ЗЕЛЕНА ЛУНА

Вергиния Генова

web

На Малкия Бръм
с обич и възхищение

Не съм срещала никога Малкия Бръм, само веднъж го сънувах. Но го обичам. Знам, че някой ден ще го срещна. Може би това ще е скоро.

Човек, когато много иска нещо да се случи, винаги мечтае това да стане скоро. А когато го попиташ какво значи "скоро" не може да ти каже с точност. Всъщност "скоро" значи "някога" и е различно от "никога".

Никога досега не съм срещала Малкия Бръм, но със сигурност знам, че ще го срещна някога.

Но това, че не съм го виждала, никак не значи, че не го познавам. Нали ви казах, че го сънувах. И го обичам - това обяснява всичко, нали?

Малкия Бръм е очарователен. Особено когато се усмихва. В очите му живеят мънички фосфоресциращи светулчици, които танцуват. А в лявото му ухо живее щурецът Крок.

Малкия Бръм харесва да слуша песента на щуреца, нищо, че Крок знае само една-единствена. Всяка вечер, когато слънцето се гушва в зелената прегръдка на мекия пухкав като юрган хълм, той излиза на полянката пред къщи. Отваря си една голяма бутилка зелена лимонада, взема си една кошничка с бадемови кексчета и се изтяга на шезлонга. Затваря очи, отваря уши и Крок вади лъка от новия си яркозелен бобов калъф. Започва да свири тихо и отдалече все едно бавно пристъпва в покоите на важна личност. А както ще разберете по-нататък, Малкия Бръм е наистина важен. Особено за тези, който го обичат.

Всяка вечер, понякога даже от сутринта, Малкия Бръм чака да изгрее зелената луна. Светулките в очите му се събуждат и започват да танцуват. Тогава започва да мечтае.

Малкия Бръм винаги мечтае за истински неща. И понякога те се случват.

Веднъж, когато луната изскочи иззад дърветата, кръгла и яркозелена, като току-що измита ябълка, на него страшно му се прищя да си отхапе едно парченце. Устните му се напълниха с приятно киселичък вкус и той преглътна. Беше невероятно вкусно. Надигна се на пръсти, за да отхапе още веднъж, но луната вече беше успяла да скочи на по-горния етаж на небето. Тя го погледна някак косо и през цялата нощ не му обели повече нито дума. Дори не му обели банана, който мъкнеше от толкова километри специално за него. Беше го откъснала от една плантация, като през цялото време се бе напрягала да блести с най-ослепително ярката си фосфоресцираща светлина срещу триглавото куче пазач.

Друг път зелената луна разказваше приказки на Бръм, рецитираше му сонети, които измисляше специално за него. Днес обаче тя просто заметна зелените снопчета бляскави коси и продължи бавно по своя път. Като мина покрай един контейнер, бръкна в джоба си и метна нещо, което меко тупна в центъра на боклука.

Малкия Бръм обаче не забеляза нито едно от всичките тези неща, защото чак до сутринта усещаше в устните си парченцето сочна зелена луна. Искаше му се всяка нощ да пие нейния вълшебен сок и да усеща сладостните тръпки по небцето си.

На другата вечер той си отхапа едно малко по-голямо парче и цяла нощ след това бръщолеви, че тя е най-привлекателната и зелена луна в цялата вселена. Как не го беше разбрал по-рано? Луната само се усмихна безмълвно, кимна му леко и продължи. Не каза нищо и на следващата вечер и на по-следващата, когато Бръм се повдигаше на пръсти и си присвояваше по мъничко зелена красота. Според него тя всяка вечер имаше различен вкус и аромат, точно затова той не можеше да устои на предизвикателството да опита от сладостта й именно тая нощ. Затова Малкия Бръм не забеляза, че тя започва да става все по-мъничка и все по-бледичка, докато една нощ почти се изплъзна между пръстите му.

Тогава Малкия Бръм се разплака и се събуди. Неговата зелена луна я нямаше и той беше виновен за това. Сладкият й сок все още лепнеше по устните му. Беше я загубил... погубил беше точната дума. И сега щеше да бъде тъмно и самотно. Нямаше да има кого повече да чака и светулките нямаше да танцуват в очите му. Крок продължи да гастролира из ухото му със своята единствена сюита, но Малкия Бръм вече не го чуваше. Сълзите безутешно падаха на големи кисело-сладки капки и се стичаха по страните му. Малките черни мравки, които живееха в края на полянката веднага разбраха, че става нещо необичайно и че трябваше да го използват в своя полза. Веднага извадиха огромните бурета, прилежно изработени от орехови черупки, приспособиха една фуния от нацъфтелите под прозореца на Бръм телефончета и започнаха да събират драгоценния сок. Те видяха своя летен шанс да се запасят с огромни количества ябълково вино и бяха невероятно щастливи от това, че Бръм плачеше ли плачеше. Той плака през цялата нощ и през целия следващ ден. Зелените му очи станаха още по-зелени. Всичко около него бе зелено, но зелената луна я нямаше.

Малкия Бръм беше толкова нещастен, колкото би могъл да бъде само някой, който е притежавал Зелената луна и я е загубил. Дни наред той не излизаше от къщи, дори не дръпваше зелените завеси, прясно изплетени от върбови великденски клонки. Седеше си вътре, пиеше зелен чай и гризеше бисквитите, останали от рождения му ден. Тогава тя му подари една от най-хубавите си приказки и му донесе едно яркозелено щраусово перо. Вече не искаше да има рожден ден, не искаше да излиза пред къщата на зелената морава, да боядисва оградата в зелено и да подстригва чемширените топки. Те приличаха на нея. Но нея вече я нямаше.

Нямаше никакъв смисъл да излиза навън. Светът вече не беше приятно зелен, с меката красота на цъфнал пролетен мъх. Светът вече нямаше цветове, беше просто свят.

Свят без лунна светлина.

Бръм затвори очи. Искаше да остане завинаги така. И стоя, стоя... Стоя така дълго... може би почти две трети перпендикулярна вечност, но в един момент една светулка така го разгъделичка в лявото око, че той поотвори клепача си. Примижа леко, светът му се видя нещо странен... по-различен, или по-точно, малко по-предишен. Може би беше успял да върне времето назад. Не можеше да повярва, но изглежда беше истина. Навън светеше ярко зелена мека фосфоресцираща светлина. Това бе тя. Свежа и сочна като току-що измита ябълка. Веднага изтича на двора и светулките затанцуваха в очите му. Той се провикна и замаха със зелената си кърпа, която все още беше малко влажна.

Луната учудено го погледна и попита:

- Бръм, къде се губиш цяла вечер? Нося ти нещо от Зеландия - зеленоока зеленика. Виж колко е мъничка, но пее невероятно хубаво!

Това беше една мъничка перушинена топчица, която се гушеше в шапката му.

Птиченцето изглеждаше толкова безпомощно и нежно, но очите му светеха с фосфоресциращата светлина на Зелената луна. То го погледна някак си доверчиво и потрепна с крилца.

Бръм потръпна и взе зеленооката зеленика в шепите си. Погледна нагоре, но зелената светлина на луната вече се беше скрила зад хълмите. Просветваше свежестта на лятното утро, пропито с аромата на току-що окъпана зелена морава.

Зеленият свят беше възкръснал отново. Или Бръм беше възкръснал. Не можеше да прецени от веднъж... Нито можеше да откъсне очи от птичето, в което и през деня виждаше зеленото сияние на зелената луна.

Не можеше да повярва, че животът продължава в зелено. Мечтите се сбъдваха...

Бръм тръгна да търси зелено просо за своето птиче и погледна часовника си.

Зелената луна щеше да дойде скоро. Скоро значеше някога... може би всеки момент.

© Вергиния Генова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.07.2001, № 7 (20)