ПОСЛЕДНИЯТ ВЪЗМОЖЕН ПОТЛАЧ

Станимир Панайотов

web

На родените роби

С повторното излизане на Panegyric от издателство Verso на английски за първи път се публикува и вторият том от дневниците на Ги Ернст Дебор с ревизирания превод на първия, от което се е получила красива, кинематографично-философска и библиофилска рядкост. В тези така последни думи, за ‘коментар’ тук не може и да се говори, понеже сам авторът изчиства всяко възможно неразбиране на творчеството си. Panegyric e книга-документ на само-осъществяващия се спомен за философия на буржоазното изстъпление, спомен за един живот не-в-истина-и-не-в-лъжа, въплъщаващ документалното писане на настоящето, или онова, което херметически затваря творбата, документа, книгата. Краят на тази книга е проектиран извън самата нея, в не-случайната смърт на автора и на събитието на живота.

Въртопът от пред-революционни игри с властта започва още през 1952 с първите надписи по парижките улици, първия летристки бюлетин Потлач (1954) и основаването на Internationale Situationiste (1958). Един “доктор по нищо” в пиянството си, в постоянното утвърждаване автономията на писането (за да стигне до чистия цитат, във втория том на дневниците), Дебор не се срами да напише сам собствената си венцехвалебна апология - за да не я напише някой друг. Panégyrique(хвалебствие, венцехваление) изявява автодискредитацията пред примките на дискурса, само-хвалебствие, което за разлика от възхвалата (eulogie) изразява повече от, но не и по-малко. Панегирикът Дебор е невинен критик на култур-революцията, в която сам участва: и разочарован, след “Обществото на спектакъла” пише далеч по-малко от пишещите, но пие много повече от пиещите; една съвсем разумна причина писането да трябва да остане рядко и изолирано действие на философията на мястото, писане, преливащо в непостоянни убежища - в автентичното, в градове в образи и цитати, съставляващи изцяло втората част на дневниците. Но именно така - с една философия на копирания образ - Дебор пожелава писането му да остане автентично, встрани от медиализацията на ценностите на писането и живеенето. Нещо като философия на мястото без убежище, в откритост. Откъдето и може би интересът на Дебор към войната като песимистична стратегия, изразяваща възможността да не се поддаваме на глуповатия брътвеж на оптимизма. В противовес, оптимизмът е само максимум на икономиката на стоковите блага и не на икономиката на благодарствената размяна; оптимизъм извън фетиша на спектакъла и фетишизирането на удоволствията от съществуването, отнемащи субстанцията на автентичното. Война: дори и на декаданса, понеже и оръжията на подривното удоволствие на бунта влизат в сервилни отношения с империята на заробващото, професионално службогонството на идеите. Тази самоситуираност въоръжава Дебор с метод: “Ще разкажа за това, което съм обичал...”. От любовта към неговата Алис, от предречено-пропиляната младост и старост идва тази философия на образа и схемата (и така обичаната от Дебор Kriegspiel), а именно - автентичността на мястото и думата, ръчните и ситуирани карти на Париж или Лисабон, изчерпващи възможните - но така и винаги вече изпреварени - фалшификации на една философия на мястото. “Истината може да бъде открита и в образите” - в автентична показност на места и събития, понякога - на съратници, места и неподправени парчета цитат, които да не оставят на никого удоволствие в сигурността да разполагаш с “оръжия” срещу пишещия, казващия идеологизираната истина. Изчезнали са само датите, чистата хронология на третия том, непубликуемия. Той бива изгорен наред с други ръкописи в нощта на 30 ноември 1994, съгласно последната воля на Дебор. Следва само невъзможната примка на инцидента; на смъртта. Ги Дебор радикално остава извън смъртта си, отказвайки да бъде свидетел на последното си проектиране (14 ноември 1994), изпреварва, тича пред смъртта си, верен на думите в смъртта-като-спектакъл (и потлач). Дебор прожектира собственото си изчезване извън себе си, накрая всеки ще умре - последното деяние е кърваво. “...нямах нищо за губене; но, в крайна сметка, нищо нямах и да печеля”. Недостойно за възхвала - може би.

април 2005

© Станимир Панайотов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2008, № 9 (106)