В ПАМЕТ НА АКАД. ИВАН РАДЕВ

Виолета Русева

web

Последният академичен жест на акад. Иван Радев беше през октомври на отминалата година. В аудиторията на присъствените тогава занятия дъщеря му доц. Ния Радева донесе изпратени от него книги. Изданието на разкази на Васил Попов, на което е редактор, беше с дарствен надпис за всеки от студентите от последния курс на специалността Българска филология. Ясно стана - необходимо е било да се увери, че авторът ще продължи да бъде четен, както и - имал е надежда, че бъдещите филолози ще продължат да четат. Благодарение на авторитета и някогашната активност на Иван Радев значителна част от архива на Васил Попов се съхранява в катедрата. А "Васил Попов. От разказа към романа" (2001) е една от книгите на акад. Радев, посветена на съвременен автор. Всяка от монографиите за Йордан Вълчев, Емилиян Станев, Димчо Дебелянов, Владимир Василев (последната издадена през 2016 г.) е проява на нестихващ през годините интерес към съвременната проблематика, подддържан с аргументите на документа и архивното наследство.

На акад. Иван Радев катедра "Българска литература" на ВТУ дължи много. Повечето от нас, сега вече в края на преподавателските си занимания, навремето бяхме посрещнати от него, в ръководената от него катедра защитавахме дисертации и хабилитации, писахме книгите си. Енергията на Иван Радев за колективни проекти беше неизчерпаема. Работата му с издателствата "Абагар" и "Слово" като водещ редактор на поредиците "Литературни анализи", "Малка ученическа библиотека", "Нова българска библиотека", символната институция Национален институт "Нова българска литература" активираха усилията на всички нас, включваха преподаватели от училища на Велико Търново, както и колеги от други университети.

Ранната професионална подготвеност с дисертация за Боян Пенев, историк на Възраждането и критик с остър рефлекс към съвременната литература, беше развила у Иван Радев необичайно широк хоризонт на изследователски насоки, тематични полета и интерес към автори. Библиографията му има внушителния обхват от проучвания на възрожденската епоха до творци от втората половина на ХХ век и критически включвания в най-актуални полемики от последните години. Вниманието към документа, факта, архивното наследство е видимо и в историографската работа на акад. Радев спрямо миналото, и при издаването и редактирането на книги на съвременни автори. Иван Радев съумява да персонализира историята и литературата в портретни ракурси ("Софроний Врачански. Личност и творческо дело", 1983; "Ботевото творчество", 1994; "Хаджи Викентий Зографски", 1996), да открои в едър мащаб събития ("Българското въстание от 1835. Велчовата завера", 2000), да види историческа значимост в имена и дати, свързани с Търновския край ("Столица на оцелелите", 1984; "Белочерковският апостол", 1987; "Търновска хроника. 1800-1835") и да ги свърже в пространна "История на Велико Търново. XVIII-XIX век", 2000), да предложи смислови разрези ("Библията и българската литература", 1991), които да се превърнат в общи изследователски проекти (сборника "Следите на свещената книга в българската литература", 2001), да открои необгледани зони на културната история ("Паратекстът и художествената творба през Възраждането", 1993; "Погребаните книги на Възраждането", 1994; "Българската литература на XIX век - от анонимност към авторство", 2002).

"История на българската литература през Възраждането" (1997) на Иван Радев, въпреки трите издания досега, тепърва ще бъде четена и оценявана в нейната литературноисторическа значимост. Към концептуалността на това свое изследване авторът върви в последователността на етапни проучвания ("Българската възрожденска литература до 40-те години на XIX век", 1982), чрез открояването на специфични акценти ("Нравственият патос на ранновъзрожденската ни литература", 1987), през обглеждане на фактологичното поле в "Енциклопедия на българската възрожденска литература" (1996), написана в съавторство с негови ученици, университетски преподаватели и научни работници.

Въпросите, които "История на българската литература през Възраждането" на Иван Радев поставя и решава, се отнасят към предхождащата "История на новата българска литература" (1930/1936) на Боян Пенев и отварят поле за следващи проучвания. Като провери емпиричното поле и потвърди направените фактологични избори, Иван Радев разшири архива на възрожденската словесност с ръкописи и ръкописни книги, които включва в литературната историчност. Премества фокуса към необглеждани феномени на литературността - държавно-политическите митове и митологемите с приложен характер, проявите на доперсонализъм и персонализъм, на анонимност и авторство, проблема за завършеност/незавършеност на литературната творба, реконструкция на липсващи текстове.

"Българо-руски срещи в литературата на XIX-XX век" е проучване на акад. Иван Радев от 2014 г., за което научавам, докато пиша тези думи. Решавам да го намеря и прочета.

Последните книги на Иван Радев имат характер на своеобразни изследователски завещания. Сякаш е достигнат предел, в който цялата неуморно вършена работа само е отместила хоризонта на познанието. "Среща с архивите на Атон" (2019) представя набор от присъщи за Възраждането типове текстове: кореспонденция на Неофит Бозвели, ръкопис на славянска граматика от 1846 г., ръкописна "Българска граматика" от Жеравна, "Собранник" от 30-те години на XIX в., ръкописен сборник, чиято съдба е свързана с Преображенския манастир край Търново, ръкописен триезичен (българо-гръцко-латински) речник, показателен за символизациите на света и мирогледните представи на XIX век. За акад. Иван Радев архивът не е просто наличност, а възможност, създадена от историческата концепция на изследователя, отворена за бъдещи проучвания.

Заглавието "Да драснем кибрита на въстанието. Политическият роман на поета" (2018) е знаково изречение от публицистиката на Ботев. Книгата, на която Иван Радев е съставител, свързва политически статии на Ботев от в. "Знаме" в своеобразен "репортажен роман". "Моите страници за Васил Левски" (2019) е "книга - започната отколе в списанията и вестниците, в архивите и ръкописните спомени", както посочва авторът. Тези две издания на акад. Иван Радев имат характер на последни посвещения към бъдещето, които не само отварят проучвателски насоки, но и ни говорят с историко-моралните основания на изследователя на Българското възраждане.

В университетската книжарница видях "Автографът в литературния живот и духовно-творческото общуване" (2020). По присъщия му начин да мисли литературата като вечно набавящ се архив, в дарствените надписи, разгледани като истории на книги и библиотеки, като свидетелства за съдби на писатели и критици, като преплитащи се в кратките посвещения междуличностни отношения, Иван Радев беше включил и автографите върху подарените от нас, неговите по-млади колеги, книги. Помислих, че е добре да го поканим в университета да се видим, да поговорим и може би ще стане ясна никога неизказаната благодарност за всичко, което е направил за катедрата. Потърсих за ново съдействие доц. Ния Радева. Бяхме закъснели. Беше декември 2020.

© Виолета Русева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.01.2021, № 1 (254)