Вихрен Чернокожев

web

Академичната литературна история десетилетия наред традиционно полагаше разноликото творчество на Михайловски и особено съзнателно премълчаваната „Книга за българския народ” (1897) в канона на един доволно абстрактен социален критицизъм. Трябваше да излезе в началото на 90-те години „Нова книга за българския народ” от Никола Георгиев, та да започнем да се досещаме: театърът на властта винаги ще преиграва и пренаписва по своему тази книга, особено сред суматохите на преход. Още преди близо 110 години критическият хуманизъм на Михайловски предусети: „Книга за българският народ” ще продължава да бъде настоящето ни непреминало и непреминаващо минало, докато властта продължава все така необезпокоявана да си краде от обществото още, още и още власт. Изопачавайки и унизявайки душите, пазарувайки на едро самоличности, властта си отглежда безгражданственост, за да се чувства вечна и неуязвима. Конструирана като машина за принуда, технологията й не допуска без съпротива плуралистичното инакомислие. За архивластника Абдулрахман паша „публична съвест е държавна язва”. Дефицитът на обществена справедливост, триумфът на обикновеното, ежедневното зло идва според Михайловски от хроничния дефицит на гражданственост. Не случайно ще каже: „Публичната сиромашия не е в безхлебицата, а в безлюдицата”.

В своите метаполитики Михайловски отдавна предусети тиранията на демократизма, недоизживените робства на българина, който сам си избра да не е свободен, а само освободен. Убеден противник на либерализма и на социалистическите утопии, Стоян Михайловски смята, че народовластието не е играчка „за всякакви ръце” и предупреждаваше: „Най-лошото управление у народ безкултурен или малокултурен е демократическото”. Консерватизмът на Михайловски, неговият модерен национализъм, за който дълги години просто не се говореше, не е теория, политическа доктрина, а преди всичко морал, морален ред. Когато този морален ред изчезне, настъпва властта на архивластниците като Абдулрахман паша. Автократизмът начева със съзнателното смачкване на човешкото достойнство. Тогава користолюбието (или, както Михайловски казва любостежанието)вдъхновено започва да пише кaтeхизиса на падналата всенародност, на общогражданското мълчание, на безгражданствеността:

Мируват те, кротуват те,
поради моята търпимост само
те беззаконствуват законно някак!

Мируват те, кротуват те, защото
аз съм ги завладял душа и тяло:
щом шавнат, трябва в дън земя да слезнат!

Мируват те, кротуват те, защото
аз имам правото да разрешавам
без въззив - както искам - всяко дело!

Мируват те, кротуват те, защото
у мене е тефтерът им - регистрът
на тежките издайничества, козни

и татстства - грозний списък на позора.

Доброволните роби винаги са частна собственост на архивластника и всичките вкупом са „за”. Статуквото винаги е било удобна ферма за отглеждането на безгражданственост; добруването там значи драговолно доробуване. В граматиката на авторитаризма, който понякога може и да имитира демокрация, Михайловски предвиди колко единосъща в инстинктите си е тиранията на тълпата, която с мълчанието си не само дописва „грозний списък на позора”, ами организирано, ентусиазирано му става съучастник и съдейственик. Още Монтескьо казваше: „Доброволните роби създават повече тирания, отколкото тираните”. Безгражданствеността е по правило винаги „за”. Като охотно се съгласяват да бъдат частна собственост на тиранията, „доброволните роби” усърдно й пригласят, насърчавайки я да бъде сатанински изобретателна в идеите си срещу свободния човешки дух, срещу самия извор на живота: „Затъпквай всяко благородно чувство,/ притискай безпощадно всяка доблест,/ и всяко вероломство насърчавай,/ пълзенето за добродетел считай,/ а независимостта за простъпка,/ доносите възнаграждавай щедро,/ анатемосвай всяка горда мисъл/ и всяка неподкупност унижавай,/ извръщай всеки идеал на глума/ и всяка блага воля на ехидство,/ досвършвай всяко общо дело с грозна/ измама и предателство позорно...”.

Тук тиранството е разполовило света безмилостно жестоко и никога повече той няма да бъде цял и сбъднат. Ето как архивластникът, един друг свръх „аз”, лишен от морална опора, изпреварва тоталитарната идеология. Наивно е твърдението, че в „Книга за българския народ” Михайловски изобличавал режима на Стамболов или козните на Фердинанд, написал по-късно до сина си Борис: „Българският народ е крава, която трябва да бъде издоена докрай.” Абсолютната, безалтернативната власт винаги е източник на ежедневното зло, защото си отглежда общество от послушковци и храненици, общество без алтернатива. Тя няма нужда от маските на популизма, нито от популизма на маските, но пак устройва зрелища, с които прелъстява. Само интелект без морал може да сътвори тая мрачна симфония на злото, чийто рефрен е съзнателното изопачаване на душите. Отнетата им памет ги прави вечни заложници на насилието. Днешният ден на България показва, че тоталитарното зло рецидивира и при уж многопартийна система, контролирана пак от довчерашните архивластници. Националните медии, синдикатите, професионалните организации, бизнесът са все още прекалено зависими от държавата, която само под натиск отвън имитира уждемокрация. Демокрация без демократи. Няма го онова разнообразие от осъзнати и целенасочени дейности ”в общественото пространство между държавата, пазара и обикновеното домакинство” (спроред определението на Би Би Си), което да бъде дейният зачинател на гражданското общество. Днешната рестриктивна политика на държавата не само в икономическата област, ами и в областта на културата напр. е същият онзи перфиден „терор чрез изгладняване”, който Абдурахман паша усърдно препоръчва на племенника си Галиб. Във всички времена и пространства механизмът на подчинението, на унизеното достойнство е в основата си един и същ.

Българският преход, времето на уждемокрацията в България няма да свърши, докато вчерашно-днешната власт - също като Абдулрахман паша - успява да направи хората около себе си послушно и трайно зависими. И така да си отглежда безгражданственост, която със своята търпимост е винаги готова да бъде мост на най-разнообразни властнически апетити. Абдулрахманпашовците обичат потайностите на властта, те пазят като зеницата на окото си престъпните й тайни. Изопачаването на душите им осигурява още и още власт. Някога Илия Бешков казваше: „Тайната е мрачната утроба на всяко зло”. Времето на уждемокрацията няма да свърши, докато заговорите и престъпленията на миналото още тегнат над българските дни. Като че ли нищо не се е променило в посредствения театър на властта вече близо 110 години. Какво друго мога да си помисля, когато в „Книга за българския народ” Михайловски е предвидил дори съдбата на тоталитарния архив: „Рауфе, бях му рекъл аз еднъжки,/ прави каквото правиш - да премахнеш/ архивата на Шейх-юл-ислям капия,/ там има работи за мене неприятни!... На другий ден в Шейх-юл-ислям капия/ пожар избухна... Няма веч архива!”

Цялата тази дотегливо повтаряща се палитра на властническите инстинкти и до днес не е избледняла, защото не от вчера го няма гражданското общество, което да противостои на „неправда, произвол, насилство”. В България има граждани, но няма гражданско общество. Вместо високо вдигнато гражданско достойнство Михайловски виждаше в българските дни треперковщина и лакейщина; за които и до днес „умът изхожда от търбуха”. Михайловски виждаше из Българско повсеместната „духовна слепотия”, която даже Търновската конституция превърна по неговите думи „на пачавра”. Мнозинството, уви! невинаги обладава разум и правда. Стоян Михайловски гледа с непобедим скептицизъм към диктатурата на народовластието, която твърде скоро се обърна в диктатура на родовластието. Демокрацията беше за него, както впрочем и за по младия му събрат Димитър Подвързачов разгулно тържество на посредствеността. Което и в днешната ни уждемокрация продължава да се вихри с пълна сила.

Тук пак ще повторя нещо, което казах в Стара Загора по повод 125-годишнината от рождението на Димитър Подвързачов. Модерният национализъм на ХХ век не е откритие нито на Сидеровата ултралевичарска „Атака”, нито на уж либерално-центристкото ДПС на Доган, нито на НДСВ, нито на доскорошния кандидат за президент проф. Григор Велев. Основите на модерния национализъм, който по дефиниция е антимонархически и безусловно принадлежи към дясната европейска култура на ХХ век, положиха Стоян Михайловски, Димитър Подвързачов, Янко Янев, Димо Кьорчев... Все фигури от другата литература на ХХ в., която съзнателно не се помири с канона и остана извън националната литературна история. Убедени моралисти, с умерено консервативни възгледи за обществото, и Стоян Михайловски, и Димитър Подвързачов са последователни противници на либерализма и особено на социалистическите утопии.

Днешната разпиляна десница, която доброволно остави националната идея да бъде мислена през бизнесинтересите на Доган и атакаджиите, тепърва има да осъзнава фатално пропуснатите предимства на модерния национализъм на ХХ век, който няма нищо общо с кресливия митингаджийски патос. Тиранията на народовластието, която и днес продължава да родовластничи, преследва и Михайловски, и Подвързачов - дори в отвъдното. Добре, че си отидоха овреме, та не доживяха да видят престъпния разгул на народовластието след 1944 г., което съвсем по абдулрахманпашовски господаруваше, развращавайки. Пак ще кажа - консерватизмът на Михайловски, а и на Подвързачов, които твърдяха: „От варварски народ - държава не става”, не е политическа доктрина, а преди всичко жажда за действена, досътворяваща традиция, морален ред, който може успешно да противостои на разрушителните революционни утопии. И в медицината консервативното лечение означава лечение, изключващо крайната хирургическа намеса. Тъкмо „Книга за българския народ” доказва, че консерватизмът съвсем не е яростен крепител на ретроградното, на статуквото, както често твърдят отляво, а е морална идея от самия извор на живота.

Единствената диктатура, която Стоян Михайловски безусловно признава, е диктатурата на знанието. Защото там вече не може да има, няма как да има „чилечета, обречени да бъдат раби нископоклонни”. Знанието е естественото обиталище на хората, осъзнали морала, културата, традицията като най-трайният фундамент, върху който се гради прогреса. Просветеният всякак е посветен, талантливият всява у властта страх и неувереност. Съвсем не случайно именно Стоян Михайловски е авторът на Българския всеучилищен химн: „Напред, народността не пада там, дето знанието живей”. Основното правило на авторитарните режими, които изключително много разчитат на падналата всенародност: „Не осведомявай и владей!”, губи своята валидност там, дето Отечеството е съкровеното, мъжкото, мъжествено укрепналото „пространство на духа” - както казваше Янко Янев. Пространство, вече неведнъж изстрадвано и „преживявано като съдба”. Без да бъде митологизирано.

Контролът върху знанието, върху правото на информация е, който и днес сее „зарази в духовете” и възпира „всякак/ нормалното теченье на живота”. У нас все още правото на информация е съзнателно по много канали недопустимо регулирано, ограничавано и контролирано. Не Горбачов, глобалната мрежа събори Берлинската стена, която все още си стои непокътната в душите на много хора, за които „европейските ценности” са празен звук. Все още сме далече от оня високо просветен свят на разума, за който мечтаеше не само Стоян Михайловски. Все още „...държавата не ще култура,/ а драгунерия” (конна жандармерия - б.м., В.Ч.).

Вече близо 110 години българският народ - който обичайно чете само спортната страница на ВАЦ-овската „часова” и „трудова” макулатура - упорито отказва да прочете „Книга за българския народ”, книгата, която интелектуалната мощ, интелектуалното превъзходство на Михайловски му подари като „средство за самоотбрана срещу потисничеството” (Радой Ралин). Не от вчера свободата всякак плаши масовия българин, той инстинктивно я отбягва, защото не знае какво да прави с нея. Затова предпочита - като в известната телевизионна реклама - да я оприличи на парче салам; то поне става за ядене, макар и да не е съвсем сигурно. А вече почти 110 години „Книга за българският народ” храбро изкупва българските несбъдливости и българските бягства от свободата, падналата всенародност.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2007, № 1 (86)

Други публикации:
Литературен вестник, № 41, 13.-19.12.2006.