МАГИЧНОСТ И РЕАЛНОСТ В "СВАТБИ НА ЖИВОТНИ И НЕЩА"

Вихрен Чернокожев

web

Що е магически реализъм и има ли почва у нас? Имаме ли основания да търсим негови латиноамерикански съответствия в българската литература? Стотици са опитите да бъде дефинирано изкуството магически реализъм. Ако знаехме що е то магически реализъм, магическият реализъм на Маркес, Кортасар, Марио Варгас Льоса, Астуриас, Борхес, Хуан Рулфо просто нямаше да е магически. От камбанарията на нашия български опит по-лесен изглежда въпросът какво магическият реализъм не е. Магично-реалните рисункописни "Сватби на животни и неща" (2015) от Рая Господинова и Георги Господинов ме доубедиха, че магическият реализъм със сигурност не е фантастика, не е фентъзи, не е безбрежен като социалистическия реализъм, не е просто поредният реализъм, напр. неореализъм. Карибският магически реализъм не е екзотичен литературен стил, школа, направление, течение, а начин на дишане, начин на живеене. Впрочем Маркес твърди, че жизнеността и популярността си магическият реализъм дължи на Кубинската революция от 1953 г. и на Фидел Кастро, но това е друга тема. Тук немалък принос имат и латиноамериканските диктатори и диктатури.

В едно интервю с мексиканския журналист Луис Суарес, публикувано в сп. "Семпре", 19 юни 1978 г., Маркес категорично казва: "Така наречената магическа литература на Латинска Америка, която е може би най-реалистична литература на света, се намира в границите на точно определен културен регион: това са Карибите и Бразилия. Смята се, че своя магически заряд тя дължи на негритянския елемент. Но в действителност този заряд има по-ранен произход. Първият шедьовър на магическата литература е "Дневникът на Христофор Колумб". И той е толкова пропит с магията на Карибите, че самата история на книгата става невероятна."

Започнати като домашна детска игра "в едни есенни вечери", "Сватби на животни и неща" - издание на "Жанет - 45" - опитва да събере в едно нещата и животните и да изведе детайлите и нюансите на нещоживота до винаги. До фундаменталните принципи на битието. Това не са измислици и драскулки, а реалност, реалност, реалност и пак реалност, но вече добавена реалност. Катадневна реалност е зеленият диван "с поизносен гръб", който "цял живот седеше в ъгъла и си вършеше кротко и честно диванската работа". Добавена реалност е, че диванската му душа, макар и да живее в дом, е бездомна. Докато един ден се превръща в "душа на крокодил", която в самозащита може да покаже крокодилските си нокти. Всекидневна, дори банална реалност, е зеленият плюшен крокодил, прозорецът с вазата, книгите в библиотеката; реалност са шкафът, Айфеловата кула, жирафът. Така, както е едновременно физически реална и метафизическа тъгата на всички неща по другост. Откриването на реалността, радикалната, крайната реалност зад въображаемото. Ето един от опитите на шестгодишната по онова време Рая Господинова, когато храбро експериментира да събере в едно муха и таралеж:

Таралеже, ако се съберем, нашето дете ще има бодли. И крила, казал таралежът. Ще се казва Мухоеж, рекла мухата. А не, ще бъде Ежомух, тропнал с крак таралежът.

...Мухоеж!

...Ежомух!

Ако ме обичаш, хвъркни с мен.

Ама аз не мога

Тогава ЧАО И СБОГОМ.

"Чао и сбогом" са написани от шестгодишната Рая Господинова категорично, черно на бяло с големи ръкописно-печатни главни букви. Децата най-остро преживяват дефицита на споделеност. Но болката от раздялата е и шанс за автономност. Чудно ли е, децата са по-креативни, по-категорични и радикални в споделените и несподелените си преживелици. Преживелици, които категорично отхвърлят феодалната диктатура на литературността, олитературяването. На същата тема, само че в обратен ред "Муха и таралеж", в лявата част на страницата Георги Господинов остава да се чуди "какво щяхме да правим с бодливите мухи и летящите таралежи". Поел е огромен риск Георги Господинов като се е съгласил да пише с дете, да бъде съавтор на дъщеря си Рая. Негови са "Сватби на животни и неща" в лявата част на книгата, територията вдясно е на Рая Господинова. Децата са вселенски същества; те винаги са по-свободни в съпреживяването на реалността, в изобретяването на пространството и времето. Защото всякак са по-близко до това, което нещата означават, до онези придмитологични времена, когато нещата все още нямат имена. За тях символното и въображаемото са рисункописни знаци на реалността в една все още неделима психична вселена. Да събереш природното и социалното като съвкупност от съгласувани системи в една няколкоредова история е експеримент повече от магически. Може би магическият реализъм е провиждането на реалността, реалността и пак реалността зад въображаемото? В "Сватби на животни и неща" животът имитира литературата, но не й подражава.

"Сватби на животни и неща" е експресивна импровизация, преодоляване на самотата на нещата в нас и около нас. Начин на интуитивно разбиране на другия и друтото, което с една дума се нарича емпатия - способността да споделяш и съпреживяваш чувствата на другия. Емпатия е, магическа емпатия, когато жирафчето от цирка, останало без майка, когато попаднало под Айфеловата кула, вдигнало глава и извикало: "Мамо!" Да вдъхнеш майчински инстинкт на тонове желязо, които отблизо сигурно са ужасни - това не е ли емпатия? Да събереш в едно изискана камила и чайник, който мирише на лайка, не е фантазия:

"Отишла при него (камилата - б.м., В.Ч.) и го попитала: искаш ли да се видим на центъра и там да се оженим? Добре, но само ако ми обещаеш, че ще си родим стадо камилочайничета, които миришат на лайка с мед."

Едва ли по по-нюансивен начин може да се изрази усетът за нещоживот; нещата трябва да си говорят, да се обичат и да търсят продължението си до винаги. Бракосъчетанието, женитбата между нещата, надеждата за продължение внушават сигурност, удържат не само детските страхове и тревожност. Когато нещоживотните се женят помежду си, светът всякак изглежда по-стабилен, по-човешки предвидим и разбираем. Зад всяка разказана в книгата предметно-екзистенциална история има поне още една история, а може би безброй истории - твърде реални и реалистични, за да са приказна измислица.

Едни хора се женели на плажа. Детето им си играело на пясъка. Неговият пояс много харесал тромпета на един от музикантите. Тромпетът също харесал пояса. Поясът и тромпетът издебнали, когато никой не ги гледа, едновременно се хвърлили във водата и отплавали.

Любовта между тромпет и пояс тук не ни разказва басни за взаимността, нито разгръща митологии. Благодарение на точно тази любов, "детето се научило да плува без пояс, а музикантът - да свири без тромпет".

Същият нещоживот е разказан вляво от Георги Господинов като "най-хубавият нощен морски концерт." Рая Господинова е далеч по-приземена и прагматична. Благодарение на любовта между пояс и тромпет детето и музикантът придобили не само нови практически умения, но и повече независимост, повече свобода. Детето се научило да плува без пояс, а музикантът да свири без тромпет. Можем да продължим историята още малко: На истинската сцена на своя живот същинският "Аз" не се нуждае от помощни средства (още по-малко пък литературни). Както и тази книга няма нужда от посредничеството на критическото четене, което убива магичната реалност на разказаните бивалици. Както казва циганинът Мелкиадес в "Сто години самота": "Нещата имат собствен живот, цялата работа е да им пробудиш душата." Точно това са постигнали Рая Господинова и Георги Господинов.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2016, № 12 (205)

Текстът е четен на Научната конференция "Магическият реализъм", 21-22 юни 2016 г., организирана от Направление "Нова и съвременна българска литература" в Института за литература - БАН.