ВБВ

web

... е единственият орган, който ме изкушава.

"Азъ нмамъ болка в сърдцето или душата, а въ мозъкътъ си; болестни са органит и телесата и нмам вече себечувство... "
Щ.

Вчера сутринта, щом закачаше съобщението за смъртта върху грапавата стена; стори й се странно да обявява нечия смърт с предмет наяве, с плакат на улицата - обявлеността, оголването на подобна интимност... Пръстите й са само кокал от студ вече, а хартията е бяла, както когато самата тя е болна... Как е добро това нещо хартията, както и пипането, усета. Сестра й (Бог да я прости ли?) не би се усмихнала никога на този възпълен съсед, но тя го прави:...

А ето сега, на следващия ден, стои до прозореца в едно тъмночервено кресло загърната в най-стария шал на майка си. Щеше й се да излезе и да погледа другите под новогодишния сняг, но трябваше да храни окото... Навън ставаше все по-шумно.

Днес рано към 9, отново както вчера, срещна възпълния чиновник, който живееше в тъмния коридор на стълбището. Но втората усмивка е вече разговор: покана...

Ще констатирам: Преди няколко дена сестра й почина в болница от рак. Пак ще (го) повторя: Сестра ми умря... Така хладни тези думи описват явление, а не чувство. Хората са щастливци и шумни...

Чиновникът седна в креслото, а зад него буркана мътнееше, поглъщайки оскъдната дневна светлина - обръщаше я на вечерна и това бе твърде важно.

- Значи живеете на изток, в Т., тъй ли, там как е времето, т.е. има ли Нова година там. Искам да кажа... Засмя се и не желаеше отговор. Тя помисли за вечно детинските писма на сестра си... но досада, досада е езикът; устата се отваря механично, чувствам се чужда на тялото си - и наблюдавам, наблюдавам само.

Той имаше дебели и стари кафяво-червеникави чорапи, и не са добре опънати; вярно, без дупки от молци, но с миризма на непроветрено и изчистено вече възрастно тяло. Сигурно се поти много - си помислих.

Хладна е стаята - стените и мебелите от дърво - най-вече.

Гърбът му е объл, а гърдите придават приведена форма на телесата му - не като човек-костенурка, а риба, на риба прилича в устата и лицето, нали?

Тя: - Нямам желание да ви поднасям нищо друго освен чай - усмивката й не се появи, но тя го одобряваше; а пък той сигурно се досещаше.

Очилата му с дебели, сиви рамки и диоптри късогледство се подаваха от мъничките ръце. "Сила и достатъчно много плът. Този човек е с живо тяло." И тя го погледна в отражението на дървената масичката. (Това беше добре за заснемане - положението бе с характер - на всеки поотделно и заедно.)

Чиновник бил. Всички в службата са слаби, само аз съм малко напълнял, иначе си вършел добре работата. Трябвало да преглежда молбите на гражданите, да ги завежда под номер и вече заведени - в един кафяв шкаф, там им било мястото. И бил доволен - защо да не съм доволен - работата ми приляга, и не ми плащат лошо. Приятна възпълнота има... пък и тази дума "приляга" - как я изрича само - сякаш нарушава някаква цялост.

Внезапно:

- А някой да не е умрял?! - Обясних му: - Сестра ми била починала онзи ден. - Рак. И виждам - той не знаеше как да реагира - не е да се усмихне или да замълчи - Каза:

- Прощавайте! - и веждите започват да мърдат извинително-молително: - Рак ли? Лошо, рак е много лошо... веждите не се отпуснаха и той отхвърли един нарочен въздух от гръдта си. След малко. Значи за това сте дошла от Т... За сестра си.

- Ами аз да тръгвам - извинете ме - поднасям съболезнованията си - и някак се усмихна: плътта на бузите му се разшири - отдръпна се в противоположни страни, по този начин изтегляйки разтеглените устни - и те опънати, избеляха, а лицето стана още по-пълно, увиснало. Задните му части се поместиха, поприповдигнаха и той, изпъшквайки под бремето на скорошните си мъки, се изправи. Тялото е уредът, с който той управляваше мисълта си, и излезе. Излезе учтив...

Сега стоя и чета някакви неподредени сестрини бележки:

Шести март.

Онзи скулест мъж някак борави с фотоапарата. А аз не - просто го употребявам и то с усилие.

...тежестта и плътността на метала предизвикват труда ми (така каза той за мен). Но най-вече е трудно мястото, от което поглеждам, за да видя това, което ще опитам да заснема. На това място той дава името "визьор". Свидетел? Колко дантели бяха изподрани от котката ми... дантели от моята баба, която беше работничка. Тях да бях снимала, а не очи... и той така мисли.

Декември:

И днес дойде - толкова деликатно живее. Каза ми, че се чувствам уморена. Отпаднали са ми устните, косите също... дано да издържа, за да видя Новата година.

Хладна е стаята - стените и мебелите от дърво - най-вече.

...

Оставих записите на сестра ми, оставих ги, а под тях е албумът със снимките - баба ми имаше слепи очи и кръгъл почерк. Като мен? Но сега е различително време - периферията на шапката в началото на века е по-голяма от гърдите на дамата. А пръстите се виждат повече от бедрата й.

Снимката я бях забравила - павирано черно-бяло октомврийско пристанище през 30-те, огромният тъмно-железен параход Kalliopi заема повечето от дъждовния, дълъг кадър. Отпред са застанали баща ми и двама негови заминаващи другари с тела един срещу друг, а с лица към фотографа. Тази раздяла е най-тежката за баща ми и за лицата им. И тримата стоят уверени, леко притеснени пред морското средство. После се ръкуват, те го прегръщат неловко; К. се засмива към него: - Не забравяй приятелит си!

- Не, това трбва азъ да го кажа - и той се усмихва. Тримата стоят загледани в различни посоки. Обикновени реплики, съсредоточени погледи. В последните минути К. е размишлявал за детската си кукла без очи и надраскано чело и как онзи път топката падна в калната локва и той трябваше да я извади и се уплаши. Вторият - не мога да си спомня името му, пък и нямаше роднини.

Другата снимка е с простолюдие - баща ми (единственият, който се усмихва) и негови връстници-колеги - тъмни работници на по 16-17 години. Четиринадесет амфитеатрално подредени тела с лица. Шутът на групата е седнал на земята и уплашено се е вторачил в апарата - при краката на другите се чувства защитен. След Девети стана чиновник...

Тя погледна към червената кутия на шкафа. Навън отдавна се стъмни, стана шумно и припряно - оставаше един час и тя чакаше.

Ето го Д. - само той е на снимката - беше авиатор с плътни, изписани женствени устни и поглед прибран в себе си - очите му имаха само една посока. Щом ги погледнеш, гледците те увеждат навътре в летеца с финото, продълговато и чисто лице. Винаги ме е притеснявал със своята мъжка, авиаторска красота. Отзад на снимката с четлив почерк: "Подарявамъ Ликътъ си за споменъ на приятела ми Л." а под чертата: "отъ Д.; 13 III 932 год. Бужурище". Спомням си как като момиченце го гледах и не можех да спра да взирам устните му, а той не говореше. Само лика си подаряваше.

Светлината от прозореца зад нея е все по-оскъдна - снимките загубват детайлите си и лицата се извръщат в по-красиви.

Тя погледна буркана и се сети за вчерашния следобед - малко преди да дойдат да приберат трупа на сестра й. Моята сестра.

- Тя винаги е държала до снимките бръснач.

Тогава беше достатъчно светло, но запалих нощната лампа за четене.

Ноктите ми бяха бели. Седнах на леглото и докоснах веждата й, пригладих я - същото правих и като малка, но по-грубо, със смях. С цяла длан допрях хладната й буза; дали някога не е мислила лошо за мен, въпреки девствеността си. Наведох се и я погледнах питателно.

...мъртъвците виждат - мозъкът може и да е съсухрен, но очите като органи-отвори продължават да поемат светлината и след смъртта на тялото. Самите те гледат; и стоят, поемащи.

Голямата картонена кутия с червен цвят стоеше над шкафа с книги. Там бяха документите.

Взех бръснача и приведох горната си част и дъхът, който е топъл, защото идва от вътрешностите ми или от стомаха, ако не и по-надолу, излезе дълбоко без никакъв звук и се сля, влезе в старите въздишки, останали от десетилетия в това помещение - мои - като момиче, на сляпата ми баба и на майка ми - с маслинена коса, която никога не се снимаше. Сестра ми е дишала тук най-много и се е издишала вече, усещам, вдишвам я и се меня, изпълвам се с въздуха й, излязъл от стомаха, корема, слабините...

Сред документите имаше лист от 1937 г., четен много пъти - дори на глас - писмо до майка ми:

"Госпожо, На 25 декемврий, събота следъ внезапно нещастие почина М. - бше Ви като сестра. Убита жестоко отъ незнайно кого съ петъ удара съ ножъ. Моите дълбоки съболезнования.

Дъ., 26 дек-ий, недля"

Тя, побледняла, се наведе с бръснача още по-близко. Опря своята длан върху бузата на сестра си. Острието е неуверено, докосна кожата и пак надвисна - леко се местеше над гледеца, следвайки мускулното напрежение в ръката й. Допря отново и сякаш увереността насила се превърна в строгост. Плъзна се около клепача, но страхът не остави следа. После втори път ясна диря отдели окото от леговището. Очната ябълка поемаше оскъдната светлина и тъмната надвесена фигура в себе си...

Тя сложи окото в буркан, а него - до кутията с документи и седна.

Вече се беше стъмнило и кръглият лъч от нощната лампа за четене осветяваше лявата буза на сестра й и леглото, върху което мъртвото тяло почиваше. "Как е хубава тя - тъмна и хубава." ...

"...и искам - дано да доживея, за да видя Новата година.

М. "

"Прибирайте! Да приберат носещото мъртвост тяло" - така ще им го кажа, за да го напишат...

Санитарите мълчаливо прибраха трупа с превързано ляво око и тя се успокои. Трудно заспа и нищо не сънува.

И ето сега - минути преди Новата година тя седеше до прозореца в едно тъмночервено кресло, загърната в най-стария шал на майка си и гледаше себе си със своята сестра на снимка от 58 година. Двете една до друга в тъмни момчешки униформени палта - тя с плитки, а аз съм сложила ръка на рамото на братчето ни. Палтото и обувките са му големи, ушанката е малко накриво. Всички гледаме към обектива - очите ми са строги, а сестра ми е тъжна и не вижда. Красивото ни братче стиска в ръчичка някакво листо. Студено е и сякаш тъмно. Зад нас е чистата и празна павирана улица. Това беше нашето романтично време, нашето минало.

Изправих се и свалих буркана от шкафа. Светлина няма, но виждам. И стъклото на прозореца е студено, по перваза сняг... Как е добро това нещо усета, както и пипането.

... А аз искам да те помня все така - бездомна, безнадеждна и унила.

След малко хората отваряха подаръците си.

© ВБВ
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2001, № 4 (17)

Други публикации:
Литературен вестник, 18. 10. 2000.
http://vbv.search.bg.

Разказът получава Годишната награда на името на Рашко Сугарев за 2000 г.