ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Валентина Петрова

web

Митологичното мислене е вложило в геометричните очертания на основните форми - кръга и квадрата - експресията и съдържащите се в тези форми символи и отношения, превърнало е тяхната неподвижност и мълчание, в комплекси, в които изначалните елементи на формата структурират културната организация на времето и пространството. Геометричните конструкции, превърнати в изразно средство на статиката и динамиката на света, на неговия материален и духовен аспект, на митологично ниво снемат своята абстрактност и функционират като символи, изразяващи представата за небе и земя, сътворено и несътворено, време и съдба, за мястото на човека в света и отношенията му с този свят.

Основната символика на кръга е времето - космично, изначално, универсално, което в сакралния си аспект се докосва до вечността, а неговото профанизиране е другото лице на трагичното човешко съзнание за живота като съществуване между две небитиета.

"Нашият свят, илюзорен и преходен, свят на самсара, на болката и невежеството, е този, който се развива под знака на Времето"¹ - пише Мирча Елиаде, разглеждайки мита за цикличното време, неговото превръщане в "терор" и произтичащата от тази ужас на безкрайни раждания и екзистенциални страдания необходимост за "излизане от времето". В този смисъл разрушителната сила на безмилостното време, което безвъзвратно е изгубило модалността на Началото, на Времето на Сътворението и възможността то да е обратимо и повторимо, превърнало се в обикновено времетраене, затворено между началото и края, живота и смъртта, представлява според Елиаде "най-дълбокото екзистенциално измерение на човека"². Различните темпорални ритми на това човешко времетраене не могат да го впишат в сакралното измерение на живота. А отвъд това измерение, т.е. "когато е десакрализирано, цикличното време става ужасяващо: то се превръща в неспирно въртящ се около себе си кръг, повтаря се безкрайно"³ - пише Елиаде, напомняйки платоническото определение за времето като "подвижен образ на неподвижната вечност, на която подражава, разгръщайки се в кръг". Превъзмогването на идеята за цикличното време, разрушаването на кръговата му структура и трансформацията му в линейно не снема напрежението, затворено между началото и края, защото страданието от вечното преселение и страданието от неумолимата и неотменна смърт са равнопотенциални в своята деструктивност императиви на човешката екзистенция.

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат моите часове отровни.

("Дяволско")

Времето, натоварено с характеристиките на хтоноса, е "непроницаемо" и изтощително. Настъпателно агресивно, то застрашително "расте" и зазижда човека, отнема неговата реална и потенциална комуникация със света и хората, разрушава връзките на Аз-а с тях:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твошпа самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

("Съдба")

Това своеобразно "жертвоприношение" е част от преобърнатата космогонична схема за Сътворението: необходимостта от насилие в ритуала отнема възможността животът да продължи, съзидателният елемент в митологемата е изместен от деструкцията на акта. Фолклорният мотив за жертвоприношението и механизмът на вграждането се дистанцират от натурализма на мита, като съхраняват елементите на предопределеност и обреченост. В този контекст на насилието и безалтернативността на "ритуалния" закон на времето вграждането на човешката душа в самотата е другото лице на отнетото битие. Вариант на вграждането е и динамиката на "чуждия живот", чуждото инобитие, което отзвучава в статиката на индивидуалното време на Далчевия лирически герой и като носталгия по неосъщественост, и като съзнание за безсмислие и ненужност:

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

("Книгите")

Този инвариант на самотата между изгрева и залеза на един човешки живот отпраща не толкова към констатацията

и аз изгубих зарад книгите
живота и света

("Книгите"),

колкото към самоизолацията в онова вътрешно душевно пространство, търсещо своя смисъл и място под небето.

От семантиката на кръга, включваща и защитни нюанси, е снета потенциалната възможност на символа да препраща към апотропейната си зона. Изтърваният пръстен своеобразно пробужда онзи символен "амулетен" нюанс, който стабилизира и поддържа "сплотеността на душата и тялото", който е митофолклорен образ на надеждата за успешното завръщане след раздялата и свързаните с нея изпитания "със здраво вкопчена в тялото душа"⁴ ("Пръстен").

Опредметяването на абстрактната категория време дава възможност тя да бъде подчинена на законите на вещния свят, което води до неутешителната "смърт" на времето. Подобно опредметяване се наблюдава и в "Старите моми", където алегоричният пласт отпраща към митологичния образ на тькачките на съдбата и времето. "Остаряването" на тези дъщери на Необходимостта - Мойрите, изпридащи и прерязващи нишката на живота, и неутрализираната функция на даващи и отнемащи живот включва и тях в неотменно изтичащото време в кръговрата на живота. Въртящият се безспирно чекрък е като вечно въртящото се Колело на Времето, което снема възможностите на битието и ги свежда до една-единствена: нишката да бъде скъсана от онова, неизбежното, назовано в стихотворението "последният жених". Старите моми на Далчев "не говорят и не питат"; насядалите в кръг повтарят символиката на предмета и затворения кръг на своето съществуване. Демитологизираните тъкачки на времето и съдбата са включени в този свят, в който всичко е подвластно на смъртта.

Атрибути на времето са и "скриптящите безспир колела", въртящите се спици на колите, които излъчват представата за движението на времето и същевременно внушават безнадеждността на поетия път, "който води незнайно къде" и който "като меч е разсякъл света" ("Коли"). Внушението на движещото се време отзвучава в сравнението му с "едносъщите дни" на битието. Времето отрежда на човека ужаса от всекидневието - всекидневието на ада и адът, превърнат във всекидневие. В това пространство човек изпитва особена самота - страдание за смисъла и облика на битието и неговата накърнена цялост. И ако другото лице на неумолимата носталгия е вечността, то пред самотата в пустинните висоти, пред опустошителния мраз на междузвездните пространства ("Среща на гарата") лирическият герой на Далчев предпочита "светлика на един прозорец", оня "миг единствен", който осмисля живота ("Ти познаваш този миг"). Аз-ът, изправен пред опозицията космично - земно време, категорично избира - въпреки деградацията на човешката реалност, въпреки своеобразната екзистенциална "есхатология" - греховната тоналност на живота. Обобщаващото "всичко мое", дори да е вместилище само на "едносъщите дни", е част от опозицията свое - чуждо, земя - безкрай, и снетото напрежение между лирическия Аз и света прави възможен прехода към онова населено, осмислено време-пространство, в което човешкото присъствие е брънка от полифоничния континуум на живота.

Този преход на символен език може да се назове преход от кръга към квадрата, т.е. от основната фигура на времето към основната фигура на пространството, в което се движи битието. Символ на земята, на първичната простота и единство на нещата, на земното съществуване, квадратът е вместилище на сътворения свят. Като статичен еквивалент на динамичния кръговрат на живота той неутрализира движението и се свързва с идеята за неподвижност и смърт.

Героят на Далчев "времетрае" в едно пространство, чийто онтологичен център е адското безнадеждно всекидневие на "едносъщите дни". Това десакрализирано пространство, в което животът и сътворението не са вече негово основно тайнство, назовано като "самота", "проклятие", "нощ", "смърт", отпраща към хтоноса; то е микрокосмосът, не само заплашван от враждебните и разрушителни сили, но и разрушеният, почти обезлюден микрокосмос, чиято хоризонтална характеристика е хтоносът, а вертикалната - адското равнище на света. Пространството у Далчев е умалено и "затворено", но това не е символиката на съвършеното заградено място, излъчващо стабилност и сигурност; това е "квадратът" на антидинамичността, съдържащ представата за застой и смърт, за съдбата на сътворената материя, обречена на разруха. Умален пространствено и отдалечен от космичната си същност, светът зазвучава дисхармонично.

Но дори и профанното пространство съхранява в себе си места, "привилегировани места" (както ги нарича Елиаде), които в емоционалния душевен регистър на човека притежават особена стойност: "те съставляват "светите места" на неговата лична Вселена"⁵. В Далчевото време-пространство и бащината къща е "безутешна": "с боядисани в жълто стени", тя "вехне" "като някакъв спомен далечен" ("Есенно завръщане"). Тази модалност на залеза - и на героя, и на дома, - пощадила отчасти скръбното завръщане и безутешното очакване, е свързана с изтичащото и необратимо човешко време, а имплицираната застиналост ориентира посоките на пространството към запада, към залеза, към есента и смъртта, снемайки останалите възможности на пътя. Статиката на спомена своеобразно нюансира пътуването на лирическия герой към него, като успоредява завършека - човешки и предметен, а времето и пространството се докосват в граничната зона на залеза.

"Затвореното" пространство (стаята с нейните компоненти) е характерен елемент в Далчевата архитектоника на човешкото съществуване в света и е експресивна метафора на душата - "монада без прозорци". Камерността и "херметичността" на този съсъд на екзистенцията, снетата парадигма живот - смърт и напрежението на граничността, функционираща като съзнание за живота като отрязък между две небитиета, за материалността на тялото и света и за разтлението, свързано с тяхната преходност, - всичко това са кумулативните валенции на смъртта, които девитализират човешката проява. За съжаление човек, "за да разполага със своя свят, е де-сакрализирал света"⁶, човек е "резултат от десакрализацията на човешкото съществуване"⁷ - пише Елиаде. - В този смисъл според него модерният човек "поема едно трагично съществуване и ... неговият екзистенциален избор не е лишен от величие"⁸. Защото "Всяка екзистенциална криза отново поставя под въпрос реалността на Света и присъствието на човека в него."⁹.

"Реалността на Света" у Далчев е видяна в нейната вещественост, опредметено е дори абстрактното, но спецификата на този поглед (лирическият герой гледа на всичко това през "себе си", през своето отражение в прозореца - стихотворението "Нощ" - и именно затова и мракът е "три пъти по-чер, по-тежък") налага своя натюрел в изображението. Картината е мозаично структурирана от натуралистично подбрани детайли, които внушават агонията на човешкото убежище - дома, къщата, и същевременно държат будна метафориката на "монадата без прозорци": прозорците са "със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът" ("Болница"); стените са "с опадала мазилка / като че с белези от струпеи"; покривите са "разбити"; вратата е "раззината и черна" ("Хижи"); къщите са "прогнили"; вратите са изгризани от "червеи безброй" и са оглозгани от ветровете, а ръждата е "като кръв по тях"... ("Вратите"). Елементите на домашното пространство (прозорците, вратите, стените, покривите, къщите), свързани в една семантична "апокалиптична" зона, символно разширява хоризонтите на това пространство, включвайки в него и земята: "мръсната земя излъхва / подобно чер и древен жъртвеник / зловоние към небесата" ("Хижи"). "Космизирането" на леталните маркери своеобразно "затваря" света, "затваря" символиката на културните универсалии (врата, праг, прозорец), които функционират чрез лиминалните си характеристики и не реализират възможностите си за преход. Динамизмът на тези универсалии носи и своя психологически нюанс: той не само визира знака като възможност за преход, но внася и мотива за потенциалната възможност и готовност за осъществяване на прехода от един свят към друг, от един начин на съществуване към друг. В този смисъл затвореното пространство напомня инициационното пространство, в което се осъществява ритуалният преход. Пребиваването на душата в тази зона напомня изпитанията на посвещението, включващи символична "смърт" и "възкресение", т.е. в друг контекст, - слизане в ада и последващо възвисяване. Този инициационен нюанс на слизането в своя ад, при отломките на един свят (в който "трудът е вечен и безплоден", където "не живеят нито хора / и нито Божии чеда", а "сенки" и "маски" ("Хижи"), където нищо не може да опази човека от "Нея - вечната разбойница" ("Вратите"), напомня инициационните страдания и изпитания, в които човекът открива тайната на живота и неговия смисъл.

"Защото всяко човешко съществуване се състои от серия изпитания, от повтаряния опит за "смъртта" и "възкресението"... в рамките на своето осъществяване човешкото съществуване е само по себе си инициация."^10.

Екзистенциалните страдания на душата, бореща се в инициационния мрак, отзвучават не само в езика на предметния свят, но и в езика на цветовете.

Разглеждайки раждането, контрастите и хармонията на цветовете, Кандински отделя бялото и черното извън пръстена на живота на простите цветове, защото тяхната същност е между двата полюса - раждането и смъртта:

"Като голям кръг, като змия, захапала опашката си (символът на безкрайността и вечността) - така стоят пред нас шестте цвята, които по двойки образуват три големи контраста¹¹. А отдясно и отляво - двете големи възможности на безмълвието: безмълвието на смъртта и безмълвието на раждането."¹².

Бялото и черното са двата основни цвята, които доминират в затвореното Далчево пространство, като бялото функционира чрез граничната си стойност като цвят на прехода и в този смисъл се доближава до стойностите на черното (бялата варосана зала на болницата, белите легла и покривки, побледнелите лица на умиращите). Двата цвята участват в изграждането на образа на символичната зима ("черни ръце връз прострените бели покривки / като черни оголени клони на зимния сняг" - "Болница"), като отнемат от дървесния код на живота асоциациите с неговото циклично възстановяване, с потенциала на възродителните сили на пролетта. Опозицията бяло - черно, зима - пролет, живот - смърт е разградена и противопоставянето на нейните части е сведено до семантичната синонимия на небитието. Вариации на бялото в това значение е и жълтото (лицата са "с тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла" - "Болница"; мъртвецът е "пожълтял като восък" - "Път"; бащината къща вехне с "жълти стени" - "Есенно завръщане"; "вехне есенното слънце", портретите са "пожълтели" - "Стаята"), чийто оттенък излъчва болезненост, статика и отвъдност. Като цвят на савана и болката бялото на езика на инициацията е цветът на борбата със смъртта, на отпътуването към нея.

"Бялото ... ни се представя като символ на един свят, в който са изчезнали всички цветове като материални свойства и субстанции ... едно голямо безмълвие, което, представено материално, ни се струва като непреодолима, неразрушима, отиваща до безкрайност студена стена. Затова и белият цвят действа върху нашата психика като едно голямо мълчание... Това мълчание не е мъртво, а изпълнено с възможности. Бялото звучи като мълчание, което изведнъж може да бъде разбрано" - пише Кандински¹³.

Бялото, затворило в себе си неопределеността, латентностга на двата полюса: раждане - смърт, радост - болка, цвят на изтока и запада, при "отварянето" на пространството ще угаси модалността на залеза на човешкия живот и ще зазвучи в слънчевия си регистър.

Черното също нюансира своите пулсации. На езика на инициацията това е цветът на победата на смъртта, на слизането в ада. Движението на черното е от безвъзвратното пропадане в небитието до мрака на предсътворението, съдържащ обещание за изгрев. От цвят на хтоноса и ада, от цвят на жестокото ирационално време, което поглъща човека и го отвежда в небитието, той се превръща в цвят на прозрението, просветлението и спасението:

Не зная твоя чин, ни име
на ангелите във реда,
но знам, че ти в нощта откри ми
отново пътя към света.

("Ангелът на Шартър")

Тайнството в здрачаващата се стая, родило се в очите на малкото момче ("Синеокото момче"), разширява границите на пространството и го отваря нагоре, към "Бога и света". Спасен в детския поглед и пречистен в невинността, светът възвръща своя смисъл, неговото сътворение отново става възможно. Част от тайнството на сътворението е и словото - не само в неговия ингресивен нюанс, не само като специфика за послание и спасение, но и като уникална потребност на човешкия свят. Затова и мълчанието на лирическия герой ("години непрестанно") е неразличимо от смъртта, уподобено е на гроб, а неговото нарушаване сигнализира края на пребиваването в отвъдността:

...и днеска от това мълчание
излизам аз като от гроб.

("Мълчание")

Символиката на излизането на профанното време-пространство е свързана със символиката на изкачването, с обредите на прехода (оттук и с образите символи на стълбата, дървото, нишката). Пластичен израз на прехода и проникването в пространството над профанния свят е образът на "стълбата" от стихотворението "Посред ровината":

И по траверсите на релсите със здрача
като по стълба към деня ще се изкачим.

В това изкачване участва и здрачът: мракът не е вече онази отвъдност, онемяла и плашеща. Черният цвят вече не звучи "като едно Нищо без възможности, като мъртво Нищо след угасването на слънцето, като вечно мълчание без бъдеще и надежда"¹⁴. Надмогването на профанното време-пространство става възможно, когато лирическият Аз преодолее съзнанието за безсмислието на битието, разрешавайки драмата, свързана с "подлунния" свят на явленията", в който "всичко остарява и е обречено на загиване" (и "духовните дела, както и материалните неща, и първите, уви, но-бързо от вторите"¹⁵). Далчевият лирически герой излиза от бездната на "проклетите въпроси", приобщавайки се към общата човешка съдба. Лидия Гинзбург в книгата си "За лириката" отбелязва един особено значим нюанс, съпътстващ това приобщаване: "Мисълта за връзката на поезията с живота, за ролята на смъртта тук интересно кореспондира с аристотеловския катарзис. По такъв начин се оказва, че човешкият живот с неговите страдания, мъки, жертви е част от постигането на дълбоката истина, на пречистването, на трагическото прозрение."

Отварянето на пространството се осъществява в онези будни "свети места" и носталгии на личната вселена, където след нощите на безсъници, мора, "видения нелепи и застояли мисли" лирическият герой изпитва жаждата да се потопи в пречистващата първичност на природата, да отмие смъртоносната умора на черните грижи, да преоткрие като след тежко заболяване извечността на мирозданието и да отправи пълни с възхищение и обич очи към него:

...О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханпа
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.

("Завръщане")

Така инициационното тайнство извлича от пребиваването на героя в "отвъдността" знанието на енигмата на живота, превръща "мората" в необходима стъпка към постигането на изстраданото познание-прозрение:

...Каква утеха
и смисъл има да живееш,
което знаеш? Тайнствената книга
на битието е необходимо
ний да четеме лист по лист, с надежда,
без да поглеждаме напред. И който,
обхванат от нечисто любопитство
или от дързост дяволска, поиска
да раздере завесата на дните
и на съдбата образа да види,
намира не живота, а смъртта.

("Кукувица")

Това е Далчевата инициация - прозрение - катарзис, след което е възможно накърненото и разкъсано време-пространство да надделее своята фрагментарност, да се "космизира" и да се докосне чрез безкрайните земни и небесни хоризонти в аксиалната дълбочина на сливането:

Небето и земята се проникват
и ти напразно дириш кръгозор,
така дълбок е този стар простор,
че ти се иска сякаш да извикаш.

("Пътник")

Близостта на небето и земята символно препраща към онова щастливо митично състояние на човека, което Елиаде нарича "носталгия по Рая", и отзвучава в променената душевна тоналност на лирическия герой като своеобразна трансценденция на духа. Черните и оголени дървета, които по-рано принадлежаха към семантичната зона на смъртта, тук се вписват в пространството като imago mundi и axis mundi, дублирани чрез сравнението от аксиалната символика на "двата стълпа дим". Вехнещата безутешно бащина къща - видение, на едно "есенно скръбно завръщане", се оттласква от болезнеността на залеза и възвръща статуса си на сакралност, участвайки в съграждането на визията за един свят, различен от предишния. Огледалото, този "прозорец, отворен в друг предишен свят", разчупва стабилизираните асоциации на отсъствието и пустотата, като отразяваната статика е заменена от калейдоскопичния динамизъм на пространството, изграждащо образа на "цял един нов и дивен свят":

И в огледалото израстват
улици, къщя, стобори,
а от дъното му светло идат хора
и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.
В миг разлюшкват се площади;
дървеса,
стрехи и балкони падат.
Блясват сини небеса.

("Огледало")

Тези чудеса - и в символния, и в предметния ред на душевния и реален ландшафт, отзвучават и в черно-бялата цветова зона, която, функционирайки като рамка на живота (начало - край, живот - смърт), разтваря хоризонтите си, за да даде предимство на "пръстена на живота на простите цветове": червената къщица, червената догаряща вечер, зелените вълни на залива, хората в пъстри дрехи, вятъра с образ ален, белите църквици, клоните, блещукащи като "многоцветни полилеи"... Полихроматичността на художествения универс, изведен от дихромията бяло - черно, е вече част от един различен възглед за същността на човека и за света като негово продължение. Далчев отваря пространството към цвета, насища го с устойчива цветова лексика, която функционира с фолклорна изчистеност: липсват нюансите, полутоновете, баграта е ярка и максимално отдалечена от амбивалентността в мрачната зона на регистъра.

"Чисти, боите са по-ярки. И впечатлението добива неочаквана острота и сила, когато е изолирано и действа само; съседството му с други би го отслабило" - споделя Далчев в своите "Фрагменти".

Допълнителна смислова натовареност в контекста на изображението на зримите неща внасят неочакваността на метафората, естетическата пълноценност на контраста. "Животът на простите цветове между раждането и смъртта"¹⁶ в контекста на Далчевото време-пространство е багреният щрих на омагьосването на света и възвръщането на смисъла, чийто словесен еквивалент са думите от неговата "Молитва":

Научи ме, Господи велик,
да живея като всички хора.

В дългия ден на своя живот, в този огромен свят лирическият герой е минал "край хиляди неща" ("Равнина"), но съзнанието за неосъщественост, усещането за не-битие, което идентифицира изживения живот със смъртта, доминира пътя му през този свят и нюансира горчивата равносметка чрез отсъствието на спомена и погледа:

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
Господи, преди да съм живял!

("Молитва")

След ада на "видения нелепи и застояли мисли", след "нечисто любопитство" и "дързост дяволска" неговата молитва е своеобразно признание за оня прочит на тайнствената книга на битието, водещ към смъртта, но и за смисъла и за надеждата в него, чието име е живот:

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота...

Така носталгията на човешката цялост и по смисъла на битието, затворила кръга на "сложността", търси философията на човека в онази предхождаща я "простота", когато човешкото усилие не е белязано от безсмислието и смъртта не е знак на съдбата.

Въпросът за предпочитанието на Далчев към затвореното, изолирано камерно пространство и доминиращите в него статика и предметност, свързани с идеята за овеществяването на човека, е един от възможните варианти на функционирането на художественото пространство в рамките на едно или няколко стихотворения. Но в контекста на цялото това пространство носи своята философия и естетика. В тази проблематика Далчев внася и своя "композиционен" нюанс (вж. "Фрагменти"):

" За да изпъкне един образ или да прозвучи напълно един напев, трябва да се създаде наоколо му празнота, необходимо е да му се даде един фон от тишина. Защо гледката на улицата - един къс от паваж с няколко здания и дървета от двете страни, - която всеки ден отминаваме безразлични, ни харесва толкова на снимка? Тя е същата, но тук ни очарова, защото е откъсната от околната действителност и ние не виждаме наоколо другите здания и другите дървета... Красотата в голяма степен се дължи на липсата. "

Тази Далчевска "липса", "празнота" напомня естетиката на дзен-изкуството, в което празното пространство между предметите има същото значение, каквото имат и самите предмети. Всяко нещо зазвучава особено, когато се потопи и открои в празнотата, когато липсата е конструктивна част от пространството. Далчевият "фон от тишина" е като дзен-редуването на празнота и текст, на присъствие и неприсъствие в стиховете хайку; като допълнителната семантика в контекста на празнотата, внушена от полусухата четка, която, прекъсвайки изображението на предмета, напомня за неговото присъствие и продължение. В това звучащо "будно" пространство, акумулирало стремежа към интровертното прозрение и познание, е Далчевата "успокоена истина, говореща ни в него"¹⁷.

БЕЛЕЖКИ

1. Елиаде, М. Образи и символи. С., 1998, с. 69. [обратно]

2. Елиаде, М. Сакралното и профанното. С., 1998, с. 50. [обратно]

3. Пак там, с. 78. [обратно]

4. Речник на символите. (Ж. Шевалие, А. Геербрант.) Т. 1. С., 1995, с. 559. [обратно]

5. Елиаде, М. Сакралното и профанното, с. 16. [обратно]

6. Пак там, с. 146-147. [обратно]

7. Пак там, с. 146-147. [обратно]

8. Пак там, с. 146-147. [обратно]

9. Пак там, с. 150-151. [обратно]

10. Пак там, с. 150-151. [обратно]

11. Жълто - синьо, зелено - червено, оранжево - виолетово. [обратно]

12. Кандински. За духовното в изкуството. С., 1998, с. 90-91.[обратно]

13.Пак там, с. 84. [обратно]

14. Пак там, с. 85.[обратно]

15. Далчев, Ат. И сърцето най-после умира. С., 1998, с. 274. Непечатано приживе, с. 274. [обратно]

16. Каидински, с. 91. [обратно]

17. Израз на Гадамер, Х.-Г. [обратно]