ВЪПРЕКИ СОЦРЕАЛИЗМА
Приписки към романа "Мацакурци" ("Вуцидей") на Асен Христофоров

Вихрен Чернокожев

web

Икономическата история на България сигурно ще запомни професора по финансови и административни науки в Софийския университет Асен Христофоров като блестящ учен, създател на Статистическия институт за стопански проучвания през 30-те години на миналия век у нас (финансиран от Фондация "Рокфелер") и пръв критик на икономическия модел на социализма. В историята на българската икономическа наука проф. Асен Христофоров е поставян редом с имена като проф. Симеон Демостенов, проф. Димитър Мишайков, проф. Оскар Андерсон, проф. Иван Кинкел - един от създателите и пръв председател през 1932-1938 г. на Българското социологическо дружество.

Литературната ни история знае по нещо за Асен Христофоров като образцов преводач на Джойс (смятан за неразбираем и непреводим), на Джек Лондон, Джером К. Джером, Хенри Филдинг, Шарлот Бронте, но тепърва й предстои да възстановява паметта си за писателя Асен Христофоров, който е все още малко познат даже на истински изкушените от литературата.

Защо ли? Защото неговото литературно творчество е като че ли внезапно, неочаквано явление. Да добавим, че Христофоровото литературно творчество живя депресивно, под похлупак, живя години наред (макар и цензурирано), в целенасочена опозиция срещу насилственото обезличностяване. Живя вътре в себе си, по природа автобиографично и неприспособимо (въпреки опитите за приспособяване) към канона на социалистическия реализъм.

Ако соцреализмът у нас през втората половина на ХХ век е силово наложена и строго охранявана тоталитализираща метафора, метафора на тоталитарната власт, то Христофоровият роман "Мацакурци" (Издателство "Медицина и физкултура", 1958) съзнателно разгражда тази клиширана метафора, която имаше претенциите да инжинерства над човешките души. Асен Христофоров, интелектуалецът от Роберт колеж, от Лондонския икономически институт, знае, че в края на краищата всякое клише на масовата монументална пропаганда, имаща налудните претенции да се разпростре върху целия обществен живот, неизбежно се изражда в кич. Още от първата си страница романът заявява своето чувство на дистанцираност, на физическа непоносимост към задължителния свръхидеологизиран колективистичен патос на деветосептемврийските победители. Началото на романа е ситуирано във времето с пределна документална точност:

"Странно наистина, но беше точно три години, три седмици и три дни след първия Девети септември. В тая тройственост нямаше нищо знаменателно, нито пък имаше нещо кабалистично, но навярно пак ще се намери някой да каже, че съм опак човек! Впрочем тъкмо затова бях тръгнал към планината. Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях да заживея като отшелник и никой нямаше да се занимава с характера ми. Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек".

Да оставим настрана педантично фиксираните "три години, три месеца и три дни", както и не случайно трикратно повтореното “опак човек". Номерологията твърди, че цифрата 3 отговаряла за интереса на човека към науките, техниката, изобщо към всяко необичайно нещо. По-важното обаче е, че още върху първата страница на романа решително се намесва вездесъщата цензура в лицето на издателския рецензент Здравко Сребров, познат на Христофоров от общата им служба в БНБ. От авторския машинописен екземпляр на "Мацакурци", съхраняван в Националния музей на българската литература¹ (Христофоров 1958) става ясно, че оставката е всъщност заповед за уволнение. Под тънко подострения цензорския молив е изчезнало Христофоровото заричане да бъде последователен докрай срещу гонителите си, поселвайки се "в пазвите на планината с твърдото намерение да е "непреклонен стоик и дори аскет". Както някогашния рилски пустинник натъртва Христофоров - и също като него "да прекарам дните си в тишина и усамотение", помнейки, че "имам зъб на съдбата и на ония, които бяха приели оставката ми". Вместо този пасаж в първото старателно цензурирано издание на "Мацакурци", от 1958 г., а и по-късните издания на романа, прекръстен преко авторовата воля на "Вуцидей", е монтирано следното бодряшко изречение: "Търсих очистителна промяна в живота си и мислех, че ще я намеря в планината." Само че в Христофоровите представи планината не е само декор за масови шарени пътеписно-туристически екзалтации, а нещо много повече. Планината му връща основното право на свободния човек: да има пред себе си хоризонт. Колкото се може по-далече от примката на страх, сервилност, подчинение. В софийската градска джунгла от 50-те, доминирана от смазващите, унизяващи човека сивокаменни обеми на сталинската архитектура, този хоризонт многозначително отсъства, стопен не само от зимната мъгла:

"В столицата пристигнах въодушевен, но скоро угасна и сетната искра от тоя неочакван възторг. Гъстите мъгли ме задавяха, вонящите пушеци караха очите ми да сълзят, а отколешните ми приятели сякаш отвръщаха глави. Те все бързаха, даже не поспираха и често пресичаха улицата, за да избегнат срещата". В по-късните издания тук са вклинени следните по соцреалистичному бодряшки изречения: "Наистина градът се беше разхубавил за една година. Грамадните витрини мамеха..." и т.н., и т.н.

В "Мацакурци" няма и следа от монументалните масови пропагандни клишета на соцреализма, конструирани заради задължителното "идейно преобразяване и възпитаване на трудещите се". Митинговият колективизъм на масата и класата, като част от задължителния за онова време повествователен реквизит, тук придобива унило-карикатурните до болезненост очертания на примирено дефилираща стадна несвобода:

"И тия неонови светлини по големите булеварди! Бледи и мъртвешки изглеждаха лицата на минувачите под синкавите светила. Взирах се в тях и все по-често копнеех да срещна мацакурец с калпак на главата и небръснато, но здраво и обгоряло от слънцето лице. Например Вуцидей, или добродушният бай Михал ... Вместо тях насреща ми идеха младежи с изпити лица, увиснали рамене и грижливо разчорлени коси, или девойки с лъскави очи и овчи крака. Да, тъкмо с овчи крака, защото само овцата може тъй да чупи нозе при походката и да ситни, дорде върти глава насам-натам..."

Отмилял му е на Асен Христофоров по онова време даже и родният Пловдив. Причината може да се открие в мемоарната книга на Йордан Русков "Цветя на злото. Из хербариума на ДС" (2000). През есента на 1956 г. след разгрома на Унгарското въстание Русков пише и разпространява нелегално като листовка стихотворението си "Зов за свобада", в което призивно се надява "Ще се разчупи бронята съветска в нашта гръд!" Стихотворението е разпратено до десетки писатели в това число и до Асен Христофоров. Няма как неговото име да не попадне в полезрението на ДС. Ето я тази, цитирана в книгата на Русков, ДС-характеристика, от която Асен Христофоров няма да може да се отърве до края на живота си:

"Умен и много начетен. Поклонник на Запада, особено на всичко английско. Завършил "Роберт колеж Цариград и университета Кембридж Англия. Страшно озлобен, че е пратен в ТВО щял да дири сметка защо и кой... Много предпазлив при разговор".

* * *

На гърба на още първата цензурирана страница на "Мацакурци" цензорът-рецензент Здравко Сребров, въпреки че признава някои качества на ръкописа, императивно е написал: "Реакцията върви срещу течението в социалистическото общество". И още: "Прояви на индивидуалистична философия във века на колективистичния закон". И още: "В 1947 г. да се осъжда човек на аскетизъм това определено значи скаран със социалистическия строй".

Един човек срещу целия деветосептемврийски строй! и това ако не е епос, обърнат наопаки...

Идейните надзиратели на писателя Асен Христофоров не му простиха куража с цялото си същество да върви срещу "века на колективистичния закон", обявен за фундамент на соцреализма. Чудно ли е тогава, че "цяло село го мрази", както педантично си е отбелязал пак Сребров. Махалата винаги се обединява срещу личностите.

Изкушавам се тук да цитирам още един темелен за цялата книга, но старателно зачертан на 4-та страница пасаж от авторовия машинопис на "Мацакурци". Ето какво си мисли професорът по финансови и адвинистративни науки, бившият лагерист Асен Христофоров, изпратен през 1952 г. без съд и присъда на остров Персин в Белене. Докато върви срещу течението на Черни Искър, стараейки се "да поотложи неизбежния допир с мацакурците", Христофоров вече твърдо знае рефрена на отшелническия си живот:

"Срещу течението. Тази мисъл ме осени в другия, в преносния смисъл". И тук в машинописния оригинал на "Мацакурци" следва цензурирания, липсващия в по-късните издания (например изданието на "Български писател" от 1970 г.) пасаж:

"Закрачих бодро, твърдо, дори настървено, изцяло погълнат от чувството, че не всекиму е дадено да върви срещу течението. За това са нужни силни хора, уверени в себе си, надраснали другите. Да, надраснали другите, като онези величествени борове, които стърчат самотно сред ниските клекови храсти... Тъкмо тия борове личат отдалече, те всъщност красят планината, но защо ли мълниите падат най-често върху тях?"

Противно на Дарвиновия закон, най-често оцеляват не най-силните, а успешно мимикриращите. Оцеляват лесно приспособимите, но Асен Христофоров не е от тях. Той решително поема риска да е независим и неприспособим във време на тотална политически наложена зависимост и приспособимост. Почти двегодишната му лагерна одисея в Белене е белязана и от неуспешен опит за бягство, който, според кратките лагерни записки, писани на английски език, му струва пет дни карцер. Неговото отшелничество е протест срещу бесовете на "социализъма", които по думите на близкия му познат Георги Марков отнеха "всякаква красота на живота, възвишеност и чувствителност". Не случайно Асен Христофоров ще нарече обиталището си край Мацакурово "Бърлогата" и ще поръча на приятел художник да изпише това име-протест на входната врата, там, където други биха окачили табелка с титли и звания. Открито заявявайки по този начин още веднъж своето инакомислие. Закритото, уединеното местообитание е предизвикателно високо, ясно афиширано, категорично разпознаваемо в своята предизвикателна отделност. "Бърлогата" ще е както сам Христофоров отбелязва - неговото "екстериториално, фактически извън обшеството" живелище; последен пристан и утеха на подгонения като звяр, дамгосан с клеймото на родоотстъпник и шпионин лондонски възпитаник. В "Епизоди от един живот" съпругата му Люба Христофорова си спомня:

"В края на 1948 г. аз бях командирована за няколко месеца в Боровец. Службата ми беше тежка, работехме денонощно... Често се криех някъде, за да си поплача. След три месеца тръгнах към нашата "Бърлога". По пътя си мечтаех как ще ме посрещне Асен... Открехнах тихо вратата. Исках да го изненадам. Той не ме усети. Стоеше облегнат на масата, загледан в далечината през прозореца. Уплаших се. Погледът му беше отчаян и безнадежден и в същото време бушуваше скрита ярост поглед на звяр в клетка. Слушала съм да се пее в народните песни "Стори ме черен въглен..." Сега разбрах какво означава това. Необръснат, със стари неугледни дрехи, лицето му черен въглен. И до днес не съм виждала по-трагична, не тъжна, а трагична фигура" (Христофорова 1991: 58-66).

В "Мацакурци" няма почти нищо от символите и знаците на соцреалистичната естетика. Мярка се бегло един партиен секретар, когото веднага репликират: "Говориш като уводна статия". На друго място в романа, наблюдавайки зората на един текезесарски трудоден, овчарят Вуцидей по обичая си насмешливо-иронично отбелязва: "Виж де, погледни! Виж как се строи социализъм; жените го строят, мъжете го вардят".

Романът "Мацакурци" е забележителен принос към политическата зоология на социализма. Под желязната пета на цензурата един бивш болшевик-троцкист, "вечно отричащ всички нови мероприятия", набързо е преобразен в комунист "още от преди Първата световна война". "Петимата местни големци", които отказват на Христофоров да му съдействат в селищните му проучвания, защото вече не бил "държавен учен", са се превърнали в "петимата местни ръководители". Заслужава да се спрем по-задълго върху още един от старателно цензурираните в машинописния екземпляр пасажи:

"Петимата местни големци се бяха събрали в стаята на председателя. Познавах ги бегло, но още не можех да запомня кой каква длъжност изпълнява. Дорде науча името на председателя на селсъвета, той напускаше и ставаше директор на селкопа, а директорът на селкопа поемаше ръководството на кооперативния гатер. Естествено, бившият директор на гатера ставаше предсетател на селсъвета. Дорде привикна с него, той освобождаваше длъжността и се прехвърляше в училището, а главният учител сядаше в неговото кресло. Междувременно председателят на кооперативното стопанство чакаше да се освободи едно от другите четири места и да отстъпи своето".

Тази до болка позната на по-възрастното поколение българи вездесъща бюрократично-административна въртележка показва ирационалната структура на управлението, макар и на най-ниско ниво; тя беше един от основните крепежни елементи на психологията на "социализъма", където всеки е лесно резмествано и още по-лесно заменяемо (или пък отстранимо!) "колелце и винтче" нагоре-надолу по всичките етажи на апаратната стълбица. Името, самоличността тук нямат абсолютно никакво значение. И не случайно "петимата местни големци" са безлични, безименни знаци на лесно манипулируемата и манипулираща посредственост. Петимата местни големци са еднакви, а еднаквостта е най-естествената почва на насилието в тоталитарните общества.

Визирайки "петимата местни големци", Христофоров е почти репортажно-директен в израза си. Има обаче в романа един друг забележителен епизод за величествената проява на страха, който селският бик всява у селските говеда. Този епизод звучи като притча за страха в авторитарното или тоталитарното общество, където най-безопасно е да си никой. Общество, където "никой не трябваше да нарушава реда на парада", както пише Христофоров. Ето ги, почти сетивно осезаеми, животинският страх, волското търпение, които архивластникът всякога съзнателно всява сред стадната тълпа разчовечени поданици, за да опази привилегиите си и за да се радва по-дълго на стадното подчинение:

"Надушил говедата дълго преди първото добиче да се покаже от гората, бикът бе застанал в дъното на широката поляна. Той навярно знаеше, че техният път води покрай реката. Стоеше като статуя в храм на езичници - неподвижен и страшен, с провесени към земята гърди и вдигната глава. Ноздрите му жадно душеха въздуха. Някакво страшно напрежение се излъчваше от неподвижната му стойка и говедата се стъписаха. Първите петдесетина добичета спряха на място в горния край на поляната и неусетно се подредиха едно до друго в почти права линия като войници на парад. Нито един вол не посмя да пристъпи крачка напред.

С всяка измината минута други говеда напираха зад редицата на първите, нареждаха се във втора верига или излизаха встрани, удължавайки първата колона. Те попоглеждаха към селото, но престанаха да мучат, сякаш всяко се боеше да не обърне вниманието на страшния господар върху себе си. Тъй се нижеха минутите. Говедата почваха да нервничат, тръпки пролазваха по краката и гърдите им, но никое не пристъпваше напред. След половина час пред бика се насъбраха всички триста добичета, наредени в две-три прави и дълги редици в горния край на поляната, а отвъд тях вече се задаваха самите говедари. По едно време ниска крава с извит гръб рече да се откъсне от веригата и да поеме косо към реката, Бикът я забеляза, леко изви глава и тъй страшно зарева, че кравичката спря на място и дори отстъпи малко назад. Никой не трябваше да нарушава реда на парада! Той наблюдаваше безмълвно поданиците си, страшен и величествен от чучката, върху коята бе застанал, с тъмни, надиплени до земята гърди и две черни кръгли петна около очите, които сякаш хипнотизирваха безпомощните говеда."

Във време, когато България, въпреки лъжовния април 56-а, по примера на СССР също е робска страна в процес на развитие; когато дори приказникът Ангел Каралийчев е принуден да съчини романов славослов за "вожда и учителя" Георги Димитров, за да засвидетелства лоялността си към "народната демокрация", а Никола Фурнаджиев си налага автоцензура, преправяйки "По пътищата ти вървях" според соцреалистичния канон, Асен Христофоров открито предизвикателно не се съобразява с трите най-важни задължително постулирани крепежни елементи на соцреализма: партийността, идейността, и чак на трето, последно място народността, но неизбежно пак по партийному. Да не се съобразяваш с комунистическата партийност, да подриваш всякак нейните откровено тоталитарни устои в писмено закрепен, че и тиражиран текст, в ония години, когато компартията и държавата са едно и също, е равно на държавна измяна.

* * *

Най-голям, че и особено весел празник за народността в Мацакурово е варварският обичай "песи понеделник". Има ли сили кротката и примирена "древна мацакурка" баба Минка да му се противопостави? Тази детайлно описана от Асен Христофоров мацакурска варварска инквизиция на кучетата е само един от образите на жестокост, примитивност и варварство, на изначалното зло, вселено у човека. "Опасен реалист ще коментира в една от многобройните си цензорски бележки към романа Здравко Сребров.- Ако по мацакурците се съди за нашия народ и селянина тежко ни!"

Невесели са народопсихологическите наблюдения на Асен Христофоров; опасен реалист е той и когато руши дълбоко вкоренени представи за идиличната семейната задруга: разкъсани са естествените човешки връзки и взаимоотношения. Ето още един пример от внимателно цензурираната психологическа география на мацакурщината: обяснението защо според мацакурци дъщерята в много отношения е за предпочитане пред сина:

"Тя не се запива в кръчмата, не измъква скришом картофи от избата, за да ги продава на безценица, не се разкарва по съдилища заради побой с други ергени и, което е най-важното, не задява бащата за пари и подялба на имота. Той се чувства сигурен с нея и бащински й съчувства, когато тя работи от тъмно до тъмно и увеличава богатството му, без никога през ума й да мине мисъл за подялба".

Този старателно изрязан от книгата пасаж съшо е част от стопанската история на България. Далеч по-плашеща за мен обаче е претенцията на мацакурщината, на "Мацакуровото", както обобщаващо посочва Асен Христофоров, бруталното местно патриотарство, непременно да властва, на всяка цена да стане център на света, да се самообяви за столица, да законодателства и управлява държавата. Комплексът на баналното зло, въплътено у полуграмотния мацакурски даскал Итко, който казва: "Тук е по-главно от София и ако йощ не е, ще стане някой ден!... - Ще стане Мацакуровото столица!... Само герб си нямаме йощ, но нека дойде до герба!"

Кой ни е виновен сега, че предадохме и столицата, и герба на мацакурщината. Мацакурово е безкрайно далече от Лондон; не е, няма и да бъде Лондон, където по думите на Асен Христофоров "всички видове лични свободи са на особена почит".

Бдителният, добре трениран редакторско-цензорски апарат, в лицето на Здравко Сребров, който внимателно, по сапьорски, е откривал и заличавал на не едно място в романа всяка дума с протестен корен, всяко подриващо инфантилния оптимизъм на соцреализма изречение, кой знае как е пропуснал обаче най- взривоопасния епизод с горяните почти в началото на Глава VII "Вуци, мечки и бико". Докато Христофоров слуша по самоделното си радио увертюрата на Вагнеровата опера "Танхойзер" (това радио ще стане причина да бъде обявен от мацакурци за шпионин!), вижда през прозореца на Бърлогата си горяните. За онези, които не знаят горянското движение, ще кажа: то е въоръжена, а в някои случаи и невъоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България през периода 1947-1956 г. Ето част от този по чудо оцелял от гилотината на цензурата горянски епизод:

"И наистина откъм смърчовете се задаваха горяните, потънали до пояс в снега и свели глави от лютия вятър. Един газеше напред и проправяше пъртина, друг го следваше на няколко крачки, слагайки крак след крак в стъпките на първия, трети се олюляваше по-навътре в гората. Те идеха право към къщата и нямаха нито време, нито сили да извиват по отъпканата пътечка. Тъй както газеха дълбокия сняг, те сякаш крачеха в такт с гръмкия финал на увертюрата, подсилен от бесния вой на вятъра в комина. Макар уморени и залитащи, от тях лъхаше сила и някакъв несломим устрем, странно хармониращ с тържествения победен зов на финала. Дързостта на хищника, която ме бе смутила малко преди пристигането им, изглеждаше смешна пред силата на тяхната воля."

Не само волята и устремът на горяните, но и упорството на магически реалния овчар Вуцидей, най-силно излъчват опозиционната, антитоталитарната сила и страст на романа срещу насилствената колективизация на земята. Основният проблем тук не е кооперирането на земята по съветски образец, а насилствената колективизация на човешкото съзнание, колективизацията на мисленето, поробеният от страха разум. Насилственото обезличностяване на човека. Вуцидей също както своя автор е от изчезващата порода на нееднаквите хора, макар че на една от запазените в Националния музей на българската литература снимки прототипът му най-спокойно и съвсем негероично "люпи" семки. Некнижният овчар е търсещата решение фигура. Фигура, далече от щампите на типичното, преодоляла инертната маса-народ. Негова категорична визитна картичка е: "Я не съм от нихните".

Вуцидей, който упорито отказва да стане текезесар, има смелостта и силата да пребивава единствено в своето собствено време. Той сам си е и държавата, и славата! Защищавайки с всички сили и средства овцете си от колективния живот в кооперативната кошара, Вуцидей спонтанно защищава от одържавяване основното си човешко право на избор, т.е. свободата си да действа и да разбира. Вуцидеевата самотна, отчаяна съпротива срещу нашествието на колективизаторите не е просто внезапна ерупция на селски шопски инат, а интуитивно постигнато упражнение по вътрешно осъзнавана, осъзнавана, и пак осъзнавана независимост. Подир овцете е Вуцидеевият начин да отбранява личното си човешко пространство, да живее в съгласие със себе си, да изпитва радост от живота, въпреки катадневния черен труд.

Насилствената колективизация на земята, която за десетилетия наред превърна в карикатура самата идея за колективното изобщо, всъщност разруши моралните устои на човека, чувството му за чест и достойнство. От собственик селянинът се превърна в наемник. Вуцидеевото отшелничество, както и съзнателно избраната робинзониада на Асен Христофоров, прилича на уединение, бягство, но всъщност не е! Всъщност това отшелничество е отстоявана, и отстоявана близост със самия себе си; етичен жест, покана за освобождение. И то във време, когато да бъдеш различен, да бъдеш друг, е квалифицирано не само като психиатричен синдром, а и като вражеско посегателство срещу социалистическия строй! Ако индивидуалното селско стопанство на Вуцидей ражда капитализъм, то индивидуалното му мислене неизбежно поражда една нова идентичност, опасна за соцреализма свобода.

* * *

Онова, което е останало недоизречено в "Мацакурци" поради цензура или пък автоцензура, Асен Христофоров е премислил и дописал в "Силата на мълвата" - глава от последната му книга "Откровения" (1970), издадена пак от "Медицина и физкултура", а не от "Български писател", да речем. Наглед дребен, но многозначителен факт. Рилският отшелник е титулуван "писател" единствено от благодарните си читатели и почитатели, които го насърчават: "Вашите герои са действителна живи хора, а не компромисно оформени пионери. Пишете още такива книги, ако има, разбира се, кой да Ви ги издава".

"Силата на мълвата" всъщност е своеобразен късен послеслов-равносметка към "Мацакурци". Тук Асен Христофоров, обръщайки се към бъдещото българско време, призовава "в помощ "филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и профeсор в оставка, в хрисим безобиден белогвардеец, от белогвордеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне във вражески елемент." Проблемът не е филологически. Тази глава от "Откровения" би трябвало да се казва "Силата на махалата". Седемкратните разбивания на "Бърлогата" след излизането на "Мацакурци", съвсем не са заради Христофоровите "злословия" там, че селянките ходели без гащи. Други са "литературните интереси", "литературната школа" на взломаджиите в онези "навъсени години". В "Силата на мълвата" Асен Христофоров подробно описва технологията на ДС-милиционерските обиски и разпити, които в романа са само загатнати.

"Впрочем едни от крадците бяха оставили неопровержими доказателства за литературните си интереси. ...Заварих всичко разхвърляно и преобърнато, и тъй майсторски преровено, сякаш иманяри бяха търсили златното ключе, за пословичния сандък с имане... Но върху работната ми маса бяха разхвърляни куп стари писма, адресирани от близки и познати до мене, включително и тия от майка ми. Важното в случая бе, че пликовете бяха празни! Крадците грижливо са изваждали изписаните листове" (Христофоров 1970б: 121-155).

Естествено, в ония години е било невъзможно да се огласи, че взломаджиите всъщност са били усърдни служители от репресивната машина на Държавна сигурност. Неслучайно Христофоров слага акцент върху епизода с писмата, за да уличи взломаджиите като крадци на самоличност.

Романът "Мацакурци" е най-автентичният документ за самоличност на писателя Асен Христофоров. Несправедливо забравена антитоталитарна българска класика не просто различна, а алтернативна на литературата на НРБ класика, която още веднъж доказва, че всичко стойностно в българската литература от втората половина на ХХ век е създадено не благодарение на, а въпреки социалистическия реализъм. Нещо повече: всичко стойностно в българската литература през този период е в една или друга степен съпротива срещу комунистичиския режим.

БЕЛЕЖКИ

1. Втори машинописен екземпляр с бележки на рецензента Здравко Сребров. Съхранява се в НМБЛ, Инв. № а 2856/88. Върху папката с почерка на автора е написано: "Ас. Христофоров, ул. "Неофит Рилски" 55, тел. 8-36-88". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Русков 2000: Русков, Йордан. Цветя на злото. Из хербариума на ДС. София, 2000.

Христофоров 1958: Христофоров, Асен. Мацакурци. Ред. Бенжамен Ханне. София: Медицина и физкултура, 1958, 175 с.

Христофоров 1970а: Христофоров, Асен. Мацакурци. София: Български писател, 1970.

Христофоров 1970б: Христофоров, Асен. Откровения. Поля, гори и хора. София: Медицина и физкултура, 1970.

Христофорова 1991: Христофорова, Люба. Епизоди от един живот. С бел. за Асен Христофоров от Румяна Койчева. // Пламък, 1991, № 2.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2011, № 7 (140)