Както е известно на сортировачите и опаковачите на прецизни словеса и на сеирджиите на това позорище върху земя като една човешка длан, Валери Станков, умерен пияница от ах, Варна, хубава Варна, стопанинът на гальовната и разгонена кучка на Всемира, и човек, който не може да спи с всички жени по света, но поне трябва да опита, а иначе обезхлорофилено и мумифицирано влюбен в своята Цонка, през първата половина на настоящото полугодие, към края на първата петилетка след Милениума, съчлени и сгъна, под формата на персонален насрещен план, един кашон от изящни попълзновения. (Пардонна б.а.: Джебчията на чужди изрази и разковникът на кавичките е самият В.С. и той ще се прищи някой ден пред Небесната прокуратура.)

Майната му на оформлението на думоносителя, дето е толкоз спедиторски-шипингово-лоджистично-карго-халваджийски брилянтно издържано! Майната им и на предишните нанайси книжока, писани "от един жив"! Майната им и на квесторите литературни, които рядко отчитат явлението Валери Станков! Сега е важно как под уроките на "Магия(та) вуду" "кварталното псе", "манастирския идиот", "жената, която диктува", "градинарят от дъждовния си ден" преглътват своята песен, надигат се от "ръба на бордюра" и тръгват "пеша към рая", подмитани от миглите на окото на "нежно торнадо".

Поет на нежната ругатня, изскимтяна от прискрипнатото му его, В.С. сбира разпацаливените скрижали и памет на рода, вместо в потрошения сандък на българската днешност в кутия уязвено велпапе. Певец, който безсънно и босоного виси пред нотариата да актува жълти крепостни свитъци от баща и деди и да завещава световните географии и вселенностите на любимата и на събитийно-шашардисаната ни духовност.

И както на болните от хипервентилация се препоръчва да дишат в книжна кесия, така Валери Станков си е самоналожил дисциплината да разфучи змейското си поетическо дихание в клаустрофобичното пространство на "Стихове от кашона". Там, освен гордия гражданин и провинциален притежател на панелка 74 квадрата и иманентния му поултъргайст, гнездят и физиологичничат във висока вибрация:

Моите стихчета, Господи, сигурно са ти омръзнали -
като котета зимни, родени във тъмен балкански кашон,
с неизвестен баща и със майка, убита от последния грохнал икарус -
емфиземно бълбукащ и врящ Кракатау,
който бълва атомни гъби от огън и жупел към тъмното гето на Варна,
още слепички котенца в опикана маза със избити на изток
(поради липса на Запад)
прозорци,
с гуреливи и жълти електрически крушки, оплюти
от затоплени и изпарили се върху тях февруарски мухи -
електрика, която съседите най-редовно крадат с треперлива душа
и със потни от нервната бедност и страх клептомански ръце,
съседите - моите еднокочинни свини, пияници, верни приятели,
пръдливите ми съкилийници, които нахлуват в съня ми, в живота ми,
обримчени с лъщящата, бронирана слюнка на паяка
като хванати в мрежите негри в саваните на Серенгети по здрач,
за какво са им моите котила писукащи, пухести,
току-що измъкнати от космическата плацента, котенца,
впили сребърни нокти и дъх и душица
в уюта изкормен на нечий каталясал, бракмясал,
обрасъл със троскот до трафопоста, разкапан москвич
с 6/4 портрета на Сталин и родилния белег на Горбачов,
за какво им е моята толкова късна любов,
стихчета - върволици от пленници в Освиенцим с подути кореми,
азиатски субекти, сукали мляко и вятър
от гордите облаци на Сакар и Кавказ,
слепи котенца - да се гърчат в кашона,
садистично изхвърлен върху пряспата сняг,
цял живот в коридори към другия свят ли живях,
че и моите стихчета като влакове в черни тунели
летяха - далече от моя зазидан живот
с неизменните печки, изгорели котлони, умряло мушкато,
изтърбушен дюшек, зазимения фикус, две стари бюра
в коридора на блока - този Ноев ковчег с натрошени ребра,
който плува в космичния студ, в който, Господи, може и аз да умра,
панелен Джурасик парк за зле платени двукраки хиени,
гепарди в пенсия, проскубани лъвове,
разширени лъвици с отместени нейде зеници,
дислоцирани по етажите армии котенца, зайченца, писенца,
ваксинирани пудели, доживотни млеконадойни стахановци -
козички в мазите с мухлясъл бетон,
които вият, плачат и стенат и гънат души
между празните фурни на залеза
и пангара на изгрева, върху който мъждука последната свещ,
моите стихчета през живота минават с подкосени нозе -
без да знаят защо носят моята болка...

Знам, че не е професионално да се цитира почти цяло стихотворение. Ама това не е рецензия. Ако искате, четете си го дълги сури делници от "пангара на изгрева" до "празните фурни на залеза", на части или само по национални празници, отзад напред, налице и наопъци, на верев, през ред или два, по осевата му линия, по контурите на графичния му органон, летете стремглаво с бобслей по канавките му, глобете го, то пак ще се конфигурира в мегалита на хвърления камък. (Стон в stone.) В него Валери е разпънал с рамене опошленото нашенско катадневие, приютил е под лисия си лоб в милиардностайния Аладжа манастир на душата си, между топлите глетчери на червата си хистерезиса на клетниците - низвергнати и възвишени. В него е експонирано и екстраполирано посттоталитарното ни отвременяване - тирадно и лютомаримбено, гъдулково и кларинетно.

Както в тази тетрадка, така и в цялата поезия на Станков пият едно странично кафе, със и или без сметана, реверсивният му адаш Валери (Пол), ведно с пасмината прокълнати поети, екзистенциалният Сартър, припадничавият от думите Перек. Имената на българските му знамена-поети и на съвременните му братя по молив, клавиатура, песен и чаша, от които е подредил у себе си паноптикум, нямат нужда от изреждане. Той или ги назовава или вгражда препечените им тухли в собствените си зидарии.

Не ми е по хала и образованието да абразивнича повече валериевостта в мерената реч на новите стихове, защото не й отива премерване, когато необуздано разчовква панела на всяко яйце, който тътне. Оставям това на грамотните люде, към които отправям скромния си упрек за вторица. Канонизирайте най-подир явлението Валери Станков!

А на потенциалните читатели (щото трябва да си потентен, за да четеш "Стихове от кашона"), мога само да процитатнича пропуснатия финал на програмното стихотворение на книгата:

Е, какво пък, не ритайте този кашон.
Може всички да се напъхаме в него през дългата зима.

ПРИЛОЖЕНИЕ. Писмо от Валери до мен, без да съм искал разрешението му, което си е своего рода престъпление по буква и алинея от Закона за авторското право. Но аз ще си отговарям за деянието пред Небесната прокуратура. Наземната нашенска трудно ще ме гепи, щото се укривам на Разклона на океаните като Веска Меджидиева.

Здравей, Цецо Ламята!
Понеже ме питаш няма ли да си дигна чукалата и чреслата и да се примъкна при теб в ЮАР, отговарям ти в пространно писъмце. Ако не ти се чете цялото, прочети поне тази дума, която казва всичко в резюме - никога. С цялата си гнусотия България продължава да ми е скъпа - както може да бъде скъпа килията за осъдения на смърт нещастник, защото все пак тя е за предпочитане пред гниещия общински чамов ковчег. Както и нароченото за коледно заколение прасе свиква с кочината си и, видяло ножа, се инати и не ще да я напуска. Макар че все по-трудно разбирам какво още ме задържа в България. Сигурно е простичкият факт, че където и да ходи по света, човек винаги се връща в пределите на своите деди, за да се нареди и той на небесната им синия. И понеже денят ми вече не е дълъг като полярната нощ, в посечените ми от безсъници дълги зимни нощи все по-често започвам да се питам защо. Защо все още Господ ме държи тук?

Стоя пред световния атлас, гледам ги тия мижави 111 000 квадратни километра, останали читави след кървавите софри на дядо Му Фердинанд и баща Му Борис, и се чудя какво правя тук. Какво, по дяволите, продължавам да търся из тази солена и горчива пустиня, в каквато превърнахме своята благословена от Бога земя? И колко още лета, есени и зими ще навървям безкрайни кръгове и ще затъвам в безплодните пясъци в търсене на благодатните оазиси?

Миналата седмица българските вестници поместиха снимка на нощна Европа, направена от Космоса. Изключителна снимка. На нея съвсем ясно се виждаше как повечето държави и държавици на Стария континент светеха, Лондон, Рим, Мадрид, Берлин, Хелзинки и Москва грееха, облени в светлини, като мънички нощни слънца. Единствено България беше дупка. Черна дупка. Румъния и Албания светеха. България беше черна дупка. Стана ми страшно. Сигурно така, като черна дупка, би изглеждал на снимка от Космоса единствено големият датски остров Гренландия. Огромно, черно, безутешно, ледено пространство, пътуващо като апокалиптичен айсберг в Атлантика. С тази разлика, че там живеят, ама наистина живеят, ескимосите. А ние тук, в България, сами си изключихме светлото и топлото и превърнахме панелките си, държавата си и душите си в ледено и тъмно ескимоско иглу.

Вече преминах прегорелите треви на своя август, животът ми навлиза в есента, а душата ми продължава да се извърта, разпъната на кръст между хляба и ножа, да скача като зверче от звъна на утринния будилник за работа, трескаво да търси чехлите, цигарите, кибрита, да вари кафе на бегом, безжалостно да рушка и да буди сладко заспалите дечица за училище, да търчи по замръзнали улици, да стърчи по вандалски изкъртени спирки, да слиза в опикани и вмирисани на страх, студ и северен вятър подлези, да си стиска не последните центове от някакви си купчини петролови долари, а последните жълти стотинки от унизително мъничката заплата по гърчеливите опашки за врелите сутрешни банички, излизащи загърнати в омацотените амбалажни хартии през ръждивите винкели на някакви набързо струпани бараки и фурни с гранясали от старо олио тави, да търпи вонята на влаковете, гнусните мангалски чалги по автогарите, семките, станиолите от вафли, храченето на утринните тютюнджии по спирките, просташкото шофиране, святкането по светофарите, псувните на майка, вмирисаните на кисела пот, алпийски кариеси и евтини цигари таксиджии, опашатите лъжи на политиците, че утре животът ще бъде по-хубав от песен, безсрамието и хищната лакомия на чиновниците, наглото присъствие на мутрите, овластените бели якички, спринцовките и бълвочите на наркоманите върху пейките в парка, пияните ченгета, които мачкат невинни семейства по пешеходните пътеки, неспазването на уговорените часове за срещи, погазването на подписани и устни договори и уговорки, зложелателството, завистта, крадливостта, послъгването на едро и дребно, среднощните взривове, убийствата изневиделица, нафуканите генерали и високата им разкриваемост, самодоволността на министрите, перманентната жажда за власт и облаги на партайгеносета от всички цветове на политическия спектър, доволството, охолството и педерастията на парвенюшкия ни елит, безхаберието на столични и местни управници, повратливостта, политическите джунгурбаши, пльосването по корем по височайши килими от страна на партийни лидери, неясните бръщолевеници на водачи на неконституционни движения. Господи, стига! Трябва човек да е пуснал много яки корени в тази земя, наречена в памтивека България, за да понесе всичко това. Ако ги няма, грабва си зелената карта и изчезва. Отпрашва нататък, където живеят ескимосите. Или зулусите. Където е топло. Където в душите и в очите на хората свети. И се вижда даже от Космоса.
Валери Станков.

Цветан Бошев
Йоханесбург,
юни 2004