СВЕТОВНА ПИСАТЕЛСКА СРЕЩА ИЛИ БСП МЕРОПРИЯТИЕ?

Вихрен Чернокожев

web

Казионният Съюз на българските писатели, който през 50-те години на миналия век трижди се отрече от основателите си, а сега вредом се кичи с тях, прогласи по всички медии из цяло Българско: организирал бил от 12 до 16 юни 2006 г. в София и Варна VІІІ Световна писателска среща “Силата и слабостта на думите в диалога с глобализиращия се свят”. Първоначалните съобщения в печата: 120 автори от 52 страни; едва ли дойдоха и 1/4 от тях. Според замисъла на организаторите, сред които личат имената на Любомир Левчев, Николай Петев и особено спонсорите - “харковския” професор Захари Захариев с неговата доволно скандална Фондация “Славяни” (за тях малко по-късно), юнската писателска среща трябвало да продължи след близо двайсет години прекъсване традицията на някогашните международни писателски срещи. (Провеждани неизменно под надзора на ЦК на БКП). Фанфарният им блясък отдавна потъмня и се изгуби, гръмките думи, които трябваше да имитират свободомислие и “преустройство”, отдавна потънаха в нищонеказването. Затова отворих “Литературен фронт” от 1 октомври 1986 г. да си припомня какво се е изпонаприказвало на Шестата международна писателска среща “Мирът - надежда на планетата”. Покрай учтивите внимателно отгледани и вежливо произнесени фрази на гостите, натрапливо се изстъпи един пасаж от речта на председателя Левчев: “Кои са ценностите, които охранява литературата? Това са свободата на човека във всичките нейни аспекти и истината. Свободата се охранява от истината. Истината без свободата и свободата без истината губят своя смисъл”.

Във времето на соцреализма (компютърът не разпознава тази дума и мигом я подчертава с червено, като безспорно сгрешена), литературата ни по дефиниция си беше вардиянин, добре платен телохранител на не едно властническо самочувствие. И сега, през юли 2006 г., вестникът на казионния писателски съюз “Словото днес” продължава да твърди, че мемоарите на разни бивши БКП-величия, писани като под индиго, изпълнени с неизменна носталгия по “социализъма”, били важна част от националната ни литература. А може би по-точно - от националния ни срам! Иван Гранитски се гневи срещу “омерзителната и опошляваща фасулковщина” днес, но не е ли омерзително довчерашни генерали от ДС и ГРУ да бъдат награждавани като писатели “с особен принос”. Принос в какво, в културата ли, или в умножаването на ежедневното зло, което сега иска да мине за национално представителна литература?!

Изречените преди двайсет години Левчеви думи за човека, хуманизма, красотата, за свободата и истината не струват и грош; какъв смисъл имат те в едно брутално, насилническо тоталитарсоциалистическо общество, общество без истини, чиято “добродетелност” остана само за илюстрация в читанките? Днес те звучат още по-цинично от оня октомврийски ден през 1986-а. Империята на всекидневното зло обичаше да се кичи с красиви думи, белким тушира грозотата си и я направи по-незабележима. Разбраха ли вчерашните и днешни трубадури на социализма, че той никога не може да бъде истински - просто защото е още в корена си човеконенавистен. Каква свобода, какви “гарантирани права на човека”, когато свободното общуване на хора и идеи катадневно, неизменно беше надзиравано и възпирано под дулото на Държавна сигурност? Основният сатрапски принцип: не информирай и владей отравяше българските дни. Достъпът до информация беше за малцина богоизбрани, включително и чрез т.нар. „Бюлетин на СБП”, разпространяван „само за служебно ползване”. Днес още не знаем, няма и да узнаем колко хиляди хора са се препитавали от доносничество, щом членове на закритата комисия Андреев твърдят, че с около 550 необявени ДС-агенти във властта бодро вървим към ЕС. Въпросът е докъде ли ще стигнем на куц крак.

Какви традиции, чии традиции иска да продължи и внуши сега “литературата Левчев” и компания? Поредната гръмко разгласена “световна писателска среща” в края на краищата се оказа само амбициозно учрежденско мероприятие за повдигане “рейтинга” на Съюза на българските писатели, който отдавна не е съюз; надживявайки себе си, съществува само по инерция. В една неиздадена още книга на писателя Георги Гроздев за срещите и разговорите му с български и балкански писатели Йордан Радичков споменава срама и унижението, когато открил в домашната си камина подслушвателно устройство. И си представям как докато председателят Левчев произнасял през 86-а от трибуната на международната писателска среща високопарните слова как светът щял да се управлява по “законите на красотата”, класикът Радичков, превеждан и разбиран по цял свят, дърпал с две ръце кабелите на подслушвателя, дано изтръгне срама и унижението.

Днес, когато Николай Петев призовава поредната писателска среща за “истински думи, верни, дълбоки, честни, съвестни” - как да му повярвам? Първото, което ми идва наум е: виж кой говори! По-важното е обаче, че тази среща така и не се състоя, защото от нея оглушително отсъстваше съвременната българска литература. Отдавна и безвъзвратно мина времето, когато писателите си мереха славата на килограм и мечтаеха за “безкласовото мироздание”. Отдавна и безвъзвратно отмина времето, когато държавните институции бяха изобилна хранилка за писателски честолюбия. Животът сам си пише романите; остава само да бъдат талантливо преписани, преведени. Който не може сам да си бъде институция - по-добре да не измъчва словото. Колко лесно е да си сега писател без Емилиян Станев, без Генчо Стоев, без Ивайло Петров, без Йордан Радичков, без Блага Димитрова, без Христо Фотев, без Петър Алипиев, без Радой Ралин... Никакви думи не могат и няма да запълнят тази бездна. Още нещо: от Петевото учрежденско мероприятие оглушително отсъстваше младата българска литература от 80-те и 90-те години и без това методично заклеймявана по страниците на тогавашния в. “Български писател” като “отродителство”.

Нямало ги на “световната” писателска среща младите български писатели; та що от това - нали там повече от очевадно присъстваше като генерален спонсор измисления в някакъв Харковски университет професор Захари Захариев. Бивш нещатен сътрудник на Шесто управление на ДС от 1969 до 1984 г. Председател на скандално известната Фондация “Славяни”, която си имаше и фалиралата банка “Славяни”, и незаконния Славянски университет в България. Член на ВС на БСП и едно от главните действащи лица в скандала с иракския петрол като консултант на Манджуковата фирма “Машиноекспорт”. Да припомним: Петър Манджуков е и издател на в. „Дума”. Както казва посланик Джеръми Хил „Криминалните интереси в България са неудобно близко до политиката и бизнеса”.

Какво общо има всичко това с писателството и изобщо с литературата? Нищо. Но отдавнашните топли БКП-БСП връзки със Съюза на българските писатели сега под управлението на Николай Петев, са повече от очевидни. Автентичната гротескна лъжливост на някогашните писателски срещи, организирани от Съюза на българските писатели, сега е трудно поносим кич. Подробно, по часове и минути ще узнаете от програмата точно кога гостите са пътували, закусвали, обядвали, вечеряли, почивали; кога са пили кафе или са се срещали с кмета на Варна. Но нито дума няма да откриете там какво са си говорили. Подведомственият на СБП вестник “Словото днес” публикува някои изказвания, в които освен антиглобалистката тенденция личи колко заразна е стиловата мимикрия на соцреализма. Един испански писател бил изпаднал във възторг заради приветственото слово на президента Първанов. Откъде да знае милостта му, че Първановата “държавническа” загриженост за литературата е само бегъл епизод от предизборната му кампания и безвъзвратно ще отмине с нея. Всичко това съвсем не случайно напомня гротеските във „Форсирането на романа река” от Дубравка Угрешич; на фона на една международна писателска среща литературните хамбургери са по рецептата стар конформизъм, подправен с щипка лъжесвободомислие. Който не може сам да си бъде и държавата, и славата - няма как да се нарече писател. “Световният” блясък на VІІІ писателска среща в София и във Варна така и не се състоя; не случайно тя беше бързо-бързо изнесена далече от столицата във Варна. Там се родила идеята за “паркове на поезията”. Нищо ново: където няма поезия, лесно никнат заместители.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.08.2006, № 8 (81)