Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАЙКАТА
Тя беше млада. В малката градина,
където Пролет всякоя година
бе влизала със песни и цветя -
на пейката, сама, седеше тя.
Наоколо бе топло, светло, странно.
В благоухание на манзорана
денят сияеше, априлски ден
и всеки стрък бе с трепет възроден.
Спокойни бяха чистите лазури -
и нямаше... и нямаше веч бури!
Красиво свела на гърди глава,
дочиташе тя чудните слова
на вдъхновена и изящна книжка
за щастие във любовта. - С една въздишка
внезапно тя престана да чете
и спря очи на своето дете.
То беше петгодишно - вече пъпка,
която се разтваря: всяка стъпка
на тая възраст носи чудеса;
то беше ангелче - без небеса
и всеки бе щастлив, че го обича;
в живота още крехко кат кокиче,
отвред то чака ласки и лъчи
и с буден ум, и с весели очи
следи, разследва, пита непрестанно -
и всяка дума чу открива тайна.
Сега то беше с други две деца.
Опрели къдравите си челца,
наведени стояха те и трите.
Какво ги занимаваше в игрите?
Не видена ли буболечка там
бе приковала техний ум - и с плам
те спореха и гледаха подире?
Или, сърдити, готвеха примирье
под увещаньята на птичий хор?
Без да дочува техний разговор,
унесено тя гледаше и трите
и леко се повдигаха гърдите...
Над нея арка бе извил бръшлян.
Погълнато от неизвестен блян,
лицето й изглеждаше че трепка.
Над взорите полуоткрита клепка
се спущаше, за да ги засени.
Тя млада бе: на нейните страни
цъфтяха розите на първа пролет.
Когато вечер ангели се молят
дрезгавината тихо как мълчи -
тъй тихи бяха нейните очи.
Романът й почиваше на скута.
Какво тя мислеше на таз минута,
загледана във своето дете?
Дали пак споменът й отлете
като пчела да дири сладост още -
и там в прегръдките на брачни нощи,
я коснаха с целувка на уста
свещените мечти на любовта?
На свежото чело дълбока мисъл
невидим пръст дълбоко бе написал.
Но що се мъчеше тя да прозре?
Дали детето й не ще умре
под гнета на съмненья и въпроси,
или - крилато име - то ще носи
утеха и възторг на вси сърца!
Детето приближи и възклица:
"Нали
бе, мамо, всеки прови нещо?
Днес
слънце грей, за да ни е горещо
и
да играем, за да порастем;
то
грей и за да цъфне белий крем.
Царете
- мамичко, нали? - владетеят;
а
птичките - те правят туй, че пеят."
Тя слушаше учудено в захлас.
"А
тати... тати грижи се за нас..."
Тя потвърди и нежно го привлече
в гърдите си, а то, занято, рече -
въпрос нечакан, който я смути:
"Аз
знаех, тъй е... Мамо, ами ти
какво
ти правиш, аз когато тичам?"
С вълнение тя рече му: Обичам! -
и се наляха нейните очи.
Замислено се то отдалечи
и каза отговора на децата.
А в тоя миг зададе се бащата.
© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001
Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.
|