Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВАЛИНУРИИ
Elle etait jeune et pale et regardait les cieux.
Une vague langueur s`eteignait dans ses yeux.*
І.
Видях я първи път в един от тия дни,
когато нашта скръб разлива се безкрайна.
То бе на морский бряг. Тя моя дух плени -
неведома жена, безмълвна и омайна.
На нейното чело написано бе: тайна...
Тя слушаше в захлас как бурните вълни
на чайки без приют мълвяха непрестанно
за белия дворец във приказни страни.
Ний бяхме сам-сами. Тя тихо ме погледна.
Защо прочетох аз в замислений й взор
в неизразима нега изразен укор?
Ний бяхме сам-сами... Защо тя беше бледна?
Аз диря оттогаз тоз призрак на жена.
Пустинен е брегът: ни чайка, ни вълна...
ІІ
Дете на морний блян, склони чело -
сега е час на мълчаливо бденье...
Луната в обред таен венчило
от бледи лилии ще ни надене.
Сълзите смръкват в сянка на крило.
О, да обаем с песен на забвенье
грядущий жал за туй що е било -
нали ний чакаме освобожденье!
Несетно мургава ще нощ слети
с копненье по несбъднати мечти
и ще се взре замислена в очи ни.
Дете, да приклоним чело сега
и да възлюбим своята тъга:
нощта въздъхна, жедна да почине...
*
Тя беше млада и бледна и гледаше небесата.
Една неясна немощ гаснеше в нейните очи. [обратно]
© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001
Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.
|