|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ВРЕМЕНЕН ХАОС Не зная какво ме подтикна да ида в планината. Там видях (затова ли трябваше да отида?) моя стар приятел Й. В. Той се разхождаше умислен по езерото в тишината на гората. Не бях го виждал векове. По стар навик му подсвирнах като къртица. Той вдигна глава, позна ме и се приближи до пътуващия бряг. Заговори сам: “Слушай защо. Една привечер с небе кафяво, равно, видях една мухлясала старинна делва. Свила криле, тя се облягаше на цъфнало дърво, с устие, обърнато към онова небе, слязло от друга някаква планета. Почти се ужасих.” Все пак, цъфнало дърво опитах се да го успокоя. “Зяпнала към онова небе. Оттеглих се безшумно. Като се връщах вкъщи късно в нощта, насреща ми се появи голяма риба. Тя крачеше нехайно с жабешките си крака в маратонки. Като ме приближи, свали бомбето и ме поздрави с рибешка усмивка. А друга нощ, на пустия площад пред моя дом видях един робот със седем крака, той яхаше магаре с половин глава, което се въртеше в кръг. Роботът зяпаше с устата си клещи към луната, която сякаш бе залязла завинаги.” Не се опитвах вече да го утешавам. “Една нощ, когато пак кошмари гонеха съня ми, станах и тръгнах да намеря братя-хора. Сред пещерните сгради забелязах едно великолепно осветено здание. Над входа се четеше надпис “Клуб на самотниците”. Отчаянието ми се оказа по-силно от безверието. Влязох. В блестящите салони стояха неподвижни като восъчни фигури млади и възрастни мъже и жени, облечени в блестящи вечерни одежди. Като ме видяха, започнаха да отварят и да затварят уста, навярно за да видя дългите им вампирски зъби. Избягах. Прибрах се и се скрих в ледения си сън. На сутринта усетих пареща жажда. Налях вода от чешмата и тъкмо се готвех да я изпия, забелязах във водата, почти напълно разтопена, усмивката на дявол. Забелязал ли си колко страшно съблазнителна е усмивката, родена от отчаяние? Но тъй като и тя можеше да бъде клопка, реших да не поглеждам вече вода, налята от градската чешма.” Той млъкна за малко и заключи: “Затуй ме виждаш днес и чак до края да се разхождам по водата на това езеро в благословената и чиста горска тишина.” И той закрачи пак умислен по светлосенчестата повърхност на водата. Аз си тръгнах. Чак когато започнах да се спущам по криволичещия и опасен път, се обърнах и му казах: “И все пак, след всичко това, ще настъпи РЕД.” Изведнъж една светкавица като дърво от злато се наклони нататък, към гористата планина.
© Стефан Гечев Други публикации: |