Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТРИЛОГИЯ НА СЪРЦЕТО
Лиляна, мома хубава...
І
Коня яха млад юнак в полето,
коня яха по незнаен път...
Де отива? Рой звезди трептят
и го гледат тъжно от небето.
Черни мисли тегнат на сърцето,
черни мисли: той е сам в светът -
сам, макар че нейде в тоя път
бди дружина, в дружна мъст заклета.
И в душа му таен глас стене:
"Земльо, земльо! зная твойта мъка,
зная как в нерадостна разлъка
майки плачат и синът кълне"...
В глуха болка той склони челото.
Конят влезе най-подир в селото.
ІІ
Късно. Свети. Кой не ляга ощ,
кой е буден в оня двор с тополи?
Майка стара Богу ли се моли,
ил въстаник точи своя нож?
Не! молитва там се не румоли,
нито хъш се стяга в тая нощ. -
На дружина ти избран си вожд;
не минувай, млад юнак, отдоле.
Там Лиляна хубава седи.
Едному ли сал тя беше мила,
ах! един юнак ли мъжка сила
разнебити в нейните гърди.
Оня дом без домник е отколе -
не минувай, млад юнак, отдоле.
ІІІ
Конят приха... Порти от чимшир,
тежки порти някой там отвори;
млад юнаку тихо проговори:
"О немирний! тук те чака мир..."
Псе залая кобно и безспир.
Той навлезе в тихи равни двори
и Лиляна го поведе горе -
гост сънуван на безсънен пир.
Утро. Чакат млад юнак да доде,
млад юнак дружина в бой да води.
О, не чакайте го веч оттам:
в нощ безпътна пътя той изгуби...
Братя, братя! той бе млад и сам,
той бе жаден някой да го люби.
© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001
Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.
|