приятели и роднини, майките и бащите им, братята и сестрите им, мъжете и жените им, довереници и наставници, всички.

Рано или късно пред всеки български писател, поет, писателка, поетка, пред всеки кандидат за кариера и слава изникваше въпросът - да препаше ли жиците и микрофона, да се влее ли в редиците на сътрудниците на режима или да остане неизвестен, нечут, невидян. Непубликуван, ненаграждаван, неспоменаван, никой.

Дали защото този въпрос изникна късно пред Славея - толкова голяма бе дарбата и толкова малка лакомията й, или защото истинският талант върви заедно с истински характер, но тя изобщо не се поколеба. Събра тетрадките със стихове, събра си багажа, точно една раница, събра пари - след една година работа в шивашка фабрика, и взе първия самолет за свободния свят.

Престорената българска демокрация беше стигнала дотам, че българските граждани можеха вече да пътуват свободно и да изкарват хляба си в богатата чужбина. В чужбина най-сетне Славея Люлякова щеше да стане истинска българска писателка. Издавана в престижни международни издателства, награждавана с престижни международни награди, обгрижвана от престижни литературни агенции, преподаваща българска литература в престижни международни университети. Плесница в лицето на мафиотския български капитализъм, който дълго още щеше да сънува славните тоталитарни времена.

През това време Добромир Тенев, превърнал се в жив патриарх на новата българска литература, жив труп, както самият той си признаваше, с толкова много награди, че специалната лавица, която си поръча за тях, се огъваше под тежестта им, беше натоварен да оглави националната дискусия по въпроса “Защо България няма Нобелов лауреат?”

© Десислава Лазарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2007, № 9 (94)