|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ОТ НИЩО НЯМА ДА СЕ ОТРЕКА... Никола Иванов web | Подреждане на балната зала. Книга втора В първата стихосбирка на поетесата любовта присъства като основна тема и мотив. Тази тема Калина Ковачева запази и доразви и в следващите си стихосбирки. Но в стиховете от "Трябва да те има" любовта не е лековата в естраден смисъл на "обичам" - "не обичам", а е нещо сериозно и е резонанс и отражение на обществения живот, на социалното битие. Общественият фалш и лъжа се пренасят и в съкровения свят на интимното. Лицемерието се настанява грубо и брутално на мястото на искреността. Защо е така? - пита и недоумява поетесата. Защо се опошлява едно от най-исконните и светли човешки чувства. Горчиви и печални констатации и изводи, които са в центъра на художественото внимание и пресътворяване от поетесата в част от стихотворенията. Калина Ковачева потвърждава, че обикновеното човешко щастие може да бъде само химера в едно ненормално общество, общество на лицемерие и неискреност. Зад най-достойните човешки чувства стоят съобразявания, сметчици, които унизяват човешката личност и тя се чувства непълноценна. От стиховете на "Трябва да те има" лъхаше нещо ново от нравствено-психологическия облик на българката, което не беше познато за предното поколение български поетеси в лицето, да речем, на Багряна и Дора Габе, пък и на по-младите (а може би и беше просто невъзможно) - жената да бъде водеща в контекста на отношенията "той" - "тя". Жената в лириката на Калина Ковачева носеше една по-голяма обремененост и отговорност в личен житейско-биографичен план, за сметка на по-голямата волност и свобода на предшественичките поетеси. Силно и отчетливо се открояваше усещането за душевна стагнация, за душевен дискомфорт и това отговаряше на действителността. Свободното поетическо пространство и волност на Багряна започваше да се измества от тревожното напрежение на новото време. С камертона на своята поетична чувствителност и несъмнена дарба, с болката на наранената си и изтерзана душа, Калина Ковачева посрещаше ударите на реалния живот и не пожела да загърби действителността, да стерилизира лириката си в бягства по миражи и химери, защото съзнаваше, че главното призвание на таланта е чрез словото и дарбата си да прави всичко, което е по силите му, за да се променя светът към по-добро. От всичко споделено за първата поетична книга на Калина Ковачева можем да направим извода, че в стиховете от "Трябва да те има" преобладават интимните нотки на личното преживяване и наличието на една нравствено-социална чувствителност - не толкова конкретна, колкото присъстваща като атмосфера, като общо усещане и внушение. Тази несъмнена чувствителност витае из стихосбирката, без да е артикулирана с конкретни поетични формули. Можеше да се очаква и предполага, че в по-нататъшното си творчество поетесата ще подсилва нравствено-социалните тонове в стиховете си и те ще стават все по-осезаеми. И наистина в следващите свои стихосбирки - "Бюлетин на времето" (1981 г.) и "Лични стихотворения" (1986 г.) - тези тенденции и предположения се потвърдиха и задълбочиха. Както е присъщо за таланта, и Калина Ковачева се отличава с истинско творческо "скъперничество" - досега само три поетични книги, като в тях стихотворенията общо са малко повече от седемдесет. Но в същото време и тя е потвърждение на правилото, че не количеството е определящо за значението на твореца в националната му литература. Всъщност като всеки откроен талант Калина Ковачева държи на творческото си "Аз", на личната идентификация, тя не се стреми да "се слее с масите", да се обезличи, а постоянно пряко или косвено държи да подчертае собственото си присъствие, да огласи личната си позиция, защото не желае да бъде анонимна, а в живота и словото да си бъде само тя - Калина Ковачева. И този постоянен стремеж за идентификация е подчертан не само в заглавията на книгите й, но в голяма степен в стихотворенията, в които думите "лично", "личен", "лични" и т.н. производни са ключови думи:
заявява поетесата в първото стихотворение от третата си стихосбирка и го завършва с безапелационност, която не само ни е симпатична, но в нея наистина откриваме поетеса с характер:
Несъмнено това е гневът и бунтът на поетесата срещу обезличаването на индивида и унифицирането му, към което с всички сили се стремеше системата. Обикновено сериозните поети и творци са самотници. Като че ли самотата им помага да се концентрират и достигнат до екстрасенсни творчески състояния, при което да отнемат част от болките на хората и обществото, да ги пречистят и притъпят. В последна сметка се оказва, че самотата е най-плодоносното творческо състояние. Но и стремежът към идеала подсилва предразположеността на таланта. И когато причината за самотата на твореца е отдалечаването и погубването на идеалите, нещата в обществото не са никак добри. Тогава творецът просто е длъжен да говори, за да не измени на себе си и призванието си. И при Калина Ковачева самотата и самотността са породени именно от захвърлянето в калта, погазването и поругаването на светлите идеали, които тоталитаризмът стъпка и набута в калта. Или както казваше Димчо Дебелянов, "Където всички са един и всеки все пак сам". Затова и усещането за празнота, самота и бездна е толкова силно:
горчиво споделя поетесата. А каква унилост и безнадеждност лъха от "Плетка":
Колко силно и отчетливо е усещането за несигурна почва под краката, за потъване... В "На тридесет и две" пък поетесата заявява:
Навсякъде протест срещу потискащото отчуждение, което все по-силно настъпваше и настъпва. От стиховете лъха на мъртвило и безнадеждност, граничещи с отчаянието. Чувството за неизживяна младост, за прекъсваемост на живота, за изолация, за неадекватност и неприспособимост към пошлата действителност, за отсъствие на високи обществени нрави и идеали, за дълбоко замразяване са основните чувства в тези стихове. Обратно на инфантилно-оптимистичните твърдения на официалната власт, на казионната фразеология, че сме много доволни в нашата държава, че живеем в свободно, справедливо и хармонично общество, поезията на Калина Ковачева разкриваше една друга действителност: тревожна, мрачна, угнетяваща. Стиховете й изобразяваха човека самотен, потиснат, разпокъсан, деформиран, обитаващ един призрачен свят, лишен от сигурност, стабилност и равновесие, метафизически неуютен, студен и отчужден... Сравнен с емпиричните видимости на всекидневието, този свят изглеждаше кошмарно преувеличен и абсурден, подобно на някои сънища. Точно сънят е един от средищните символи и състояния в нейната поезия. Така че сънищата на тази поетеса се превърнаха в най-дълбоката истина за нашето нерадостно битие, в автентични символи на драматичното ни съществуване през онова време. Сега вече можем убедено и спокойно да потвърдим, че като истински талант Калина Ковачева реално и интуитивно усещаше и чувстваше задушаващата мъртва хватка на системата и не се поколеба да го изрази със средствата на поетичното слово. Като пример ще посоча стихотворението "Днес се събудих" от книгата "Бюлетин на времето":
На пръв поглед стихотворение предимно в личен аспект. Но само на пръв поглед, защото, ако вникнем по-надълбоко, несъмнено ще откроим и общественото му звучене. Асоциативно идва съпоставката със "скандалния" филм "Една жена на 33". На пръв поглед различни като интерпретация и конкретна реализация на избор и пътища за оцеляване, но в същото време същностно еднакви в крайна сметка като изводи, оценки и отношение към действителността. Трудният оптимизъм на Калина Ковачева и отново стремежът за идентификация, за отделяне от масата, за личностна непримиримост. Калина Ковачева често използва крайните, оксиморонни състояния и по този начин разширява обемите на стиховете си, предоставя възможности за разнообразни варианти на тълкуване и интерпретация на текста - омраза-обич, нежност-злоба, мрак-светлина и т.н. Чрез подобни семантично противоположни смислови двойки поетесата постига многообразие, полифоничност и универсалност на внушенията:
без каквито и да е уговорки и предпазливост заявяваше поетесата. Повече от очевидно в случая, рабира се, е, че тук съвсем не ставаше дума за естествената и задължителна художественост и иносказателност на изкуството, без която то престава да бъде изкуство, а за принудителния езоповски език, който трябваше да използват талантите, за да заобиколят бдителното око на цензурата, за неприятното и сложно надхитряне между твореца и идеологемата. Такъв трябваше да бъде езикът на твореца - символен, иносказателен, зашифрован. Такъв беше езикът на ония, които чрез изкуството си отказваха да се приспособят и да утвърждават идеологическите митове на тоталитарната система. Несъмнено такъв е езикът в поетичните пространства на Калина Ковачева. И като всеки високоталантлив поет в края на краищата тя намираше начин да каже: вие лъжете, ето истината - но без опасност от директно разкриване, както се получаваше понякога при по-слабите таланти. Защото там, където бе необходимо нещата да се назовават директно, където на поета му се искаше да замахне и хвърли цялата истина направо в лицето на виновниците, той беше принуждаван да се съобразява и прикрива, предпазливо да опипва терена, за да избегне коварствата и жестокостта на отмъстителната система:
Неприятни, безпощадни и жестоко разголващи са тези стихове. От тях вее потискащото чувство на несвобода, неискреност, на полуистина и лъжа. Когато поетът можеше да пее, но стиснат за гърлото, както казваше Висоцки. Затова Калина Ковачева завършва същото стихотворение с мъчителен драматизъм и надежда:
И точно това "Всичко" с главна буква е надеждата и викът, символът на СВОБОДАТА! Понякога поетесата се стряска от невеселата си лирика, от отсъствието на обилна светлина и надежда в нея. Поетичната чувствителност усеща пелиновия привкус на реалния живот много по-силно, отколкото обикновеният човек. Защото творецът не работи с критериите на черногледството и повърхностното отрицание, а с безпогрешните мотиви на интуицията, много по-верни и точни от наблюдаваните външни реалии. Затова поетесата ще заключи в "Сеячо на отрова":
Зад тази прекалена чувствителност и ранимост се крие и много по-силната драма на твореца, отколкото при неозарения от таланта. В лириката на Калина Ковачева има много повече дъжд и сянка, отколкото слънце и ведрост. И в стихотворението "Бюлетин за времето", дало и заглавието на втората й стихосбирка, добрият, идеалният свят, понятия като щастие, любов, мир, братство, победата на доброто, са само мечта, която граничи с химери и илюзии. Истината се съдържа в пълния обрат в поантата, който снема читателя в реалността на същестуващото битие. Поетът трябва да бъде не само оптимист, но и жесток реалист и с това в не по-малка степен да подготвя човека за предългия, труден и трънлив път към Доброто. Поантата е твърде показателна:
Или както споделя поетесата в "Как всичко ме отнема от самата мен":
Тези стихове за сетен път потвърждават заключението, че емоционалната доминанта в нейните творби е чувството за драматизъм и трагизъм. Това чувство живее в нея интензивно, дълбоко, неотвратимо: темите, сюжетите, мотивите са само средства, за да го изрази художествено. Ето защо има толкова много и чести оплаквания и разпятия, толкова много смърт и духовно насилие, толкова много безнадеждност в стиховете й. Дори когато мотивът, външно погледнато, и по традиция изглежда свързан с една "по-ведра" интерпретация, Калина Ковачева го насища с драматична атмосфера. Да, такава поетеса е Калина Ковачева - искрена, неподправена, тя не се страхува от истината във всякакъв аспект, затова стиховете й са силно въздействащи и внушителни. По-горе казахме, че в поезията на Калина Ковачева е особено силна мисълта за смъртта. Може би постоянното присъствие на тази мисъл е пречистващата сила и напомняне, че животът трябва да се изживее честно и почтено, без лъжа, фалш и преиграности. Това е особено важно и просто е задължително за твореца, за да остави на потомците името си неопетнено. Мисълта за смъртта утвърждава живота, придава му смисъл и съдържание. Това в никакъв случай не означава омраза към живота - сам по себе си велик и трагичен. Напротив - жаждата за живот в стиховете на Калина Ковачева е силна и неунищожима, а мисълта за смъртта само го осмисля много по-пълно и цялостно ("Ще мине всичко"). Затова поетесата споделя в "Безлунна, бездънна":
В стиховете на Калина Ковачева присъстват образите и сенките на очевидно любимите й поетеси - Марина Цветаева и Ана Ахматова. Но не като диалог с великите поетеси, а като горчиви размисли за съдбата им и оттам за съдбата на таланта въобще в диктаторски, мракобесни и тоталитарни времена, която, за съжаление, всякога е нерадостна, тъй като истинският талант винаги е в постоянен конфликт с действителността, вечно е недоволен от реалиите на живота, защото, стане ли доволен, настъпва творческата му и гражданска смърт. Бащата е един от най-впечатляващите образи в поезията на Калина Ковачева. Без идеализация, без излишна сантименталност пред читателя се разкрива съдбата на един почтен българин със здрави и солидни разбирания за живота, способен да ги предаде и "узакони" у дъщерята - с обич, която не е показна, а същностна, силна, дълбока и постоянна, с дълбока мъдрост, пример е със своя житейски стоицизъм. Наглед обикновени стихове, които ни покоряват със своята сила и неподправена искреност:
Този мечтател с много рани е един мъдрец, прозрял смисъла на битието, спасил се от злобата и ненавистта на ежедневния живот. Поетесата не рисува пред нас светец, а един праведен човек. Неотделим от лика на бащата е и образът на сина. Майчиното завещание не представлява някакъв катехезис за нравствено поведение, а стремеж да подготви сина за злините на живота - да им противостои с достойнство. В стилистично отношение Калина Ковачева предпочита динамичния и накъсан, синкопиран стих със смислови паузи, които поддържат читателското внимание постоянно будно и очакващо. Стиховете излъчват напрегнатост, понякога по-явна, друг път по-прикрита динамика, заредени са с очевидна и осезаема вътрешна енергия. Завършвайки разсъжденията и обобщавайки оценката за творчеството на поетесата Калина Ковачева, без каквито да е резерви можем да потвърдим правото й да заяви в поантата на стихотворението "Ако инфаркт ме прободе":
А стиховете:
от интимното стихотворение "Обяснение", без капка колебание и резерви можем да поставим за мото на цялото творчество на поетесата. Сред писалите за Калина Ковачева твърде интересно възниква един спонтанен въпрос: Калина безспорно е поетеса, но защо?! След Александър Геров и Минко Бенчев ще се опитам да дам и своя отговор. Лично аз виждам този отговор най-точно и отчетливо в един спонтанен образ на гениалната Марина Цветаева. Когато присъства на честване на 60-годишнината на поета Балмонт, става работник да прочете приветствен адрес до юбиляря. Марина Цветаева го слуша и наблюдава, а след това е записала: "Той не четеше текста, той преписваше с гласа си думите."! Просто, съвършено и гениално! И точно тук е същинската граница между изкуството и неизкуството. "Той четеше" не е изкуство, но вече при "Той преписваше с гласа си думите" веднага сме отпратени в зоните на Изкуството, в селенията на духа, в трептящите пространства на Поезията. Именно тези зони обитава със словото си Калина Ковачева. Затова - безусловно значима поетеса. * * * Този поетичен портрет на Калина Ковачева е писан през 1987 година и бе козметично редактиран през 1990 година. Но в следващите години излязоха и стихосбирките "Аз" (1993 г.), "Да не забравя" (1995 г.), "Какво за любовта" (2001 г.), "Стихотворения" (2001 г.), "Малки жестове на внимание" (2004 г.) и един том с избрано "Докато ме няма" (2005 г.), който е антологичен и включва стихотворения от всичките предишни поетични книги на Калина Ковачева. Във всички тези стихосбирки Калина Ковачева е запазила своята дълбока и болезнена чувствителност. И тези й стихосбирки говорят, че самотата за поетесата е предпочитаното състояние, самотата очевидно е най-благодатното време за човека на изкуството, защото тогава вероятно сетивата са най-чувствителни и улавят и невидимото. При тази поетеса болката е началото, индикацията, творческият стимул за поезия. И това чувство белязва и по-нататък поетичните й послания към читателите и света, за да достигне до избистрените чувства на вглъбяването. Смъртта или представата за нея често населяват нейната поезия, понякога лирическата героиня изпада "в безпомощно-бездънна черна забрава". Поетесата постоянно усеща болка от преживяваното, дори небето изпитва болка в унисон с лирическата героиня. По забележителен начин Калина Ковачева умее да запази чувствителността на сетивата си, да проникне в емоциите на сивия ден - раздвижен от разделите, неразбраните думи, болката и суетата на околните. Поетесата постоянно дълбае в себе си и търси своята същност. Много болезнени са преживяванията, свързани с духовната нечувствителност на непознатия, който сам търси помощ:
Лирическата героиня се ужасява от душевното безразличие, от опасността да бъде неразбрана от другите, очаква отклик, а не го намира. Натуралистично въздействащи понякога са картините и образите в стиховете на Калина Ковачева, когато нагонът е взел връх в човека. За нея "Сянката на щастието е тъгата". Тъгата при тази поетеса впечатлява със своите измерения. Но не само тъгата, а и бунтът на непримиримостта с човешките безумия я тласкат да извисява своя поетичен глас, изпълнен с несъгласия към живота, който живеем и с който всекидневно се сблъскваме. Жаждата за повече топлина между хората, за човешка чуваемост, съчувствие и състрадание достигат до нашата чувствителност и надеждата за истинско съпричастие наистина покълва. Лайтмотивът на поезията на Калина Ковачева е философията на човечността, на съзиданието и на любовта не само в личен, но и в универсален смисъл. Времето, в което се случват нещата в стиховете на Калина Ковачева е вечерно, полунощно или нощно. Плачът при нейната лирическа героиня не е сантиментално-лековат и лигав, а е сдържан и мотивиран от сериозни и дълбоки преживявания ("Дебелянов"). Тя предпочита да крие сълзите си, плаче само когато е сама, за да не предизвиква съжаление. И въпреки всичко у нея не умира Надеждата:
В лириката на Калина Ковачева прозира образът на жената, която върви крехка, но изправена сред всички изпитания, които й изпраща съдбата. Тя е нежна и интелигентна поетеса, която достига истинска зрелост и дълбочина на чувствата, изразени и описани с впечатляващ поетичен език, присъщ само на истинските поети. А "На поетесите...", посветено на Рада Александрова, обобщава автобиографичното в същността си:
Затова Ахматова и Цветаева срещаме и в тия стихове. Ето как поетесата самохарактеризира стиховете си, поетичното си творчество:
Лирическата героиня не е пригодена за ежедневните битови проблеми, а за духовните неща, присъщи за човека. Не я задоволяват само материалните неща, защото поетичната й същност се стреми към себераздаване и отказ от тривиалното привързване към вещи. Стихотворения като "Обичах го...", "Като юмруче малък...", "Вали...", "Ти легна...", "А смъртта..." и още няколко са изпълнени с носталгия и обич по бащата. С тях тя продължава и допълва тази тема в творчеството си:
Смислените нощни диалози с бащата, който е в другия, вероятно по-добър свят, са силно въздействащи. Краят на "Нещо е станало" е характерен за подобни поетични творби:
Чувствата към бащата не са емоционално-бурни, а изглеждат някак си "кротки" и "спокойни", макар и вътрешно да са силно драматични. Това е така, защото са много дълбоки, смислени и изживени през времето. Подобни са стиховете, в които събеседник на поетесата е майката. Те също са смислени и дълбоки. Впечатляващо е усещането за майчинство у тази поетеса. Мисълта за личната съдба, за неизбежния край, е сред основните мотиви в лириката на Калина Ковачева. Но колкото и парадоксално да изглежда, трагичността е съпроводена и от надеждата, че Там ще срещнем най-обичаните си хора и в това можем да търсим упование и смисъл, а не ужас пред неизбежното и неизвестното:
Постоянна е мисълта, че когато се явим пред Него, трябва да отговаряме за всичко, сторено от нас на този свят, в земния си живот. С цялото си творчество Калина Ковачева се подготвя за срещата с Нея - смъртта, за да й е по-леко Тогава, и същевременно подготвя и нас. Дори в интимно-любовните си стихотворения като "Казват...", "Той нарочно...", "Не мога вечно...", "Той каза...", "Мисля си за теб...", "Венчално...", "Той паметник...", "Ще дойде вечерта...", "Раздяла...", "Интуиция..." и другите поетесата изглежда в известен смисъл дистанцирана, но именно поради това е по-убедителна. Защото, когато прекалената емоция е преодоляна, се постигат по-големи поетични дълбочини и универсалност. Светът е "нелюбовен", затова неуютен. При Калина Ковачева любовта е с бодли. Щастието постоянно й обръща гръб, защото при нея очевидно превес има духовното начало. Въпреки всичко тя въздига любовта като важна и неотделима част и като върховен смисъл на живота в универсален аспект. Любовните стихотворения в тази лирика не са еротично-чувствени, а интимните изживявания са дълбоки, истински, органични. Те изразяват удивлението на поетесата пред тайнството на любовта, на любовта й към хората:
Интимно-любовните стихотворения на Калина Ковачева са толкова сдържани, свенливи, че донякъде даже не ни изглеждат тематично и мотивно откроени като такива. Получава се подобно усещане, защото чувствата са много деликатни и фини, разголването на душата е с мярка. За поетесата любовта е светло, свято, дълбоко и по-универсално чувство, а нагонът е в миманса. Нейната поезия е споделяне на нещо съкровено, едновременно обикновено и необикновено, видимо и невидимо, открито и скрито. Лирическата й героиня не е еротично разголена, разпасана и разюздана, както наблюдаваме при някои авторки. Минавайки за "модерни", те стигат до откровена порнография, вулгарност, пошлост и цинизъм. Всъщност в подобни случаи вместо модерност се постига псевдомодерност, която отблъсква интелигентния читател. Калина Ковачева не робува на литературни моди, а се съобразява единствено и само със собствените си поетични чувства и интуиция, дава простор на собствената си поетична и мисловна същност. Но нейната лирика по никакъв начин не звучи старомодно, защото е съвременна и модерна в същностния смисъл на понятието "модерност" - и като съдържание, и като поетика. Темите и мотивите в стиховете на Калина Ковачева търсят обединяващото чрез личната ангажираност: семейство, близки, деца - светът в нас и връзката му със света около нас. Първоначалните лични впечатления, преживявания и усещания при тая поетеса винаги стават повод за по-дълбоки наблюдения и размисли, за неочаквани и същностни важни обобщения. В тази бездна от чувства често не прониква светъл лъч, няма много надежда и радост. И това не е поетическа поза, а действително състояние на една високоетична и самокритична личност. Тя улавя сълзите като звук и ни прави съпричастни на собствените си чувства, съзерцания и видения. Страданието в поезията на Калина Ковачева е силно откроено. Поетесата се интересува преди всичко от сенчестите страни на живота. Природните картини в нейната лирика са съответни на душевните преживявания на лирическата й героиня. Времето в тази поезия най-често е мокро, дъждовно или снежно, влажно, сенчесто, рядко е слънчево в стиховете й, снегове и бури населяват лириката й, вълци, гарги, свраки, черен паяк се мяркат в стихотворенията на Калина Ковачева. Тя иска тъмното да ни свети, устремена е към светлината на тъмнината. Поетесата предпочита вътрешните обеми на словото, тя ни говори чрез мълчанието на тишината. Чрез гласа на тишината тя изразява възвишеното и низкото, грозното и красивото, нежното и грубото. Тази лирика разчита на недоизказаното, което носи магията на словото и в последна сметка е неговата същност:
Макар че някои стихотворения на Калина Ковачева са отзвук от преживяното в чужбина (Катманду, Хималаите и други места), те носят същата тоналност, защото тази поетеса никога не изневерява на себе си, на творческия си натюрел. Затова е толкова физиономична и съдбовна поетеса. Поетичните пози, неискреността и словесното преиграване са непознати за нейната лирика. В стиховете на Калина Ковачева няма нищо лековато и случайно. В "Пътят" силно и много болезнено се откроява усещането за дехуманизиране на съвременния свят, което граничи с душевната деградация на човека:
Този поглед към света не може, няма как да е изпълнен с оптимизъм. В подобни стихотворения преобладава силно критичното отношение към действителността, която се оказва сурова, граничеща с жестокостта. Всъщност всеки истински поет и творец е критик на съществуващата действителност. Същевременно поетични творби като "Пътят" са доказателство, че оголеното публицистично поетично изразяване е непознато и недопустимо за Калина Ковачева, защото художествените й критерии са високи. В нейната лирика няма да открием прякото изразяване, декларативните стихове са й изначално чужди, защото творческата интуиция й подсказва, че това е пагубно за художествеността. Очевидно такъв начин на творческо изразяване е неприемлив и недопустим за тази поетеса. Сериозното изкуство никога не произнася посланията си оголено декларативно, пряко, директно. Така тя ни оставя чрез собственото си мислене, вълнения и съпреживявания да достигнем до посланията на нейните стихове. В стихосбирките "Какво за любовта" (2001 г.) и "Малки жестове на внимание (2004 г.) Калина Ковачева е предпочела късата стихотворна форма. В творбите от тези стихосбирки поетичният синтез е забележителен, стиховете са максимално наситени с промисъл. Почти всички поетични творби са от едностишия до осмостишия. С тези стихотворения Калина Ковачева отново доказва, че за истинския поет количеството стихове няма значение, единствено важно е тяхното съдържание и богатството на послания, които ни предлагат. Например в "Пътека" става дума основно за неумолимите закони на земното ни битие и за неговия неизбежен край, за кръговрата и необратимостта на живота ни във времето:
Четиристишието е вариант на мисълта "Всичко тече, всичко изтича", но колко поетично оригинално и въздействащо е изразена! И неусетно се замисляме за земните си дела и за Смисъла от пребиваването ни на тази грешна земя. А "В гората" е от един стих:
Само един стих, когато е достатъчно съдържателен и силен, е способен да задвижи сетивата ни. Някои от стихотворенията имат формално допирни точки с хайку и нава ("Новоселие" и други). Човек може много да се учи от животните на хуманизъм, на съчувствие, състрадане и човещина:
Подобни послания носи и "Съвремие":
"Безстопанствени" е вариант на същата тема, но носи и други нюанси. Дехуманизацията е свързана и с отношението на хората изобщо към природата. Подобни стихотворения в известен смисъл можем да определим като "екологични", но тази характеристика далеч не изчерпва полифоничното им съдържание. Защото в подобни стихове става дума в не по-малка степен за духовната екология. Най-важно е душите ни да са "екологични", защото от духовната екология зависи природната екология.. В поезията на Калина Ковачева винаги съществува втори, трети и т.н пласт на стиха, на лирическата творба, поетесата всякога проглежда, прониква и отива зад думите и затова отвъд тях проникновеният читател може да открива много и все важни послания. Тези смислови пластове на думите се разкриват постепенно чрез читателското ни проникване и ни показват дълбоките си и смислени послания. Както художникът реставратор разкрива пласт след пласт, така и читателят открива различни смисли на думите, те проблясват, постепенно заблестяват с допълнителни смислови нюанси и ги преоткриваме. Човекът често посяга неразумно, невнимателно и безотговорно на природата и затова плаща и ще плаща скъпо и прескъпо, ако не се осъзнае навреме, защото никой не е по-силен от майката природа:
Поетесата търси единение с природата, защото се чувства неотделима част от нея. Думите тя усеща като неразделна и същностна част от самата природа. Изобщо няколко стихотворения са посветени на Думите, основното градиво за поезия. В "Разговор на един и същи език", посветено на Иван Цанев, физически усещаме болката им:
Думите могат да бъдат нежни, но и жестоки, да обичат, но и да мразят, това зависи от твореца. Затова Калина Ковачева се обръща и към друг майстор на думите Константин Павлов:
За поетесата, както е и при Константин Павлов, празните брътвежи са просто отвратителни, защото те са приоритет предимно за мерзавци и неморални хора, които менторски се опитват да манипулират публиката, да я развращават и деморализират, защото сред такова население се чувстват най-добре, най-спокойни. Словото трябва да се уважава, думите трябва да излъчват нови смисли и значения, да звучат полифонично, да ни сепват и тревожат, да ни правят по-смислени. В поезията на Калина Ковачева думите се заобикват, защото тя умее да ги сдобрява. В "Любов" поетесата предлага отговор на същността на това чувство:
Толкова. В последна сметка колкото и труден да е животът на човека, трябва да сме благодарни на съдбата, че ни е създала:
Приоритет в поезията на Калина Ковачева винаги има духовното, а не материалното. Най-дълга е пътеката към къщата, която трябва да извървим. Ето ги големият Смисъл и голямата Надежда:
Това е мисията на поета и смисълът от творчеството. В лиричните си послания Калина Ковачева търси отговор на екзистенциалните въпроси, сред които средищно място заема въпросът за смисъла на човешкия живот - защо сме се родили и осъзнаваме ли защо живеем, взирайки се с неспокойния си дух в същността на заобикалящия ни свят с едно непрестанно напрежение. Тя иска да очовечи не само човечеството, но и Вселената. Несъмнена е екзистенциалната дълбочина на стиховете у тази поетеса. Талантът й търси неизследвани глъбини на съвременния свят и ги изследва чрез дълбок анализ и впечатляващи прозрения. Към нейните поетични внушения трудно може да се отнеме или прибави нещо поради тяхната универсалност. Калина Ковачева е поетеса на метафоричната самовглъбеност, на безкрайните пътувания към вътрешните пространства на сърцето и подсъзнанието. Тя излъчва такива нюанси на съзнанието, които няма как да не забележим и да не съпреживеем, защото страданието е лично преживяно и след това пресътворено в словото й. Тя има усещането за скритите нюанси на думите, открива ги и ни ги внушава. Уж разговорен език, но невероятно поетичен, защото Калина Ковачева с безпогрешната си поетическа интуиция е намерила необходимия ред на думите и ги е принудила да се обичат. Своите тревоги и преживявания тя прави тревоги и изживявания на чувствителните и интелигентни читатели на стиховете й. При нея няма комбинативна поезия, изградена на теоретична основа, защото това е несъмнено неподправена автентична лирика. Това е спонтанно избликнала поезия, богата със страсти и нюанси, с извисявания, открития и впечатляващи откровения. Тази лирика е сред духовните синоними на времето, естествено се вписва в тях. Напрегнато е словото в поезията на Калина Ковачева, стиховете са сгъстени, словесният синтез е очевиден и предпочитан, думите тежат на местата си. Словото при тази поетеса се слага така, както се е сложил животът й, то е изцяло адекватно на житейската й и духовна биография, напълно е автобиографично, равно на творческата й съдба. При нея няма нищо нагласено и изсмукано от пръстите, затова е толкова въздействащо. Чрез личните си изживявания и терзания тя изразява и тези на своите съвременници, помага им да ги усетят, осъзнаят и почувстват по-истински и дълбоко духовно. Нейната лирика изразява острите проблеми на съвременния свят чрез красотата и магиката на реалността. Поетичната й мисъл и творческата й фантазия виждат света от един друг ъгъл и себе си в един друг свят. Непълно ще бъде твърдението, че внушителният глобален поглед към живота и човека, към дълбинния анализ на настоящето, болката и надеждата изчерпват тази поезия. Лириката на Калина Ковачева е толкова богата на теми, мотиви и нюанси, че постоянно откриваме нови светове, чувства, уловени образи, състояния и видения.. При внимателен прочит ще открием и нежни, но и жестоки стихове, сканиращи, но и тънки и фини стихове, стихове на възторг, но и на отчаяние - от целия спектър на човешките преживявания и изживявания. Стиховете са толкова наситени с поезия, че ги четем с истинско, неподправено естетическо удоволствие.
© Никола Иванов Други публикации: |