Това спокойно може и да не го четеш. Важното е да удържаш собствения темпоритъм. Не казвам нищо ново. Там някъде - съвсем близо, но достатъчно далече, че механичните вибрации да не досегнат собственото ми тъпанче, реално металът разрушава камъка. А аз търся собствения си темпоритъм - спокойствието вътре в мен. Взимам страна - единствената правилна в моята малка вселенка, където някъде някой нищо не разбира. Как, къде, кой, кога, защо? Седя до един паметник на войната и се грея на последните слънчеви лъчи. Какъв е смисълът? Търся изхода в мен, гледайки отгоре София.

Отговорите са навсякъде около мен: в безкрайно досадните коментари по БНТ, в една къща в Горна баня, в очите на дечицата от ЛАГЕРИТЕ, носещи български хляб... малкото човешки съдби, които се разхождат около мен, сякаш говорят за тленността ни и именно тя - тленността - ни кара да сме толкова живи във всеки момент. Но тези отговори не са никак ценни, защото имат някаква цел. Да ме накарат, например, да напиша "РЕФЕРЕНДУМ" или "NATO out" на стената на френската, може би? Или да запазя самообладание и да подкрепям политиците, които се стремят да ни изтъргуват по най-добрия начин? Защото времето е до залеза на слънцето.

От вчера аз знам /той е малък, но вече знае/, какво ще направя. Ние, старите нации, но младите държави, търсим упованието в себе си - собственото си възможно устройство, собствените си граници. Те - старите държави, но младите нации - търсят своята култура, своите ценности, своите богове. Ще си намеря някакво качествено техно и ще избягам там, където воят на ракети е само добър семпъл, където цялата шумотевица все пак се използва /или може да бъде използвана/ за нещо градивно и стойностно. Ние се самодоказваме, те се самоизследват. Ние искаме да открием себе си, те искат да ни завладеят. Да бе, ще бягам, защото аз не съм като тях, за които моята музика е само шум в ушите, и слушалките са запушалки. Но сме толкова живи - живи и жестоки, защото и те, и ние просто искаме да живеем. Да успяваме себе си, да се виждаме реализирани, но по различен начин. Ще слушам техно и ще забравя, че светът не е мръднал на крачка от векове насам. От нас е традицията, от тях е предизвикателството. От нас е земята, от тях е законът. От нас е пространството, от тях е стремежът към времето.

Това ще направя аз, а ти? Защото ние имаме времето в малкото ни богове, а те имат пространството на своите президенти. Ние последно се крием в храмовете и там ни колят, те правят филми за извънземни нашествия... Може би ще се опиташ да промениш околните, въобще вселената и световния ред? Ще вземеш участие, може би, протестирайки или подкрепяйки ТЯХ? На тях тук им е тясно, ние се бием, за да останем тук...

Готово - започни сега. А техно-то е наше. Реагирай. Защото всъщност търсим собствения си смисъл - ние малките съдби, които запълваме голямата история, която без нас просто не е.

Но започни от себе си.

* * *

        Седя - дърветата са над слънцето. Усещам собственото си спокойствие. ДРУГИТЕ са болни, защото се опитват да променят света, без да се вгледат в себе си преди това. Само да устоя. Да удържа себе си. 

ТоаН

© Радостина Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.01.2001, № 1 (14)