ТЕКСТОЛОГИЯТА - НАУЧЕН ПРОЕКТ ОТ 20. ВЕК?

Михаил Неделчев

web

Уважаеми колеги, благодаря ви за това, че сте тук. Днес ще създадем нашата школа^* и вярваме, че в бъдеще тя ще се разраства. Започваме от една почти нулева точка, тъй като текстологията днес е едно крайно непрестижно занимание. Казвам това с пълната вяра, че непрестижността на текстологията, особено в границите на днешната българска култура, не е съответна на състоянието на днешната българска филологическа наука и е абсолютно несъответна спрямо традициите на българската текстология и въобще на българската издателска практика.

Когато преди време представих в Института по литература един доклад, посветен на проблемите на текстологията, аз го кръстих “Текстологията - един (приключен) проект на 20. век.”. Разбира се, бях го формулирал така и с голяма доза съжаление, и с голяма доза носталгия. Защото всички ние, които сме се занимавали с текстология, на първо място проф. Милена Цанева, изпитваме носталгия към този период, в който имахме сякаш много време пред себе си за такъв тип занимания, за да се подготвят тези многотомни пълни събрани съчинения (знаете, разбира се, че те никога не са абсолютно пълни), каквито бяха на първо място събраните съчинения на Иван Вазов и събраните съчинения на всички наши големи класици. Бяхме уверени, че това занимание има смисъл, че то има и голямо бъдеще. Вярвахме, че от тези критически издания, от тези събрани съчинения или многотомни избрани съчинения, ще се мине в следващи години и към академически издания. Аз лично изпитвам голяма носталгия по това време, когато около 15 години работих в издателство “Български писател”, точно в отдела, който подготвяше големите многотомници на нашите класици.

Но, разбира се, когато говорим за текстология, не трябва да имаме предвид единствено издателската практика. Защото само на пръв поглед това е една приложна дисциплина. Да си спомним Борис Томашевски, Айхенбаум, големите руски текстолози, практиката на такива наши големи литературни историци като д-р Кръстев и Боян Пенев, които никога не са се наричали текстолози - те никога не са гледали на своята работа само като на приложна работа. И наистина текстологията през цялото си развитие никога не е била само един тип практическа дейност, която се е изразявала в коректно четене и подготовка на текстове на класици за издаване. През 20. век наблюдаваме редица твърде амбициозни форми на теоретически текстологически предложения и понякога - прекомерни амбиции от страна на текстолозите да представят текстологията като една от централните науки на литературата.

Бих казал, че тук има и един политически момент, особено във времето на Съветския съюз и на социалистическата епоха. Текстологията се оказва, като тип литературоведско занимание, една възможност, първо, да осъществиш една литературоведска работа в духа на благороден позитивизъм, да свършиш една работа, която сякаш може да бъде изчерпателно свършена. Това, разбира се, винаги е илюзия, тъй като отново и отново има какво да се добавя към текстологическата работа, която си извършил. И естествено, както добре знаем от практиката на руските формалисти (защото това са хората, които стоят в основата на модерната текстология), това е и една възможност да избегнеш идеологическия диктат. Това е и една възможност да направиш свой канон, свой избор в историята на съответната литература. Това е и една възможност да работиш съвсем конкретна, свързана с актуалното литературно творчество, дейност, избягвайки, отново да подчертая, този идеологически диктат, който се осъществяваше най-вече при интерпретацията на актуалното художествено творчество, но и при избора, който се вършеше, когато се издаваха избрани съчинения, някакъв тип малки подбори, представящи именно най-важните според властващата идеология творби на съответния писател.

В определени периоди действително имаше амбиция текстологията да се противопостави на крайно идеологизираното литературознание. Имаше, така да се каже, спасяване на редица учени в текстологията. В скорошната конференция, посветена на Цветан Тодоров, разисквахме този проблем с професор Дачев. Ние знаем, че едно от местата за интелектуално спасение на редица от руските формалисти, наред с киното и други сфери, е именно текстологията. Така беше и в българското литературознание. През 50-те, 60-те, 70-те години под формата на текстологически коментари, предговори и послеслови, уж с технически характер, имаше възможност да се представят в българското литературознание истинските, значимите стойности и тогава се създаде един култ към цялостния прочит на съответния писател.

Днес сякаш сме в абсолютно полярна ситуация. Самите форми на литературоведско мислене - и деконструкцията, и друг тип литературоведски четения - не предполагат внимание към един текст, който има много ясни граници. Първо, разколебани са самите граници на текста. Второ, разколебана е представата за значимостта на този контекст или интертекст, който представлява цялостното творчество на един писател. Този контекст не се смята за твърде значим - примерно всичко, написано от Яворов, или всичко, написано от Ботев. Сега, както знаем, се изграждат други контексти, което също има своите основания. Въпросът е, че ние отиваме в другата крайност и сме свидетели как спрямо този култ към събраните съчинения, към творчеството на съответния автор и към каноническия, окончателния текст, спрямо тези твърди представи за текста сега стои една доста разколебана представа, която допълнително се разколебава от това, че творчеството на дадени автори често се качва на съответните сайтове и други електронни носители по доста съмнителен начин. Спрямо това, което съществуваше като култ към текста на автора, обработен по съответните текстологически принципи, от едната крайност днес сме отишли в другата крайност.

В духа на всички тези научни предложения, които възникват напоследък - за нов историзъм, за нов филологизъм - мисля, че има смисъл да издигнем глас за един нов текстологизъм. Време е отново да се върнем към тази текстологическа практика, разбира се - с всички възражения, които сме чули през последните три десетилетия по отношение на основните принципи на текстологията. Знаем, че текстологията се гради върху няколко централни понятия: волята на автора, идеята за един текст, който става все по-уточнен, все по-критически осъвременен, да се мисли против контаминациите (контаминация в текстологията е едно от най-големите престъпления - когато от няколко различни варианта на творбата по доста субективни причини се създава един текст, който се представя като окончателен текст).

Според мен едно от основанията за създаването на нашата школа и на нашите бъдещи дейности е именно в това, че трябва да се противопоставим на тези крайности, които в момента се наблюдават в българската текстологическа практика, по-точно липсата на българска текстологическа практика. Защото сме свидетели, че масово се присвояват издания, които са били оформени през предишните десетилетия, възпроизвеждат се абсолютно некритично и се изхвърлят коментарите. Ето, достигаме до най-проблематичния момент: нужни ли са днес коментарите; какво да правим с изданията, които са насочени към различни публики; след като днес въобще е проблематично издаването на класическото наследство, трябва ли да се правят издания, които да са насочени едновременно и към масова, и към специализирана публика; как да се правят тези издания. Да се правят големи, добре текстологически подготвени откъм представянето на текстовете на класиците издания, а коментарите да се качват на съответните електронни носители и да могат да се ползват паралелно - това е едно от предложенията, които звучат на големи форуми.

Като казвам форуми, тук искам да добавя, че днес сме свидетели на едно ново възраждане на текстологията в някои страни, на първо място Русия и Франция. Колкото и да е странно, осъществен е много добър диалог между представители на така наречената генеративна критика, генетическата критика, генетическата школа във Франция и руските текстолози. Излезли са няколко сборника и са проведени четири или пет големи съвместни конференции. Плод на този диалог на френските генетически или генеративни критици и руските по-традиционни текстолози и историци на литературата са осъществените няколко научни сблъсъка, които водят и до нови резултати.

Разбира се, когато казвам “текстологическа практика”, когато казвам въобще “текстология”, веднага трябва да добавя, че “текстология” като термин се употребява в някои от страните от Източна Европа, но в редица страни не е възприето “текстология” да се употребява като понятие и като отделна наука. Например в САЩ, във Великобритания, в Германия се е употребявало и “текстология”, и “тексткритика”, “критика на текста”, т.е. има големи колебания по отношение на самата употреба на термина и моето предложение към колегите, които биха участвали в бъдещата школа по текстология, е ние да се уговорим едновременно да употребяваме и понятието текстология, и понятието критика на текста/ тексткритика, защото това би ни легитимирало при бъдещи контакти с наши колеги. Според мен е добре да употребяваме няколко понятия, за да можем да се легитимираме не като хора, които практикуват една традицонна текстология от средата на 20. век, а които добре знаят и за днешните разночетения, за различните практики, които могат да бъдат реализирани.

Когато говорим за необходимостта от текстологическа практика и в днешния ден, искам да припомня, че необходимостта от текстологическа работа съществува не само в България, но и в много други страни по света. Говоря за автори, при които има наистина нерешени текстологически проблеми и за които и досега се мисли като за смътни, неясни, загадъчни. Веднага ще дам пример с такъв грандиозен поет като Емили Дикинсън. Знаете, че тя е автор на около 3000 стихотворения и от тях единствено 6 са били публикувани приживе. Към творчеството на Емили Дикинсън е фокусирано вниманието на огромен кръг от литературоведи, но и до ден-днешен текстологическите проблеми не са решени.

Къде обикновено имаме нерешени проблеми, където се сплитат действително всички литературоведски занимания? Има особен тип автори (и те не са малцинство в историята на литературата и в съвременната литература), които имат свръхфиксация върху единствената книга, върху най-важната книга. Един такъв автор безспорно е Яворов. Яворов цял живот добавя и непосредствено пред смъртта си преработва и дооформя “Подир сенките на облаците”. Такъв автор в световната литература е Шарл Бодлер. Приживе Бодлер има 14 издания на своите “Цветя на злото” и тя е недовършена, тя е грандиозен проект, който все остава недонаправен. Такъв автор е Уолт Уитман със своите “Стръкчета трева”, също един грандиозен проект, който никога не може да бъде довършен. Такива проекти по принцип не могат да бъдат завършени. Това са творби, които предполагат един особен тип едновременно множествено четене и четене, което търси своя окончателен обект, границата на своя обект. Но не може да се игнорира нито стремежът към окончателна завършеност на текста, нито играта на множественост, която е характерна за този тип автори.

Веднага мога да добявя цял куп нерешени проблеми на българската текстологическа практика, това са и литературноисторически проблеми от най-висок ранг. Бих казал, че продължава спорът, подет от Илия Тодоров, нашия покоен учител в текстологията и всъщност единствения истински школуван текстолог, около автентичния Ботев. Ботев такъв, какъвто ни го показва Илия Тодоров, т.е. този Ботев, чиито текстове трябва да реконструираме от публикациите в периодиката, запазени ръкописи и т.н., или този Ботев, който сме получили преработен от националната памет, преработен от начина, по който се е осъществявало публичното битие на творчеството на великия наш поет. Кое от двете?

Или друг гигантски проблем от моя гледна точка: текстологическите проблеми около Никола Вапцаров. Никола Вапцаров продължава и до ден-днешен да бъде представян, включително в учебници, шарено - екавски и якавски едновременно. И стихотворението “Вера” е кръстено “Вяра”, защото “Вера” е диалектно; надолу в римните съчетания стои “вера”, но в същото стихотворение има и “вяра”. Има още текстологически проблеми около Вапцаров, които стоят нерешени.

Когато под ръководството на проф. Милена Цанева участвахме в създаването на 22-томното издание на Иван Вазов, се оказа, че още през 1894 г., когато Иван Вазов е подготвял двутомника “Повести и разкази”, при преписването на самата повест “Чичовци” от реплика на Коно Крилатия се скача пак на реплика на Коно Крилатия и никой в продължение на 100 години не е обърнал внимание, че в най-хубавата част на “Чичовци” има изпуснат голям пасаж. С такива текстологически проблеми е пълно.

Когато говорим за текстология, трябва да припомним, че тя не е само наука на края на 19. и на 20. век, защото текстологията се основава на хилядогодишни традиции: на изследване и интерпретация на библейските текстове, на древните текстове, на древногръцките текстове, на медиевистиката, включително славянската средновековна литература. Българската текстология се основава и на огромната практика на Кирило-Методиевото дело и на интерпретаторите му, т.е. когато говорим за текстологическа практика, ние имаме много могъщи основи. Естествено, повечето от нас се интересуват от текстология на новата българска литература, но ми се струва, че би трябвало в нашата текстологическа школа да работим в пълно единодействие и с медиевистите, и с колегите, които работят върху текстологията на литературата на Българското възраждане. В медиевистиката и във Възраждането стоят и гигантските проблеми за атрибуцията на текстовете, за установяването на автора на съответните творби, за границите на съответното творчество.

Тук веднага ще добавя, че когато правихме петтомника на Яворов, съвсем съзнателно разширихме малко границите на Яворовото творчество, т.е. сложихме и текстове, за които не бяхме убедени, че са точно на Яворов, текстове, които са публикувани с негово участие - редакторско, някакъв друг тип. Решихме, че, да кажем, бюлетинът на вестник “Автономия” (това е бюлетинът, който ежедневно отразява хода на Илинденско-Преображенското въстание) никога няма да бъде публикуван, ако не го публикуваме тук със съответните бележки. Ако ние не го публикуваме, те просто няма да са в оборот, тъй като този бюлетин имаше един-единствен екземпляр в Националната библиотека, който беше полудостъпен, а сега е напълно недостъпен, тъй като от години е на реставрация. Такъв тип разширяване на обема на творчеството се прави в съвременната издателско-текстологическа практика по отношение на творчеството и на Захари Стоянов, и на Стефан Стамболов, и на още редица автори. Това са все текстологически проблеми, при които има голяма възможност за дискусии.

Ще завърша с проектите, които ви предлагаме. Първо, предлагаме в рамките на всеки два месеца да правим по един семинар, който да бъде посветен на по-конкретни проблеми. Ще се опитаме всичко, което тече като беседи, което получаваме като информация, да се качва и в един интернет сайт. Второто нещо е през май да направим една конференция, посветена на проблемите на текстологията. Третото направление е издателската практика. С проф. Дачев имаме амбициозната идея да осъществим академични издания на първо време на десет най-важни стихотворни книги в историята на българската литература. Това са “Песни и стихотворения на Ботева и Стамболова”, нещо на Вазов, което трябва да се обмисли (може би “Епопея на забравените”, но то не е книга), “Подир сенките на облаците”, “На Острова на блажените”, двете антологии - на Подвързачов и Дебелянов и на Гео Милев, с цялата сложна текстологическа проблематика около тях, “Пролетен вятър”, “Жертвени клади”. В основния текст няма да се стремим да представяме цялостното творчество на автора, той може да бъде 30 страници и всичко останало да бъде коментар. Тези издания ще бъдат наистина академични, със сложна конструкция, където акцентът може би трябва да бъде наистина върху тези автори, у които имаме една-единствена книга или пък където съответната книга, която ще бъде представена, остава най-важната книга, остава книгата, която по някакъв начин дава лице на съответния автор. И другото, не по-малко амбициозно, е да се направят в България, от български изследователи, дву- или триезични издания на световни поетически книги, например “Цветя на злото” на Бодлер, “Стръкчета трева” на Уитман, по някакъв начин на творчеството на Емили Дикинсън, можем да мислим за “Камък” на Манделщам, за някоя книга на Блок, която има сложно битие в България. Всеки от тези автори ще бъде представен на оригиналния език, на български и на английски, и коментарите, също в съответни пропорции, ще бъдат направени на български, на езика на оригинала и на английски. Тоест става дума за цялостни не само издателски, но и изследователски проекти, които могат да бъдат осъществени и с колеги, работещи в съответната литература.

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2005, № 4 (65)

Други публикации:
Литературен вестник, № 1, 12.-18.01.2005.