НА ПРЕДЕЛА МЕЖДУ БИТ И ИНОБИТИЕ

Вихрен Чернокожев

web

“Непотребния” е документално-метафизичен роман. На междата минало-бъдеще, бъдеще-минало Георги Гроздев търси да осмисли трайното в едно късопаметно за мнозина, още пò за мнозина - лакомо потребителско днес. Издателската анотация чете новата Гроздева книга като продължение на “Плячка” (2004) - роман, който получи заслужено висока оценка не само у нас, но и в Англия, Гърция, Сърбия, Македония, Хърватска. Писах преди пет години, че “Плячка” ще се чете като класическа анималистична проза, чиято актуална житейска задача е ако не да преодолее, то поне да направи по-поносима метафизическата безизходица на битието. Съвсем не съм бил прав; в метафизиката няма безизходица.

Сега, в “Непотребния”, играта на живот и смърт вече не е игра, а откровение от други светове; там думите са напълно излишни. Мръвкарите като че ли окончателно са победили космичния Глиган, който в “Плячка” в предсмъртен напън изхвърли семето си, та да не го остави в тялото си, което ще изгние. Някъде в безкрайността на абсолютния живот са се позагубили и само изрядко се мяркат из страниците на романа Хънтъра и Бързата Красива кошута, Ния Нестинарката и д-р Лина Бижева. От тях Непотребния Боян помни: природата се самоотрича, за да живее. Колцина обаче са човеците, които имат сили и смелост да се самоотрекат, да останат в мълчанието или в тези 40 спасителни сънни видения на границата между реалното и метафизичното.

Непотребния Боян разказва - накъсано, фрагментарно, задъхано - една много лична, болезнено лична история. В края на краищата, каквото и да правим, всички ние разказваме живота си. Но историята на Непотребния Боян е и опит за пътуване не над, а между световете. Там единственият, същинският начин на придвижване е осъзнаването, осъзнаването и пак осъзнаването на места и неща в непознатото. Четиридесетте видения на Непотребния, макар и да не отминават суматохите на безкрайния български преход към капитализъм (който - в скоби казано - просто няма как да бъде мнозинство, та нека не се вайкаме!), повествуват нещо далеч по-важно: Всеки миг, съвсем всеки миг от човешкия живот е осъзнаване или неосъзнаване, погубване на безброй възможности. И нека не се оправдаваме с “кастата на саблезъбите” и изобщо с каквото и да било! Скритото и тайното съвсем не е в недоотворените досиета; скритото и тайното е в осъзнаването и осъзнаването. Разчертали сме прилежно житейската си представа за вечност, измисляйки си минутите, часовете, дните, седмиците, месеците, годините, времето изобщо само заради неумението в процепите между буквалното и невидимото, надвременното да осмислим метафизиката на всекидневното. Миналото, бъдещето, скоропреходните суетливости на катадневното са само несръчно оправдание за неумението да живеем смислено собствения си живот, сега, тук, точно в този миг - пресечна точка между “абсолютното минало и абсолютното бъдеще”. Тук-там в романа са се промъкнали и екове от кресливата вестникарска врява; може би публицистичната злоба на деня съвсем естествено ще се оттече в едно следващо издание на романа, заедно с “Плячка”.

Непотребния Боян носи с достойнство своята орис не само защото не се самосъжалява; самосъжалението на предела между бит и инобитие би го направило слаб, недостоен за познанието. Но все пак той се е победил; той е оставил случването само на себе си. Най-хубавите страници от романа са ония, където е отказал да бъде разказвач, изпълнител на това случване, а му е само свидетел, само свидетел... В паузите между думите, в оная само твоя бяла страница, която инкасаторът за електрическия ток, лихварят от банката няма как да попълнят. Страницата на собствения ни живот е единствено и само такава, каквато сами можем да си я съчиним - не благодарение на, а въпреки всички доводи на “здравия разум”. Блажен е не онзи, който издълбае името си “по водата на времето”, а който няма нужда от нищо, но ако поиска, може да събере целия си живот в един миг само.

Сънувайки, че е Вълк, идвайки в собствения си сън от далечни предсветове, Непотребния Боян най-после е наистина свободен, когато е несъразмерен и тъкмо поради това непотребен, дори на самия себе си непотребен. Колкото повече Непотребния опознава самотата си - толкова по-свободна е душата му. Само навътре в себе си открива нови възможности за съществуване. Той - колкото и да не задгърбва подскоците на текущото - говори с езика на друга реалност, където метафорите, слава Богу, са безполезни; не стават за агнешка яхния и гювеч със зарзават. За мен “Непотребния” не е просто литературна задача, а опит за спасяване на човешкото, за приближаване към предизвикателната безкрайност. На другия полюс е невежеството, незнанието, демонстративният отказ от познание. Днес, когато семейната, родовата, личната, индивидуалната истории все повече инатливо се дистанцират от голямата национална история, книги като “Непотребния” оставят важни и същностни следи. Важно и същностно е да успееш да устоиш във всички сезони на човешкия живот. Земното ни битие, радиусът на земния ни кръг е само малка част от този живот.