В ОГЛЕДАЛОТО НА САМОИРОНИЯТА
Съпротивите на българската модерност спрямо модернизмите ни

Вихрен Чернокожев

web

Ако човек изчете немалкото, често разноречиви, противоречиви опити за дефиниране на понятието модернизъм, може би най-краткото от тях в резюме би звучало така: "Модернизмът е всичко и нищо". Затова вместо модернизмите ни предпочитам да мисля българската модерност. Да приемем, че модерността, в това число и модерността в литературата и изкуството, най-общо казано е ускорено движение на интелектуални идеи, способни да произвеждат култура, познание с универсален пластичен език, глобални образи и смисли, изпреварващи не само малкото битово-историческо време. Малкото битово-историческо време например на Чудомировия герой, който пита половинката си модерно ли е да се ходи на погребение с бастун?

Възниква въпросът: доколко модерен е например българският символизъм, възникнал на българска почва след руския, след френския, след белгийския символизъм? От друга страна - "Поема на злото" на Стоян Михайловски например не е ли диаболизъм - далече преди прозата на Георги Райчев, Светослав Минков, Владимир Полянов да бъде класифицирана като диаболизъм - литературно направление, произхождащо от експресионизма само заради удобството да изглежда литературоведската схема добре подредена?

Бих предложил едно съвсем кратко определение за модерност: модерност е онова, което още не се е превърнало в мода, в модернизъм. Модерността е нещо повече от родов белег; тя е невеществена, категориална, наддисторична структура на онова изкуство, онази литература, онзи живот, които могат да бъдат не просто различими, а различни, съпротивлявайки се на всякакви "изми". Когато едно изкуство стане видимо, забележимо до "изъм", то вече престава да е забележително. Ако напр. хайку е забележителен вековен еталон за модерност, то е защото хайку не е поезия, а нещо автономно друго, което няма име и следователно няма как да бъде обсебено, погълнато от -измите. В момента, в който символизмът, постсимволизмът, сецесионът, експресионизмът, имажинизмът, диаболизмът, постмодернизмът - все едно дали на руска, френска, българска или белгийска почва - започнат да се мислят не като изпреварващо движение към другост, а вече хванати, укротени, ограничени в коритото на метод, направление, школа, - при това натоварени с различни идеологически контексти - те престават да бъдат модерност, изпадат до имитативно модерни, масово произвеждани клишета и се превръщат просто в модна литературна конфекция. Модерността е изгубила своята автономност още преди да е модерност. Процесът на катологизация, консервация и канонизация в литературата и в изкуството е напълно завършен, щом се заговори напр. за "традиция и новаторство" у някой автор, за "поетика на символизма", "поетика на експресионизма" и т.н. Традиция и новаторство са несъчетаеми. Защото традицията не е музей, а минало, което не е минало.

От времето на Сократ до ден-днешен може би само иронията е винаги модерна, защото е живот по ръба на като че ли; екзистенциален помирител на крайности. Следователно не принадлежи към никой "изъм", а само на самата себе си. Много преди Салвадор Дали романтиците са предусещали, че иронията е нещо повече от необходим естетически компонент на мисленето, тя е един от възможните мултикултурални, глабални пътища към свободата и истината. Докато традицията повелява, иронията е самата осъзнавана и осъзнавана, и осъзнавана, изплъзваща се мимолетност, живот като че ли в часа на синята тъга.

Българската модерност в литературата нямаше как рано или късно да не открие мегаломанията на символа, неговата тотализираща претенция; нямаше как да не открие, че бляновете и сънищата на модернистката душа по един имагинерен, иконографски съвършен образ на света, са в края на краищата неистинни. Да събереш в един знак, в един стих същността или значението на нещата - това в края на краищата има твърде малко общо със съществуването на нещата в тяхното свободно движение; твърде малко общо със същностите и значенията. Същност е съществително нарицателно от женски род - може ли същността да бъде непроменлива, постоянна като побит камък? Иронията всъщност се ражда от много лирика и добива правото си на съществуване най-напред в самоиронията.

Мегаломанията на символа, романтически тотализиращата му претенция, нямаше как да не се огледа в огледалото на самоиронията. Защо и Николай Лилиев, и Димчо Дебелянов, и Георги Райчев, и Константин Константинов, и техният литературен кръстник Димитър Подвързачов, когото те признателно наричат Бащата, и Ангел Каралийчев, автор в литературната си младост на модернистичната революционна поема "Мауна Лоа", и Асен Разцветников, и Христо Смирненски - несимволичното сираче на "червената революция", манипулативно обявяван за соцреалист, пародират в антиелегии собствените си лирически възторзи? Пародии на модернистка поезия пишат дори активните преводачи на модерна поезия и проза като Георги Михайлов, Хенри Левенсон. Може би това не са пародии в традициционния смисъл, а антиелегични автоапострофи. За онези, които не познават Хенри Левенсон пътьом ще кажа, че той освен преводач на Теодор Щорм и Стефан Цвайг е и автор на книгата "Политическите съдебни процеси в 1936-1937 г.", дълго време останала в ръкопис и публикувана едва през 2000 г. През 30-те години, тъкмо по времето на Сталиновия терор, Хенри Левенсон е дипломат, първи секретар на българското посолство в Москва.

Съществуват ли наистина българските модернизми? Този въпрос си задаваха още Гео Милев и Иван Радославов. Не са ли те непрекъснато разколебавани и разколебавани най-напред в огледалото на самоироничното вглеждане в собственото си тяло? Иронията към българските литературни модернизми е може би най-лесното нещо и неслучайно тази ирония е преекспонирана например в българановската епоха. Проф. Цветан Ракьовски беше преброил няколко десетки българановски пародии само по стихове на Яворов. В тези често глумливи пародии сигурно се оглежда и страхът от Яворовата модерност. Защото модерността е като меритокрацията. Модерността на, а не в изкуството, все едно дали написано или изобразено, винаги е била и ще бъде реформаторско малцинство. Не без доза авторитарно самочувствие. Модерността е достъпна и разбираема не всекиму, а само за онези, които са способни и компетентни да преживяват, да полагат усилия да преживяват, а не просто събитийно да съ-преживяват. Впрочем културата винаги е била един много тънък и уязвим слой от обществената среда. Днес, докато си говорим за моделнизмите ни, българската модерност е на улицата и е масово оплювана. Защо Шекспировият театър напр. - за разлика от българо-съветската дружба - е от векове и за векове модерен? Защото Шекспировият театър - това е вътрешната сцена на човека, който не просто мисли, а знае. Вътрешната сцена на човека, не просто мислещ, а преживяващ...

Пародиите обаче съвсем не винаги са лековато възнаграждение за страха, глумливо снизяващо недоверие, дори подозрителност към модерността. Тъкмо те могат да бъдат четени и разбирани като едно постоянно огледално завръщане-бягство от праговете на реалността; антитеза на реалността. Съпротивляваща се спрямо -измите ни модерност. Едно от лицата на модерността, опредметяващи усета за невъзможното, опредметяващи усета за мимолетното, тръгвайки от най-делничното, баналното. Дебеляновата "Елегия на литератора" далече преди Барт посвоему предрече смъртта на автора. Нещо повече: Дебеляновите иронични антиелегии, писани редом с "Аз искам да те помня все така", "Да се завърнеш в бащината къща", са покушение срещу литературата като метод за проектиране на илюзии, срещу литературността изобщо.

Тук искам особено да подчертая: самоиронията на българските литературни модернизми и към самите себе си е първият и най-важен признак за модерност, модерност, която по условие е антитетична. Усет отвъд границите на езика. "Препинателни знаци" на Дебелянов, както и фейлетонът му, не случайно озаглавен с препинателни знаци, покрай злободневностите илюстрират тъкмо тази игра между въображаемо и реално. Езикът като отказ от общуване. Комитрагедията на всичките ни отлагани и отложени животи. Това е всъщност съпротивата на българската модерност, спрямо модернизмите ни, съпротива спрямо застиването в литературната канонизация и консервацията в традицията. Модерността няма как да се превърне в традиция, защото знае, че миналото изобщо не е минало. Съзнавано или не, то винаги е тук и сега.

Учеха ни, че Христо Смирненски е пролетарски поет, родоначалник на соцреализма, "непреодолял докрай" символистичната образност. "Рицари след бой" (1923) може да се възприема не само като антиелегичен, самоироничен апостроф към "Червените ескадрони", но и като покушение срещу символизма:

След рицарски празни усилия
не зърнахме нийде в света
сребристата девствена лилия,
която тя нам завеща.

Но верни на светла утопия,
живота всуе ни гнети:
пак носим на дървени копия
железен товар от мечти.

С душа през неволи пречистена,
ний бродим в житейския лес
и шепнем си тихо: "Наистина,
добре, че умре Сервантес!"...

...Но нявга сред шумната столица -
за нас монумент ще блести,
сграден с неплатените полици
и скъпо платени мечти...

За мен "Рицари след бой" е един от безспорните текстове на българската литературна модерност не само през 20-те години на миналия век. Но модерността на Смирненски не е заради горчиво-ироничния, противопоставно обърнат автоапостроф към "Червените ескадрони". Тук Смирненски се прощава иронично-антиелегично с човека-маса, със знамената и фанфарите на винаги еднаквата илюзия, че някой друг, историята, революцията, партията, вожда могат да направят човека не само различим, но различен и свободен. Всеки сам носи на своето дървено копие свободата или несвободата си. Опитите да бъдат учебникарски оразличени напр. модернизмът, като дуалистичен, от авангарда, едва ли не като антикултура и абсурдизъм, не са особено убедителни. Тъкмо в огледалото на самоиронията, автопародията модернизмите ни, все едно как ще ги назоваваме, отчаяно търсят уравновесяване на антитезите, в един все по-фрагментиращ се свят, търсят неговата изгубена цялост. Модерността не е начин на мислене и писане, не е и стил на живот. Модернизъм и модерност са не само контекстуално, но и концептуално различни понятия. Модернизмите имат много имена; те се сменят, оттласквайки се - понякога и с лакти - един от друг. Модерността е дом-преживелище в единствено-множествено число. Преживелище върху онази единствена вътрешна сцена, на която човекът успява или не успява да бъде автор на самия себе си.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.09.2018, № 9 (226)

Други публикации:
Българският литературен модернизъм <http://bgmodernism.com/our_modernism/v_chernokojev> (06.09.2018).

Текстът е четен на Националната научна конференция "Модернизмите ни (българският литературен модернизъм: автори, издания, концепции)", ноември 2013 г.