ПРИЗРАЦИ

A notte bruna...*

Безприютен час е. Кротко се прощават
две сърца разбити. Древний парк мълчи.
Ах! Те няма вече да си обещават -
че не ще се гледат с молящи очи

Словото на Рока ще ги разлъчи
да не се познаят... Що им предвещават
сенките на мрака, който ги личи?
Безприютен час е... Сенките смущават.

Трепетно се спуща траурний покров
на безлунна вечер. Те не ще се видят!
Погледът им тъне в бездни - и в любов
плахо те отхождат...

                                          А къде ще идат
нов обет за щастье да ги утеши?
Те се веч прощават - сиротни души.

2.

Когато лунна вечер на ледени криле
започне да сполита
и тих копнеж погали душата ми смутена -
в един ужасен спомен смъртта ми въплотена
явява се и пита...

И сякаш тайна мъка вселената прокле -
не мога да се моля!
Предчувствия ме плашат, душата ми трепери:
един ужасен спомен - навет на изневери
преследва ме отколе.

И сълзите ме давят, които тя проля
и може би пролива.
Душата ми настръхва щом искам да мечтая:
един ужасен спомен в забвеньето предстая
и всеки блян убива... **

3.

Душата ми е монахиня бледна,
обречена да чезне в самота;
тя носи траура на любовта -
учуден призрак, спрял в мълчанье ледно.

Изгнаница смирена от света,
за сетен път към него тя погледна,
кога замря въздишката последна
на запечатани от скръб уста.

Ах! Розите ми клюмнаха отколе...

С блуждающ взор, с разплетени коси
душата ми днес плаче и се моли.
Молитвата дали ще я спаси?

Тя чака и се моли... и трепери -
зов въпиющ пред безответни двери.

4.

И ето: тя пристъпя - прозрачна самнимбула,
окитена в полуда с повехнали цветя;
обликът й наднича под гънките на було -
трептящо въплощенье... Но де отива тя?

Забравена усмивка челото й огрява
с далечно отраженье на сипнали зори,
в копнеюща тревога защото се надява
да стигне снежний синур на пурпурни зори.

Но ето: ослепена в видения на зони
таинствени, тя губи ненадейния си път
към вечната гатанка; - под разни небосклони
тя вечно се оглежда на същи кръстопът.

Безсъница заспала! Пристъпя тя без ехо
под лунното мълчанье, студена и в огън -
пристъпя тя без памет да запре без утеха
пред мъртвите обети на своя жизнен сън.

** Вторият вариант на стихотворението "Призраци - 2" е поместен в сп. "Листопад", 1914 г.:

Когато лунна вечер на лебедни криле
              започне да сполита
и тих копнеж погали душата ми смутена:
в един ужасен спомен смъртта ми въплотена
              явява се и пита...

И сякаш тайна мъка вселената прокле -
              не мога да се моля!
Предчувствия ме плашат, душата ми трепери:
един ужасен спомен - навет на изневери
              преследва ме отколя.

И сълзите ме давят, които тя проля,
              които тя пролива.
Душата ми настръхва, щом искам да мечтая:
един ужасен спомен в забвеньето предстая
              и всеки блян убива... [обратно]

© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.