ЧЕТЯЩАТА БЪЛГАРИЯ

Вихрен Чернокожев

web

Наближи ли месец май отговорните фактори в Министерството на културата и из разни други министерства и ведомства се сещат, че освен обещания на книга има и книги. И се излива порой от „мероприятия”: Панаир на книгата, Седмица на книгата, маратонски четения, „литературни десанти” из градове и паланки, където довчерашните класици на соцреализма се опитват да реанимират безвъзвратно увехналата си литературна слава.

Най-новото изобретение на културното ни министерство е програмата „Четяща България”, която тепърва ще мисли национална стратегия за развитие на книгоиздаването и книгоразпространението, как да се формира „национална политика за четене”. Книгата, четенето никога не са били и няма да бъдат масово чудо. В бившия Съветски съюз поезията на Вознесенски, Ахмадулина, Окуджава събираше цели стадиони с хора. Само у нас концертните изпълнения на Недялко-Йордановата лимонадена поезия, в която „спи замразено старото минало” още събира умиления по „социализъма”. Тези времена никога няма да се повторят - и слава Богу! - защото четенето, освен в детската градина, дето ни внушаваха колективизъм, е занятие самотно. Книгата не е писта за маратонски състезания, не става за митингови скандирания и PR-акции на неродени още партии. О.з. Бойко Борисов щял да чете приказки на децата в Столична библиотека. Не е ли по-добре първом да запълни неприказните дупки из още по-неприказната боклучива и одрипавяла панелна София, та да не се спъва мало и голямо в кметското му неможене на всяка крачка. Иначе четмовните му демонстрации ще са един обикновен фарс.

България не чете. България спи и сънува поредния (този път ГЕРБ-ав месия), който лъстиво обещава да й поднесе европейско бъдеще на тепсия. България не чете; само докато похлупва вечния буркан туршия с бабината икона, попрелиства „Шок” и „Лична драма”. Зяпа „Шоуто на Слави” и Сидеровата кабеларка „СКАТ” като откровение свише. И ако случайно се намерят пари за книга, купува си като особен белег на „културност” наставления как да бъде щастлив, богат, умен. Или „Наръчник за привличане на клиенти”, „Стратегии за търгуване”, „Хитрините на бизнеса”.

Дом без книга е като къща без прозорци; виждал съм такива домове, които даже и не подозират, че са зазидани отвсякъде. Така нареченият „средностатистически български гражданин” рядко посяга към книга. С мизерните месечни 250 лв., щом трябва да избира книга ли да си купи или 15 хляба - всякак ще избере насъщния, макар да знае, че само с хляб не се живее. Дебеловратите, пред които тази дилема не стои, просто трудно усвояват азбуката. Две-три странички печатен текст са вредни за здравето им; както впрочем и една отдавна превзета от книги къща, където вече няма място за стопаните.

Четенето в епохата на интернет, компютри и медии вече не е удоволствие, споделяне, а просто IT-комуникация, за някои - рутинна всекидневна работа. Не Горбачовата перестройка, а Глобалната мрежа събори Берлинската стена и преобърна завинаги живота на милиони. Слуховете за смъртта на книгата обаче са силно преувеличени. Тези слухове не са от днес и от вчера, а още от времето на Светата инквизиция. Въпреки всичко кошмарните гротески на Оруел и Бредбъри няма да се сбъднат, макар че и у нас имаше книги на кладата. Няма да се сбъднат и по една много проста причина: трудно се заспива с лаптоп в леглото. Четенето е занимание интимно. Бедата е, че всеки читател, веднъж попаднал в мрежата, се чувства длъжен непременно да стане и писател. Така лавинообразно се увеличава изпоноприказването, което само привидно прилича на писане. Впрочем у нас писателите винаги са били повече от читателите. Посредствените и безполезни книги се възпроизвеждат удивително бързо. Затова сега вместо историите на Българския ГУЛАГ четем ченгечалгаджийските мемоари на разни уж пенсионирани полковници и генерали от ДС.

Четенето е занимание опасно. Авторитарните режими винаги са се страхували от интелектуалната власт на значимата и означаваща книга. Подозирам, че за мнозина днес далеч по-любопитни ще са чалга историите в автобиографичната книга на Азис, отколкото например романа „Лице” на Блага Димитрова. Четенето е занимание опасно - защото натоварва с познание, което малцина имат воля да носят. Колцина са тези, които имат куража да се родят в ново време и на ново място?

Днес фентъзи четивата не са само тийнейджърска мода; този род литература е изключително популярен, защото създава други образи на света, друг мисловен пейзаж, често иронично различен от всекидневните суматохи, от кошмарните сънища и страхове на човешкото съзнание. Фантазменото мислене е един от многото начини да бъдеш различен, но дали по-свободен? В „Хазарски речник” Милорад Павич казваше, че един от сигурните пътища към истинското бъдеще (защото има и лъжлива бъдещност), е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх. Колкото повече съвременните информационни средства - телевизорът, видеото, компютърът с ICQ, GSM-ите от трето поколение, изпълняват ролята на родител-надзорник, учител, а най-често и единствен верен приятел- толкова по-застрашително расте необщуването.

Децата на България не четат, а предпочитат. да си „чатят”, защото в това, което им поднася днешната ни „детска” литература липсва стремеж към разширяване на действителността, няма диалогичност, отсъства чувството за съобщност. Безкрайното възпроизвеждане на приказните образи-матрици, фантастическата безграничност не са особено продуктивни. Само допреди петнайсетина години магическото, чудесното, фантастичното в литературата за деца беше подчинявано на една свръхидеологически натоварена митология на властта, която роди и вече изчезналата страна Пионерия. Няма я свободата на себеизразяване, където автор и читател да имат по думите на Хабермас „равен и взаимен достъп до диалог”. Осъзнато или не детското четене всякак е досъчиняване, донаписване. Не случайно едно от децата в романа „Сламено сираче” на Георги Мишев (”Егмонт”, 2004) казва: „Когато нещо ми се чете, сядам и си го написвам”. Компютърните игри привличат тъкмо с леснотата на виртуалното досъчиняване, донаписване, с илюзията за съучастие.

Световният успех на „Хари Потър”, посрещнат и у нас, както по света с възхвала или отрицание се дължи не само на умението на Джоан Роулинг да преведе на съвременен език „архетипни разказвателни ситуации”. Преди всичко и над всичко е уважението към личността на детето, а не вдетиняващото бърборене. Успехът на „Хари Потър” е в умелото съчетаване/ разграничаване на реалните, значимите конфликти в детския свят, не на последно място - играта със страха.

Един бегъл поглед из интернет-книжарниците: като нови най-често се представят книги за деца отпреди 10-20 даже 30 години. „Сламено сираче” на Георги Мишев е между малкото съвременни български романи за деца, които имат смелостта да свърнат встрани от доволно утъпканите пътища на приказността - там, където са реалните детски страхове. Не само компютрите, тоталното нашествие на дигиталните индустрии - семейството, което наричахме „основна клетка на обществото”, е вече виртуална реалност. „Сламено сираче” не е предчувствие за виртуална реалност; това е вече самата виртуалност.

Онези, които завинаги са изгубили спонтанността на детската доверчивост в чудото, са просто потребители на книги. Ако България беше наистина четяща, сигурно щеше да е друга; нямаше да харчи гласа си за лъжливи тройни коалиции, нямаше така безпаметно да бърка добруването с доробуването и отчаяно да се люшка в наивната си вяра към поредния месия. Защото четенето всякак е и разбиране.

© Вихрен Чернокожев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2006, № 5 (78)