R'EDIP

Станимир Панайотов

web

Уста-анус-пенис - труд-семейство-родина - татко-мама-аз - държави-нации-семейства - тяло-дом-държава: безкрайни триангулации, свързани една с друга, безкрайни серии от серии на удоволствие, откриващи собствената си липса в чуждото удоволствие... Отклонение в libido sexualis, грешка в 32-та двойка хромозома, операция на хипоталамуса, хормонална терапия: разпределението на Едип е щедро и рестриктивно. Отношението на Едип: аз+2=3+3=3. "Кажи, че това е Едип, ако ли не - ще получиш шамар (...) Отговаряй татко-мама, когато ти говоря!"

Вписването на Анти-Едип: не по света, а у нас?

Излезе книгата, от която несъмнено се очаква да даде нова посока на българската хуманитаристика. Книгата е "Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения" на Жил Дельоз и Феликс Гатари.

Хуманитаристиката ни дължи изключително много на издателство "Критика и Хуманизъм", чиято нелека задача е да въвежда нови автори и полета. "Анти-Едип" би била невъзможна книга тук и сега, без над 10-годишната работа на Антоанета Колева и екип. "Анти-Едип" е не само поредният преводачески шедьовър на Антоанета Колева, но и погранична линия на един издателски план, част от който очевидно приключва с "Анти-Едип". Защо "приключва"? Не става дума само за това, че книгите на "Критика и Хуманизъм" са свързани по начина, по който се твърди, че "всяка машина е машина на машината" (с. 18). Жил Дельоз е философската протеза на Мишел Фуко: разполагаме на български с голяма част от творчеството на последния, дойде време да обърнем поглед и към Дельоз. Вече имаме на български "Що е философия?" (1996) и "Различие и повторение" (1999), но Дельоз е все още неизследван поглед към философското поле, а би следвало да предстои и критическо преосмисляне на Фройд, но и препрочитане на Фуко, и не на последно място: на "историята" на философията, и не само на лудостта.

Все пак "Анти-Едип" има и друг контекст за четене и снемане. Голямата задача на тази книга е критическа разправа с науките за душата, материалистическата психиатрия и легитимираните методи, по които изследва, диагностицира и лекува "своя" обект - психето, превърнато в научен капитал. С две думи, разполагаме с политическия бордюр върху душевното здраве ("здравата нация") и тропоската на психиатрията, от една страна, и от друга - необратимите процеси по нормализация на различната сексуалност/идентитет. Засега сме пропуснали една-две вълни феминизъм (в него е една от силните рецепции на Дельоз) и тепърва ще разпитваме възможностите на малцинствените интеграции.

Вече разполагаме с няколко български текста¹ и имена в арт-средите, които можем да мислим с Дельоз (изложбата "Играчки" на Венцислав Занков, "Психатотерапия" на Антон Терзиев; Райна Маркова с "Фани", Златомир Златанов с "На острова на копрофилите"; а Иван Станев ["Дон Жуан в ада"] и Явор Гърдев ["Марат-Сад"] предоставиха възможността "слънчевият анус" на инакомислието на едно номадично "поколение" режисьори да бъде въведено през официалното гърло на българската култура - Народния театър²). Т.е. струва ми се, че "Анти-Едип" вече е някак си тук, десублимирането е започнало в арт-пространствата и е наполовина "снето" именно с излизането на "Анти-Едип". Как и трябва ли да се снеме и другата половина?

Книгата като ретериториализация

"Анти-Едип" се появява няколко години след '68-ма (1972 г.) и оттогава предизвиква множество дискусии за автономията на науките за душата, които свързват своята история със скандала между Лакан и Международната психоаналитична асоциация. Предизвикателството почва от стила, който също е сходен с този на Фуко: сплав между есеистика и научност, криминален роман и фантастичност (Дельоз, Гатари 1999: 13). В предговора си към англоезичното издание на книгата Фуко я нарича "Въведение в не-фашисткия начин на живот", опитвайки се да обхване не някакъв структурален и дисперсиран фашизъм, а фашизмът "в нас" като причина за европейската "репресия" над философията на различието (Фуко 1994: XIV).

Централната критическа разпра влиза в бездната между философията и психологическите науки. Разпитът на Фройд и "материалистическата психиатрия" изявяват как "неврозата на болния започва в параноята на лекаря"³; проследена е ролята на психоаналитика, съединението между неговия частен кабинет и социалната дисперсия на едиповия триъгълник (Мама-Татко-Аз), за да се стигне до "аедиповия характер на желаещото производство".

Изглежда първият проблем на психоанализата е молекулярният индивид, мислен чрез семейната единица. Психоанализата започва да разпитва този, който сам ще започне да се разпитва. Индивидите сами ще пишат историята на науките, които ще заработят срещу всичко, което не работи за нея и за психоаналитичния бюрократизъм. Как е станало възможно молекулярното желание да бъде преобразувано в желание за репресия (Окенгем 2001: 52), в оттласкване от майката, в преодоляване на аналния стадий? На този и други въпроси в книгата се отговаря чрез разкриване на машината-Едип и процесите на сублимация и отлагане на аз-а, в иновативен марксически анализ. Чисто човешкият проблем е как самите индивиди конституират 'пълното работно време' на психоаналитичните кабинети. Оттук и анализът на една друга бездна: между наука и политика. Каква е ролята на биологията в социалното ("социалната машина е тялото на Земята"), как научната граница произвежда липсата на вътрешна такава у анормалните? В книгата тази бездна е заклещена между първа и последна глава, където след стотици страници разпра с едиповата онтология на психоанализата се противопоставя една ходеща по улицата шизоанализа.

"Не съществуват, от една страна, социално производство на реалност, а от друга страна - желаещо производство на фантазъм" (с. 45). Реалното е винаги вече социално. Натурализираният поток на парите към едиповия триъгълник "остава безразличен към аналните проекции на онези, които боравят с тях." Защото именно "желанието произвежда, то произвежда реалност". Реалността не просто е винаги вече сътвореност: тя е все повече невъзможна.

Дельоз и Гатари не избягват психоаналитичния пренос на микро към макро равнище - това е необходима аналитична стъпка, въпросът е докъде да стигне анализът/разказът? До социалните фантазми, до "репресивното институиране на самото желание", до реалния социализъм и колективно-социалните фантазии за нормално-идеален живот, в които утопиите функционират "не като идеални модели, а като групови фантазми". Груповизмът на едиповата онтология предпоставя предзависимостта на шизофренията, нейната политическа невъзможност. "...Възможното не пред-съществува, то е създадено от събитието" (Дельоз, Гатари б.г.). Всяка държава произвежда своите освободителни събития по свой начин, доколкото инвалидизираният човек винаги е предшестващият политически модел на всяко "освобождение". "Май 68-ма не е нито резултат на, нито реакция към някаква криза. По-скоро е обратното." (България, пролетта на 1997 г., е идеален пример да приложим този тезис към това събитие и неговия агентурен стил.)

Издателите любезно са ни предоставили като допълнение и "Плана-програма за желаещи машини": желаещите машини могат да конституират "неедиповия живот на несъзнаваното" - място, където за авторите отпада еволюционистката проекция на оръдието от човека, тъй като и двете са части на една желаеща машина. Дельоз и Гатари сякаш искат да развържат "татко-мама"-структурата на аз-а, в която няма място за шизофреника. Шизофреникът/хомосексуалистът стават схемата на една липса, а Едип - вътрешно-трансцендентално сетиво на психоаналитика. Къде, в крайна сметка, в една заготовка на социалното, да търсим шизофреника? И не са ли го изключили от схемата-Едип на обществото, имитирайки неговото излекуване? Както Маркс открива, че основен инструмент за печалба на капитализма е отчуждението на работника от собствения му труд, така и Дельоз и Гатари разкриват, че Едип работи, като се самоотчуждава от собствения си продукт, правейки го вроден. Социалните, груповистки и фантазмени машини произвеждат остатък - шизофреника, параноика и истерика. Дали този остатък обаче е някаква машинна грешка или, напротив, свръхпроизводство, което произвежда екземплума на това, което не трябва да произвежда, за да положи в социуса производствената норма (аз + Едип)? Как да живеем с този остатък?

От главата "Психоанализа и семейственост: светото семейство" следва историческата картина на сученето, срането и дъвченето, моторни механизми и сублимации, цялата история на откъсването от майката и "зачеркнатата хомосексуалност" (Дерида). Семейната структура, атомарното семейство е политическата доктрина на Едип, като успешният (оргазмичен) полов живот на обществото минава първо през институираното божество Едип и през частните структури на ануса. Едип е бил превърнат в предпоставка на частната собственост (идентичността), с което се осигурява не само производство на децата и рода, но преди всичко възпроизводство на Едип в името на семействеността.

Ще изчезнат ли семейството, държавата, човечеството, ако фантазмите се ретериториализират в реалността? Несъзнаваното на обществото сякаш го прави ненормално, защото "несъзнаването е сирак". То е разменната монета между аналитика и аз-а, между които се произвежда количественият фактор на липсата на обекта, препоръчвайки условията за успешния полов акт. Без Едип обществото-индивид би бил(о) съзнание без съзнаващо го, пълно отрицание и регрес. "Ние сме хетеросексуални статистически, или моларно, но сме хомосексуални личностно, без да знаем това или като го знаем, и накрая - трансполови сме елементарно, молекулярно". Да извлечем анализа на разграничението на молекулярното ниво на желанието и моларното ниво на големите социални машини във всекидневието е едно от големите предизвикателства на тази книга. Защото "прословутото сублимиране на хомосексуалността като основание на функционирането на големите социални машини съответства на това потискане на молекулярното от моларното" (Окенгем 2001: 52). (Хомо)сексуалността неизбежно заиграва като метафора на властта. Защо да преосмисляме сученето, аналния стадий, частната полезност/изтласканост на дефекацията и осъждането на удоволствието на аналната лигавица като негоден сурогат? Защо това е важно: да мислим атомарното семейство, да го философизираме? Може би защото подвеждането на частното към общото не спада само към сферата на дедукцията на чистите разсъдъчни понятия, а възхожда и към сферата на омърсените и полудели шизофренични модели ("дрипи").

Лудостта: у нас, след Фуко

Както казах, имали сме време достатъчно, за да мислим с Фуко. Каква обаче е перспективата пред "Анти-Едип" тук? В светлината на нездравите връзки между хуманитарните дисциплини и липсата на вътре-университетски идейни връзки, главният въпрос е как ще реагира българската общност от психолози, психиатри, психоаналитици на тази книга? Трябва да изчакаме да видим доколко лекуващото ни експертно знание е подготвено за диалог, как и дали в крайна сметка и тук се субстанциализира това, което се опитва да десублимира тази книга: да го изкара на улицата или поне извън кабинета. Доколкото ми е известно, тукашната неорайхианска школа на Валдо Бернаскони, психодрамата и социометрията на Морено са едни от малкото алтернативни пространства. Задачата на заинтересованите, хванали в ръце "Анти-Едип", ще бъде да изяснят линиите между университетските конспекти, частните кабинети и общественото битие на психологическите науки и да разпитат нормата над нормалността. Съвсем навреме излезе и броят на списание "Критика и Хуманизъм", където в различни призми са повдигнати множество от разпитванията на "Анти-Едип". Не съм сигурен докъде трябва да се ограничи "разходката на шизофреника" и овсекидневяването на психоанализата, конверсирана в шизоанализа. Дали "трябва да лекуваме патологичната другост, без обаче да сме в състояние да я излекуваме" (Гинев 2004: 184), какво трябва науката да запази за своя изследователска тема, валидна ли е тънката разлика между девиантност и трансгресия, са все въпроси, които ще бъдат отправени, едва когато отидем отвъд прочитането на "Анти-Едип: траекторията, така, както си я е представям, е между университетските дисциплини и психиатричните кабинети, а всички, които са там, са и на улицата.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Маркова (2003), Петрова (2003), Драгоев (2002), Манчев (2003) - продукт на семинара му в Center for Advanced Studies върху "Еротизмът" на Батай (отново в превод на А. Колева), където роля имаше "Анти-Едип"; както и броят "Алхимии и Техно-логии" на Литературен вестник, бр. 24, 2000. [обратно]

2. В подобна посока бе и видео-проектът на И. Димчев и К. Терзиев "Volk's Mother". [обратно]

3. Вж. Окенгем (2001: 92); книгата-манифест на т.нар. гей-освобождение в западния свят, която е допринесла - именно чрез съвременника си "Анти-Едип" - за разбулването на репресиите върху сексуалното различие и за анализирането им. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Гинев 2004: Гинев, Димитри. Към онтология на трансгресията. // Критика и хуманизъм, 2004, № 17.

Дельоз, Гатари б.г.: Deleuze G. / Guattari, F. May '68. Did Not Take Place. // http://textz.gnutenberg.net/textz/deleuze_gilles_guattari_felix_may_68_did_not_take_place.txt (26.12.2004) [линкът не работи - бел. ред.].

Дельоз, Гатари 1996: Дельоз, Жил, Гатари, Феликс. Що е философия? Прев. Р. Русев. София: ИК "Критика и хуманизъм", 1996.

Дельоз, Гатари 1999: Дельоз, Жил, Гатари, Феликс. Различие и повторение. Прев. В. Градев, И. Кръстева. София: ИК "Критика и хуманизъм", 1999.

Драгоев 2002: Драгоев, И. Мит и идентичност, или защо Едип няма комплекс? София: Hostis, 2002.

Манчев 2003: Манчев, Б. Невъобразимото. Опити по философия на образа. София: НБУ, 2003.

Маркова 2003: Маркова, Р. Хиляда Платона. // Литературен вестник, № 13, 02.04.2003 <http://slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=1056> (26.12.2004). [Също: LiterNet, № 7, 2003 <https://liternet.bg/publish/rmarkova/hiliada.htm> (26.12.2004) - бел. ред.].

Окенгем 2001: Окенгем, Г. Хомосексуалното желание. Прев. А. Колева. София: ИК "Критика и Хуманизъм".

Петрова 2003: Петрова, В. Сянката на Лай. Метафори на властта в киното. София: Титра, 2003.

Фуко 1994: Foucault, M. Preface. // Deleuze, G. & Guattari, F. Anti-Oedipus. London: Athlone Press, 1994.

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2004, № 12 (61)

Други публикации:
Култура, № 33, 10.09.2004.