ЕДНА НЕПУБЛИКУВАНА МЕМОАРНА КНИГА ЗА ЕЛИН ПЕЛИН

Вихрен Чернокожев

web

Настоящият текст не е юбилеен доклад; не се побира и в жанра "научно съобщение". Без предисловия ще кажа: става дума за книгата на Змей Горянин "Моят приятел Елин Пелин". Писана преди повече от половин век, през 1950 г., с ясното съзнание, че едва ли някога ще види бял свят, тя и до днес си остава непубликувана, в един-единствен машинописен екземпляр. Части от нея (със значителни съкращения) се появиха едва през 1997 г. в сп. "Летописи" благодарение на родственика на Змей Горянин г-н Кирил Захаринов. Нему дължа и възможността да се запозная с всичките 128 страници на машинописа.

"Моят приятел Елин Пелин" от Змей Горянин не е обичайното възпоменателно съчинение на тема "сега ще ви разкажа за себе си по повод на Елин Пелин". В броеницата "светли и ценни зърна от спомени", дето всякое може да бъде и първо, Змей Горянин разказва не толкова за едно двайсетгодишно непомрачено от нищо приятелство, той разказва не за класика на българската литература, а преди всичко и над всичко за човека Елин Пелин, за "цялостния човек" Елин Пелин. Това е книга, облъхната от моралното въздействие на Елин Пелин, от неговия неоспорим морален авторитет. Още от първите си страници тя влиза в открит спор с купищата идеологеми, които конвенционалното литературно мислене от 50-те години на 20. в. вече е натрупало и продължава да трупа около творчеството на писателя; тя спори с всичките тогавашни и бъдещи критици на Елин Пелин, които бяха заети да пренаписват българската културна и литературна история според догмите на соцреализма. Когато те всичките почти единогласно скандират, че Елин Пелин бил "певец на селската неволя и нищета в условията на капитализма" и назидателно размахват пръст, че неговите герои не стигали до "работническото съзнание" и "организираната борба", Змей Горянин пише в самота колко Елин Пелин, "цялостният човек" Елин Пелин - във всичките му духовни проявления, е съдбовно необходим на България. Змей Горянин пише книгата си не заради литературна слава, а за да възпре някак изопачаването, изкривяването на човека Елин Пелин още преди спомена за него; не е минала и година от смъртта му.

Докато въдворяват приятеля му в графата "селска проза", Змей Горянин пише, без надежда, че някой ще го чуе, за "сложността на Пелиновия дух", за неговата "огромна дарба" и "гения му", опитвайки се да отдели истинския Елин Пелин, европееца Елин Пелин ("във всичко изискан и отмерен") от вече въображаемия, школския Елин Пелин. Изглежда, че и приживе това не е било лесна работа. В книгата си Змей Горянин разказва един почти анекдотично звучащ епизод от "един хубав априлски ден на 1932 година". Елин Пелин и неколцина негови приятели, сред които Асен Белковски, проф. Димитър Мишайков, отишли край гара Бов да риболовстват. Към обед свили въдиците и се събрали под сянка да обядват. "Бяхме едва насядали - разказва Змей Горянин - и една група деца селянчета любопитно приближиха до нас. Заговорих ги и разбрах, че са ученици от селото, дошли на разходка с учителката си. Учителката любезно отвърна на поздрава ни и се позаслуша малко в разговора между мен и едно синеоко момиченце с коси тъмноруси, като прегоряла слама, едно прекрасно селско девойче, рисувано сякаш от Васил Стоилов. Разпитвах го знае ли някаква песничка или стихотворение, а учителката само това чакаше и веднага се залови да ни представи "асовете" на своето педагогическо дело... Момиченцето издекламира едно Пелиново стихотворение. Елин Пелин още не беше дошъл при нас, стоеше приседнал на един голям камък край реката с въдица в ръце...

Когато момиченцето свърши декламацията, му казах: "Ами ти, момиченце, искаш ли да видиш кой е написал това хубаво стихотворение, искаш ли да видиш Елин Пелин?". И преди тя да ми отвърне, посочих: "Ето там, оня чичко на големия камък, той е!".

Всички детски очички се обърнаха към Елин Пелин. Погледна и учителката, но след миг само се обърна към мен с израз на такова възмущение, огорчение и обида, че аз се изненадах.

- Моля, моля, не заблуждавайте децата! - крясна ми тя с гняв, разтреперана почти от негодувание. После с един изразителен жест изкомандва:

- Деца, след мен!".

Така - почти скандално - завършва опитът да бъде представен живият, истинският, а не въображаемият Елин Пелин. И когато Иван Мешеков напише, че Елин Пелин е "реалист без химери", и нему тогавашните идеологиче-ски надзиратели ще се сопнат назидателно: "Моля, моля, не заблуждавайте...".

Елин-Пелиновата иронична дистанцираност и скептична трезвост още в първите дни след уж "народната победа" на 9 септември 1944 г. си личи в едно малко известно писмо до Змей Горянин от 15 септември 1944 г. Там той пише: "Смешното и трогателното се сега кинематографически сменят в живота".

В известната литературна анкета на Петко Тихолов (1948) има фрази, които със сигурност са в ъ о б р а з е н о Елин-Пелинови. Като тая например: "Адмирирам строителите на новото общество, на идващия нов социален строй". И по-долу следва колко бил възхитен от социализма, от "грандиозното строителство" у нас. Тия кухи маниерни фрази са органично чужди на скептичното Елин-Пелиново ясногледство към станалото на 9 септември 1944 г. и изобщо към житейските суматохи. Пак през 1948 г. Елин Пелин отговаря на Петко Тихолов кое е най-голямото му постижение по следния начин: "Големи постижения в живота си нямам. Най-голямото ми постижение след 40-годишно страдание е да платя всичките си задължения, които имах". Тая неслучайна фраза е и ирония към ония Пелинови критици, които го свеждаха до битов писател, приветстващ V конгрес на БКП.

Човек несклонен към лесни екзалтации, Елин Пелин е може би най-нелитературният писател, който сме имали. Пред Змей Горянин той неведнъж ще повтаря, че случайно, по неволя е станал писател. Изпитвал е органична непоносимост към "литературните разговори" в кафенето. "Литература се пише - казва той. - Говори се наистина понякога за литература, но или на банкети, или в гимназията". Неслучайно литературните приятелства почти отсъстват от книгата; Елин Пелин споменава само Трифон Кунев, Подвързачов, Димо Кьорчев, Димитър Бояджиев, Йосиф Хербст...

Ала ето какво споделя "случайният писател" Елин Пелин около написването на "Гераците": "Знаеш ли с какъв мерак, с каква любов и грижа съм преписвал "Гераците". Печатах го от третия препис. Него препис го направих през едно много горещо лято. Живеех в една квартира с Трифон Кунев, но той си беше отишъл за седмица-две в село, та аз можех да работя спокойно и съвсем разхвърлян. Какъв мерак ми е било да седна и да си пиша спокойно. Преписвах с мастило, внимателно, чисто - като че ли пишех в албума на някое момиче...".

Един от митовете около Елин Пелин е, че той бил небрежен към своите работи. Подобни изказвания са се чували дори сред най-близките му приятели, като Божинов например. Ала тоя полюбовен препис на "Гераците" като "в албума на някое момиче" говори друго. "В литературата небрежността е равна на бездарността" - казва Елин Пелин пред Змея.

Не е възможно, нито пък е нужно тук подробно да проследявам как Змей Горянин подрежда в книгата си елементите, съставляващи "сложността на Елин-Пелиновия дух". Покрай любопитните подробности например за първия хонорар, за историята на неговия псевдоним, за заглавията на творбите му или за това, как пише, за ловните, рибарските, радиолюбителските и дори комарджийските страсти на Елин Пелин има нещо неизмеримо по-важно, което прави книгата особено ценна.

То е необичайната за нашите географски ширини етическа дисциплина на Елин Пелин - дори в начина, по който лови риба, пуши или говори с непознати в крайпътното ханче. "Моят приятел Елин Пелин" е разказ за вътрешните духовни опори и ценности на Елин Пелин, за душевното спокойствие на човек, който има вяра в себе си и затова е така щастливо избавен от завистта и омразата, въпреки че е бивал и хаплив към събратя по перо. Духовната щедрост, чувството за състрадание не са "рустикален реализъм". Има един дословен запис в книгата, който дава представа за удивителната Пелинова способност и сред най-делничната ситуация да се слее със съкровената необятност на мигновението, която за мнозина така и си остава незабелязана и незабележима. Ето го описанието на крайпътно ханче, което Елин Пелин нахвърля, разказвайки пътьом приключенията си из ловджийството: "Гъстият тютюнев дим не само не разваляше уютността, ами я допълваше с една интимност, каквато имат малките ханчета през зимата: вън студ, мраз, виелица - вътре в ханчето топло, тихо, спокойно, толкова спокойно, че синият тютюнев дим не се разклаща дори от сънливия ханджия, който минава от тезгяха си до тенекиената печка, за да хвърли две-три дръвчета. Както си премръзнал от студа вън, както си настръхнал, да бутнеш вратата на такова ханче е свещенодействие, а като те лъхне тютюневият дим, примесен с лекия аромат на вкиснато вино, ще почувстваш по-голямо благочестие, отколкото като те кади попът с тамян".

За Змей Горянин, който през дългите непомрачени от нищо приятелски години се е научил да улавя нюансите в настроенията на Елин Пелин, движенията на мисълта, душевните вълнения, Пелиновото дело е преди всичко нравствен критерий, нравствена граница. Не само пред белия лист, а и във всекидневното общуване с хората се е проявявало вроденото благородство на Елин Пелин. "Аз ни веднъж не съм чувал от него думата "мразя" или някоя производна на нея - пише Змей Горянин. - Когато някой му беше противен, когато му беше дори враг и Пелин трябваше да изрази това, той казваше: "Не го обичам аз него...". Така казваше и за неща, които му бяха противни, които бяха лоши: "Не ги обичам аз тия работи". Или още по-меко: "Не ми харесват мен тия работи".

Благородната гордост на това спокойно осъзнато достойнство е темелът на Елин-Пелиновото творчество. В книгата има един особено важен поне за мен апостроф към клишето "певец на селската неволя и нищета". Там достатъчно ясно е загатнато: не "рустикалният реализъм", а страстите човешки крепят високия свод на Елин-Пелиновите творби. (В скоби: когато Тодор Боров решил да издава събрани съчинения, Елин Пелин възкликнал: "Какви съчинения, бе! Аз не съм писал съчинения". Същата тая пелиновска самоирония осветява и размишленията му за страстите човешки и Пелинови.

"Човешкият живот е изпълнен със страсти - казва той пред Змея. - Самата жажда за живот е една страст. Страстта да можем по-дълго време да поддържаме страстите си. Аз от много страсти съм се увличал. Но много бързо са ми омръзвали и съм ги зарязвал... След войната се бях увлякъл от комара. Не само аз, ами като че ли беше мода, та всички почти хора на изкуството се бяха увлекли по комарджилък. Играехме в "Дома на изкуствата"; по цели нощи съм играл. То беше два-три месеца през зимата, сетне ми омръзна. Че като ме овладя една нова страст - радиотехниката. Превърнах къщата си на радиолаборатория... Този апарат, който имам вкъщи, е моя изработка. Мина ми и радио-страстта...".

Елин Пелин не споменава тук, че се увличал и от филателията. Двамата със Змей Горянин дори са в редакционния комитет на излизащото през 30-те години на 20.век сп. "Българска марка". Но когато близкият му приятел вмята, че си имал още две страсти - въдичарството и лова, Елин Пелин му казва: "Тях не ги смятам за страсти, те са ми природа!".

На въдичарските и ловните Пелинови страсти Змей Горянин е отделил в книгата немалко място. "Пелин обичаше - свидетелства Змея - тъкмо тия самотни часове сред природата, през които, както казваше той, сам ставаш животно, което дебне животните, за да ги убие и изяде". Ловът за Елин Пелин е "нещо като краткотрайно подивяване, предизвикано от връщането в природата, и то със занаята на дивак". Но не самото подивяване е важно според него, а "обновяването, опитомяването" след това.

Книгата на Змей Горянин потвърждава: сред природата Елин Пелин не е пътешественик, нито заплеснат турист, който славослови "душата на природата". Там е неговият истински дом, там той умее да я слуша напрегнато и внимателно, да вниква в смисъла на словата й и да ги проумява. И за да се убедим, че това не е литература, а жива действителност, ще приведа един многозначителен цитат от последните страници на книгата. След "риболов-стване" двамата присядат под навеса на селска кръчма, подгонени от при-стъпа на бурята:

"Той беше шеметно бърз, величествен и страхотен. За първи път виждах такова зрелище и останах поразен, замаян, дори изплашен. Поисках да кажа нещо на Пелин, но като го погледнах, разбрах, че той не би ме чул. Не от трясъците на мълниите..., а защото се беше заслушал в гласа на разгневената природа. ...Лицето му - излеко побледняло - имаше израз на напрегнато внимание, на вслушване, на съсредоточена и дълбока размисъл. Елин Пелин не съзерцаваше бурята, не гледаше прехласнат нейното страхотно величие, а се взираше в нея, изучаваше я, за да може да разгадае вътрешния й смисъл... Този израз се беше задържал на лицето му само секунда или само минута - но ми прикова вниманието така силно, че забравих самата буря. Никога преди това не бях виждал и никога след това не видях Елин Пелин такъв, какъвто беше тогава. ...В бурята той внезапно бе доловил някаква нова проява на живата природа...".

Този текст ми говори повече, отколкото редица литературоведски построения. Колцина имат дарбата, усета да се превръщат на природа... С тоя внушителен епизод книгата на Змей Горянин свършва, оставайки за съжаление недописана. Само един подробен план от 44 опорни точки дава представа за намеренията на автора й. Тук ще спомена само по-любопитните от тях: Елин Пелин и "Мисъл", "Златорог"; Излизане на "Под манастирската лоза"; Пак за заглавията; Голямата печалба от френската държавна лотария; Елин Пелин и крадците; Снизходителност към другите, строгост към себе си; За младите писатели; Елин Пелин и дворецът; Елин Пелин у дома си; Войната и 9 септември 1944; Елин Пелин за станалото преустройство; Организацията "Септемврийче"; Елин Пелин и неговите критици и т.н.

Няма съмнение, че ако тая книга, замислена с романова широта, писана с документална прецизност, беше достигнала своя епически завършек и можеше да види бял свят, много от шарените лъжесвидетелства около и за Елин Пелин (особено през 50-те години на миналия век) биха били невъзможни. Но и сега, след полувек смълчаване, тя е вярна памет за истинския Елин Пелин.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2003, № 1
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2003, № 9 (46)

Други публикации:
Български език и литература, 2003, № 1.