Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
PRAECORDIA
*
Excutienda damus...**
І.
Аз знам: ний ще се срещнем! Моят дух мълчи
и глуха самота ме моли да страдая...
Ще бъдеш друга ти - но аз ще те позная
по тъмния завет на търсящи очи.
И шепотът смутен на първата омая
отново ще въздъхне и ще прозвучи...
Ний няма да го чуем - и сред куп лъчи
ний няма да съзрем, навеки слепи, рая.
Но аз ще те позная: ти ще позовеш,
ръцете ми неволно пак ще се протегнат
и миртовий венец те с трепет ще досегнат.
А сенките ще бдят кат в тоя час зловещ
- по-тихи може би и може би по-ясни -
над бедните сърца, де любовта не гасне.
ІІ.
Душата ми, притулена, мълчи...
Скръбта ме гледа
от дъното на черни две очи,
които плачат тихо,
девойка бледа,
затуй ли те мечтите ми смутиха!
Унило в парка есента ридай,
листата капят...
А що станаха розите на май,
розите прекрасни?
На запад
последний луч, последний луч веч гасне.
Нима бе сън! - ний бяхме две деца...
Пред нас стои пустиня.
О спомен на разбитите сърца,
които чакат нямо -
на мъртвата богиня
ний в теб отново ще съзидем храма!
ІІІ.
Ще срещнеш юноша и в чезнещий му взор
сърцето ти ще чуе таен разговор,
от скръб
забравена обзето.
Спомни тогаз, спомни си теменужний час,
когато се заклехме... В трепет и захлас
ний гледахме,
ръка в ръка, небето.
А то гореше в плам. Девойко, въздъхни:
не се ли днес въздигат миналите дни
като над
гроб печални кипариси?
Ще срещнеш юноша - но любовта умря...
Спомни на оня вечер чудната заря
и въздъхни,
и помоли се!
ІV.
Дрезгавината е загадъчно пространна,
смутений ум гнетят съмненья и въпроси...
И плахото затишье, Боже мой! не носи
покой на болната сърдечна рана.
V.
Ти, може би, си таз, що Рокът ми обрече,
в отмяна на скръбта дано се разтуша;
ти, може би, си тя - най-близката душа,
която бе
далече.
Замислений ти взор помамя с бегла жажда
и тихо пак блуждай в копнеюща печал:
у тебе бди грехът - но чувам, възмечтал,
че ангел
се обажда.
Навярно ти си тя! Ела да коленича
пред неспокойний сън на твойте младини;
ела, на туй сърце главата си склони:
то страда
и обича.
Защото ти си таз, която чакам с трепет
под траурний чертог на свойта самота;
ти носиш, може би, последната мечта
на умирающ
лебед...
* Блянове (лат.) [обратно]
** Решавам да се прогони... (лат.)
[обратно]
© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001
Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.
|