Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
LUNARIA
Nox erat et fulgebat luna...*
Вечер. Поляна в древен лес, населен с лирически същества.
Дрезгавината разстила сенки. Чувства се, че
месецът скоро ще огрее.
Земята:
Искам да почина... Безконечен ход
в безначалний хаос, в мрака на всемира!
Мойта смърт разпръсна вихри на живот
в дебрите на мира.
Аз съм уморена. Толкоз тържества,
толкова безумства - а целта е гроба...
И доде ще носи мъртви същества
моята утроба?
Аз цъфтях на пролет влюбени души
да познаят щастье в непорочна радост
и забвенье тихо да им утеши
чезнещата младост.
Всуе! Всинца стенат с клетви на уста:
ни любов, ни вяра, ни смърт, ни закони -
нищо не помогна! Всичко пак оста
както бе изкони.
Всъде разрушенье, вопли и молби
и ужасний призрак на ехидна вражда!
Цял живот тя дебне докато убий -
гробът я възражда...
С горест:
Това е жребият неумолим:
да бъда - и да бъда сявга скришна -
местото нарицаемо Бохим,
де чуй се ехото на скръб предишна...
И тоз безимен спомен, тоя обред на демони!
О, никога аз няма да забравя една нощ.
На тъмноруйното небе отслужваше се бденье -
и в глухите простори някой плачеше без мощ
и мяркаха се сенките на мрачни привиденья.
То бяха черни облаци в трагеческий керван.
Сред плачове сподавени и плачове зловещи, -
безмълвни и прегърбени те кретаха едвам:
в ръцете им звездите бяха погребални свещи...
О, никога аз няма да забравя тази нощ,
в душата ми оставила като от нокти дири!
И призраците в мен сноват, и аз се питам ощ:
Кого, погребваха тез сенки на вампири?
О тоз безимен спомен, тоя обред на демони!
Полъхва ветрец, няколко листа
окапват с шумоление.
Обръщам се към вас, о девствени чада
на дивата природа - нимфи и дриади;
обръщам се към вас, шумящи водопади,
поточета и дъх на крин и резеда -
вълните в лятна нощ люлеят морний чълн,
прибегнал най-подир за отдих тих в завоя,
на бурното море, за да не слуша воя...
ох, също тъй и вий люлейте моя сън!
Люлейте ме така с унивна, тиха песен
дор бъде моят дух за дълги дни приспан;
люлейте в тиха скръб съня ми: веч е есен
и в тъмний лес умря... умря великий Пан.
Листата зашумоляват, поточето
почва да шурти. В гората се дочуват
тихи песни и призивания. Явяват се
силуети, изтъкани от лазур и закитени
с мирти. Поляната се оживява.
Един Фаун:
О несравнени, чудни, богоравни!
Флора:
Фю, лицемер! Бъди по-скромен, Фавне.
Фаунът:
О недостъпни - вий сте сън на плът...
кога ще ви достигна в своя път?
Алба:
Гората е таинствена и няма -
ти видиш, Силва?
А! Къде е тя,
любимката на горските цветя?
Астреа, де е Силва?
Астреа:
Тук я няма.
Алба:
Но де остана тя?
Астреа:
Не
знам.
Нозарина:
Борей
я спря при тъмний бор да я помилва.
Хлое:
По-скоро, че луната ще огрей -
дозвездний танц е почнал...
Алба:
Силва! Силва!
Зовът, повторен от близкото ехо, изпълня
гората със загадъчен шум и замира.
Всички изчезват под бялата алея на
брезите. Настава тишина
Черният ангел (сполита):
Под лунний мир мина безумен трепет...
Румянцът угасня на снежний хребет,
че Велзевул успя да похити
короната
на Заника.
Вселената трепти
в
смущение и паника.
Пробуждай се, невеста на вампир,
жена-вакханка! Сън на нощ безсънна...
Победа в взора ти сияй бездънна,
за да наченеш
безначален пир
с дихание на
похоти.
Терзай за мен: аз тръгвам в други походи.
(Отлита.)
Земята:
Нощта е огнедишаща: в любов
трепери цял притулений алков,
де в луда страст приключват се обятия.
В разцвет се ронят лилейни листа
и жаждата гори на две уста...
Минута на зачатие.
Две сенки в тишината сам-сами,
две ядовити сплетени лами -
и искат да се слеят... О тъми!
А после туй? Отмала околовръст...
и нова жертва ще нарами кръст
по стръмний друм, що води към разпятие.
Нощта е огнедишаща: в любов
трепери цял притулений алков...
Минута за проклятие!
Силфиди прелитат с въздишки
и се целуват.
Земята (с глас, идещ от бездна):
О ти, чието царство не дойде -
Незнайний! знаен с името на Бога;
О ти, комуто молят се в тревога -
невиден нийде, чувстван всъде...
душата ми те моли с тихи думи:
аз искам мир в туй вихрено безумие,
аз искам мир... Аз искам мир, о Ти!
Защото в страдане съм уморена.
Един беловлас маг излиза на
поляната, бавно повдига ръцете си в
жест на молитва и заклинание, след туй
се оттегля безмълвен в мрака.
Глас отнейде (могъщо):
Мълчание и тайна да слети
на тоя час над цялата вселена!
Настъпва велика тишина. Месецът
огрява зад тъмний фон на гората.
Обвоите на пийзажа се възправят
неподвижни и омагьосани в сребърните
струи на нощта. Земята заспива.
В безкрайността.
Хорът на свободните души:
Ний се носим из ефира
с пориви неясни,
ние - рожбите прекрасни
на бляна и мира...
Една звезда:
Земята спи в тъми -
елате да погледнете.
Друга звезда:
А хората?
Първата звезда:
Тях, бедните,
животът ги сломи.
Хорът на свободните души:
Над топлий юг, в полярните полета
ний хвъркаме със звезди на чела
и няма, няма синур за полета
на нашите крила
-
и близко е далечното!
Една звезда:
Свещен, тържествен звън
се носи в безконечното
и с дивен хор се слива...
А тя - земята, сляпа твар! заспива.
Друга звезда:
О равнодушен сън
пред изгледа на Вечното!
Хорът:
Ний слушаме в надзвездни небосклони
запеяния химн на неогрени от слънца.
Ний сплитаме венци от анемони
за развенчаните
сърца.
Една звезда:
Над земния предел звездица пада -
една в неизмеримия
покой!
Втора звезда:
Дали умира някой, който страда?
Трета звезда:
За нови сълзи гроб ще се разкрой...
Първи полухор:
Ний къпем в Млечний път
тез души що идат
необзорното да видят
-
и да затрептят.
Ларви - те в живота спят,
тук са пеперуди.
Тука в светлина се буди
кой умрял
е в мрак.
Втори полухор:
Ний сме чисти от омрази...
Близо, близо е до нази
пурпурният праг!
Тишина. Долитат акорди.
Сянката на смъртта
(чувства се как витае):
Луната грей под лоното на Вега.
Тайнствено затишьето шепти.
Заветний сън, в предчувствие на нега,
явява се, за да се въплоти.
Дрезгавина над дремлющи води
постелята му готви с мудна стега -
но няма ли грехът да го смути?
Луната грей под лоното на Вега.
Из глухите усои на нощта
разниса екът зов на птица плаха...
Градината с цветята що станаха -
цветята никнали на самота?
Заветний сън, в предчувствие за есен,
отлита с тъжна лебединна песен...
(Луната минува зад облак.)
Харпократ:
В нощта се появиха бегли сенки
и в таен смут луната потъмня:
потъна морна долината в сенки -
затишието почна да стене...
Дали, дали пак вихри ще преминат?
О, може би, цветята ще погинат.
Как тази нощ е страшна! Тази нощ
бленът се спря пред спуснати завеси:
прокобата на Рока се разнесе
и преклониха веч глави без мощ
онез, които утрината чакат,
онез, що чезнат - рожбите на мракът...
Не е ли туй мъчителна мечта?
Но аз дочувам шепот на молитва.
Безгласно въпиюща, тя долитва
с проклятията тъмни на нощта -
и дигат се ръце за помощ в здрачът.
Ох! то са тез що безутешно плачат.
Абракадабра... Бедни, горко вам!
В неописуем стон се слива зова
на много гласове с гласа на сова -
не чуйте ли? Но вие сте отсам.
Мрат вери и съмнения се раждат...
о, може би, душите се прераждат!
Продължително мълчание. Внезапно
дочува се пронизителен писък. Нощта
се сепва. Всичко почва да слухти плахо;
след малко обаче пейзажът пак добива
вкаменено и равнодушно изражение.
Луната излиза от облака бледна. Явява
се фигурата на човека, който пристъпя
с вид на гробно отчаяние.
Човекът:
Не! стига веч... ни крачка по-нататък!
Не мога до до оня край, уречен
да ми е цел: животът ми е кратък,
а
той - далечен.
Защо догонки? Изнурен съм. Всуе!
Денят ми свърши, веч в душата мръкна.
Едничкото ми въжделенье туй е:
да
поотдъхна.
За мен животът глуха бе пустиня
и оазисче нийде се не мерна!
Душата ми е гроб на страсти; гина
в
тъга безмерна.
Ох! мрака, който пълни ми живота,
ти няма ли най-сетне да го пръснеш?
Защо ме тласкаш се къмто Голгота?...
(Мълчание)
Глас из дълбочините:
За да възкръснеш!
Човекът бавно отива насред поляната,
дето стърчи скелетът на един
обгорял пън. Пауза.
Човекът:
Не мога повече, не мога веч:
свещените съсъди са разбити...
Не мога и не мога - две слова,
които още мога да промълвя.
И толкоз млад! На прага на живота!
Напразно аз те чаках в тъмна нощ,
о щастье безпокойно - ти не дойде...
А кой ще ми пошепне нови думи
да се надея с вяра в любовта?
Пред дверите на висшето познанье
бди церберът - съмнението хищно
и туй, което всеки път предшества
на втурването мрачно на нощта.
А ето: те явяват се пред мене -
верига дни преминати в вериги...
Не бяха ли крилати тия дни?
И аз ги гледам, тъжен и виновен -
редица дни отвъргнати, проклети...
И ето - те ме питат с тих укор:
"Що стори ти със нас? що стори, клетий!
Ний дойдохме да ти покажем път,
а ти, безпътнико..."
Ах! те не знаят
защо ги в страх избегнах и защо
от люлката на свойто щастье бягам,
тъй както потокът от своя извор.
Разуверенье... Ах! не знаят те
що страшно има и какво съзира
духът пробуден в свойто заблужденье.
Законът е: денят да мине в нощ...
Надеждата е мойто отчаянье -
и тоз въпрос: какво ме чака утре?
Та, утре - то е гробът. Гробът - то е
преход от помрачение във мрак.
Минути идват и духът си казва:
Аз нищо нямам - нищо не загубих
освен самаго себе си...
Дали,
кога и как ще се намеря аз?
Мъчителни въпроси - безответни...
Аз исках да се слея с таз природа,
която търси привечер покой,
мечтателна и морна, - да беседвам
с тъгата й доде огрее слънце
и пак да чакам заник, здрач и нощ.
Аз исках да обикна всичко, всичко, всичко -
от песъчинката до Макрокозма
и с тях да растна и да се смалявам,
додето стана туй що бях: атом
в душата на бездушната предвечност.
О суета! аз нося в тез гърди
един живот, но който ме убива.
Навеки сам - и викът на безумье!...
Пред мен, зад мен и в мене се разлива
безмерен, тъмен, мъртъв океан.
И що съм аз? Една вълна, не! капка...
Навеки сам - във своята самотност
аз не усетих слънцето дори,
че слънцето не грей за тез що слизат
в изподнята да дирят светлина.
В душата ми обаждат се неясно
неясни думи... Ах! не е ли то
присъствие на туй що в мен отсъства:
завет на беззаветната любов,
или молитва на дете - онуй
дете що бях?...
Кой знай! Но има сили,
които като тъмни словеса
се вмъкват и владеят във живота
на нази - бедните, дори в смъртта...
Човекът опира челото си на обгорелий
пън и потъва в дълбоко и горчиво раз-
мишление. Обажда се кукувица и някакви
плътни криле прехвъркат. Нощта е
загадъчно пространна.
Мечтата (прихожда с тихи стъпки):
Наоколо е тихо... Аз ида да венчея
със дафни и рубини челото на нощта.
Наоколо е тихо - аз ида да копнея,
защото съм Мечта.
И Вечер модроока разпусна веч завеси,
във трепетно желанье, над своите чертози.
Наоколо е тихо. И зовът се разнесе...
О, час на съчетанье на лилии и рози!
Наоколо е тихо... И аз сама блуждая.
А де е той - човекът, къде е той сега?
Наоколо е тихо. Ах! аз сама страдая,
защото съм Тъга.
Сънят обвея всичко: Замря последний глас
на нощната природа. Зефирът ме полъхна.
О час на възрожденье! О тайно чуден глас:
веч всичко ще отдъхне...
Човекът (подига чело):
Аз няма да отдъхна!
Луната се затуля зад облак. Пейзажът
помръква в дълбока тъмнина.
* Беше нощ и луната блестеше... (лат.) [обратно]
© Вен Тин
© Владимир Стоянов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.03.2001
Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001
Други публикации:
Вен Тин. Призраци. Варна, 1994.
|