ГРАДЪТ

Urbi et orbi *

Пред мене той изпъква ощ от първа памят,
кога се впиват в нас и в болката не мамят
на всеки горък лик дълбоките следи
и може би не знам - на майчини гърди
преди съня да вкуся, беше ми познато
чудовището веч. И може би, когато
на тоя свят дошел, изплаках първи път -
то бе вродений страх от него, от Градът -
че виждах го, - Молох, треперящ, който чака
над жертвата, над мен, ръце протегнал в мрака,
готов да изрече убийствени слова...
От него час натъй, край моята глава,
в мъчителните дни и в нощите безсънни
застанал, впива в мене погледи бездънни
се същий исполин, косматий оня цар -
невидим като дух, гнетущ като кошмар.

Той бе навред и с мен. Гърдите, потно прашни,
надвесени пухтяха, в приказките страшни,
над феи от лазур, над рицари без страх.
Чудовище не знам, в което не узнах
аз неговият образ стръвен, първороден...
Той бе навред и с мен - и с поглед в мен забоден
еднаж ми той смути детинский весел шум,
развеял ужас ням над суеверний ум!
Кънтящ от пустота, нашествено безчислен,
и винаги занят, и винаги замислен -
железокамен сфинкс, пред мен стоеше той...

Аз нивга не познах мечтателний покой,
светата простота на селската природа,
где девствена трепти душата на народа,
без много улисия и без много шум;
де пълните коля скрибуцат в полский друм
сред мирис на сено - и где, без завист тъпа,
неволята дори е някак мила, скъпа...

Уви! Повел живот в недрата на градът,
де, стъпкани случайно, съскат и бодат
отровните жила на толкоз подли злоби -
аз вред обиколих... Магьосани и роби,
аз вред видях, гъмжат ту плъзнали, ту в куп
тез жални същества - кат червеи на труп -
родени да умрат, родени за проклятья,
в които, боже мой! познавам близки, братя.

И той, центавър зъл, помежду тях бе тук,
размесил своя хохот с хилядния звук -
на уличний хлапак в безсмисления крясък,
в машинното бумтенье и в струистий блясък
на потоци злато и потоци сълзи.
И виждах го - Градът - как сит да порази,
над потните чела навикнал да се гаври,
полагаше венци от тръни и от лаври...
А в привечерний час, в часът на лунний сплин,
оттегляше се той - изящен господин
в разкошния салон, зад спуснатите щори,
шептящ онез слова на бегли разговори,
в които вее чар, в които бди грехът
над дишащий възторг на ароматна плът.
Убиец или маг, безимен, безчовечен,
изменлив кат жена и неизменно вечен -
аз вред обиколих - и срещах го навред,
до оня тъмен край, до оня тъмен свет,
де жриците сноват на гибелни съблазни
и в дъсчени бордеи беззъби, безобразни,
вещици с хилав смях отварят всяка нощ
скриптящите врата - и хищник дебне с нож...

И питах аз смутен... над толкоз болни рани,
над толкоз същества, разбити, подиграни,
кога се съжали безкрайний трудов ден
и нощ обсени всичко - питах аз смутен:
"О, Вавилон! О, Град, развратен и продажен,
що значи тоз устрем, напрегнат, див и важен,
тоз бяг след часовете, бягащи и те -
и отдих никой път ни денем, ни ноще?
Какво гони ти вчера? Що постигна днеска?
В закана ти ръмжа, с възторг ти ръкоплеска,
дете, мъдрец, стихия - винаги тълпа
и не отпадна нивга, нивга не заспа.
Под твойта тъмна цел човекът мре и стене;
неудолима твърд, възправят се студени
на лунний фон стени до модрото небе
и стига на възбог грамадното кубе,
о, лицемерен град! на твойта катедрала...
Заклинам те, кажи... Проклинам те!"
                                                    Замряло
угасваше тоз вик. В сияюща мъгла
душата на града бездушна, тъпа, зла
летеше над нощта с владетелно мълчанье.

И се пак аз съм в теб. Макар че развенчани
погребвам всеки ден, сред шемета пиян,
ту някой скъп другар, ту някой свиден блян -
обичам те, о, Град, престъпен и омразен!
Готов да прокълна, готов да бъда сгазен
под кървавий въртеж на твойто колело,
пред гордия ти вид навеждам аз чело.
В теб, който се изгуби, себе си намира.
Затуй, че в теб познах изподнята на мира,
ти родствен ми остана, о безродствен град -
защото ти си дух, защото ти си ад!...