|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СМУТ 4 Конниците минаваха в бавен тръс по дългия коридор, постлан с червен мокет, край високите кафяви врати с резби. Ездачите ги удряха с копията си и изчезваха в дъното. От дупките падаха рубини. Едноръко джудже скачаше след тях от полилей на полилей и се плезеше към тавана. Дневната светлина тъмнееше през стъклената стена вляво. През нея се виждаха обгорели полуразрушени здания; черни гълъби летяха на ята и пишеха някакви остри знаци върху сивия лист на небето. Съществото, което наблюдаваше това, се обърна и влезе в стаята си. “Добре, че още не съм жив”, помисли то, докато спущаше железните щори на прозореца. После запали двата кафяви аплика от двете страни на широко легло и легна в него. С внимателни ръце постави върху себе си блокове заледена тишина. “Като се стопят, ще оживея”, си каза той и червена усмивка заля зеленото му лице. Това същество не си спомняше, че тъкмо тишината го беше превърнала във временен вампир.
© Стефан Гечев Други публикации: |