ДВЕТЕ КУЛТУРИ ОТ КЪСНАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЕПОХА (1962-1989) - КУЛТУРАТА НА СТОИЧЕСКАТА НОРМАЛНОСТ И КУЛТУРАТА НА УСКОРЕНОТО С ОГЛЕД НА ИДЕОЛОГИЧЕСКИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ ВРЕМЕ

Михаил Неделчев

web | НРБ-литературата

Във "Встъпителни думи: за двете култури", кратко въведение към раздела "Стратегии на нормалността - лични, семейни, групови", от книгата ми "Размишления по българските работи" (2002), изразих неудовлетворението си, че множество западни интелектуалци възприемат източноевропейците от социалистическата късна епоха като неразчленима маса, като плътна безлика общност, където отделните личности са трудно различими и видими само при извършването на изключителни, драматични и радикални жестове. Третирани сме всички тогавашни хора почти без изключение като лоялни и изманипулирани завинаги и може би дори зомбирани поданици на тоталитарния комунистически режим (някъде назад, в десетилетието след Втората световна война остават жертвите в концентрационните лагери; някъде ситуирани около 1956 и 1968 стоят героите на Будапеща и Прага; за България сякаш тази поблематика не важи, въпреки масовостта на нашата антикомунистическа опозиция от 40-те и на горянското движение). Този удобен възглед се възприема някак тихомълком, въпреки всички изказани съжаления за нашите страдания и неразгърнати и невъзможни стремежи към демократично битие. Някак е по-лесно да се вижда как внезапно, именно от безликата маса възникват публичните личности на дисидентите - като нещо извън логиката на системата, като някакво абсолютно отклонение от нормата. С трупането на изминатите години от 1989 г. насам тази негативна емоция може би избледнява, старата обида е заменена от нови обиди на западния към източния човек - въпреки общоевропейските нагласи и митове.

Днес към това неудовлетворение от западните интелектуалски визии се прибавя и тъгата от незнанието на новите поколения, за които сякаш социалистическият човек е също така равен, малко смешен с непохватността си и с обградеността си с недоизкусурени вещи, някак еднакъв и съвсем не така различен - по битие и манталитет - от днешния човек.

Тук вече съвсем гласно трябва да се каже: ние, хората, живели в късната соцепоха бяхме безкрайно различни, бяхме полярно противопоставени едни на други, бяхме не от различни страни на барикадите, а просто някои от нас изобщо отричаха митологемата за барикадите. Едните си стояха на барикадите, но ние, другите, просто само бяхме въобразени като стоящи от другата страна. За нас тяхната прословута барикада на идеологическото противопоставяне беше един зловещ фантазъм, който те все пак бяха успели да натрапят на света. Гласно, дори гръмогласно, трябва да се изрече правдата за другото, несоциалистическото живеене в социалистически условия - едно живеене встрани, извън, покрай, под, отдолу, което носеше, естествено, голям дискомфорт на живеещите го, което всъщност бе невъзможно за постигане, но въпреки това именно него го живеехме, според знаменитата фармула на Виктор Шкловски за третия път. Инак, не се ли изрече всичко това, нашта мъка ненаписана наистина сама в пространството ще скита.

Имаше една ясна граница, която ни оразличаваше. Едните бяха направили гигантската стъпка да се ангажират, да признаят за валидна идеологията, да съблюдават изповядването й. Дали това бе вяра или просто грижа за кариерата, няма много съществено значение за нашата теза. Дали този ангажимент бе придобил институционални измерения (членство в БКП - след съоветната клетвена декларация за преданост към идеите на комунизма; дали дори бе приел някакви още по-високи форми на принадлежност към номенклатурата) или бе просто всекидневен ритуален живот в името на системата, дали бе просто йес-менство от комсомолски или ОФ-тип, дали бе готовност да си добър гражданин, да си бдителен за отклоненията, спазващ всички изисквания, вярващ в задължителността и основателността на предписанията, също няма съществено значение. Важното е, че ти си приел всичко това като нещо неотменно, което е в твоя живот, което не противоречи на твоя живот. Важното е, че възприемаш всички тези абсолютно ненормални неща като нормални и незаобиколими неща, в които ти се включваш и те включват.

Е, добре, наред с тези лоялни поданици на социалистическата система - но извън тяхната ясно обособена общност - имаше също сложно стратифицирани, но ясно обединени, можество други хора. Някъде в средата на 60-те години на миналия век - след всичките трагични и драматични събития за видни съграждани и за обикновени членове на фамилиите им през 40-те и 50-години, те видяха, че системата вече не се интересува от това, което става в душите им - стига да не го заявяват пределно гласно, че системата има нужда от тяхното работливо присъствие на хора втора категория, на безпартийная сволоч, че тя великодушно им прощава тяхната незаявена ортодоксалност, оставя ги да живеят своя второкласен животец, няма вече да ги търси за публични клетви и покаяния, няма да се стреми да ги въвлича в най-вътрешни кръгове на съмишленици и съратници - ако те самите не се натискат за това.

Тези негероични на пръв поглед хора бяха стотици и стотици хиляди. Тяхното разграничаване от идеологизираното, от подчиненото на комунистическите принципи и практики живеене имаше различни форми, различни битови изрази, различна степен на самосъзнателност. Но то бе достатъчно ясно сторено, беше все по-ясно за вътрешния и външен наблюдател с развито социално въображение.

Още по-категорично бе разграничаването, което се случваше в обособилите се, върху основите на тези два типа живеене, в оформилите се пак окончателно някъде в средата на 60-те години две култури от късната соц-епоха: културата на стоическата нормалност и културата на силно ускореното с оглед на идеологията време.

Имаме наистина основание да говорим за стоицизъм, тъй като за огромната част от социалистическите поданици и от едната, и от другата общност, социализмът беше завинаги случил се и завинаги наложен. Хората живееха със съзнанието, че няма да имат други шансове, друга историческа перспектива. Така тези, които бяха избрали отказа от ангажираност, знаеха, че са обречени да си останат такива - неформали втора категория. И когато ставаше въпрос за личности със силна енергия, с нагон за изява, с лидерски качества - драмата беше налице.

Днес, през 2012 година, имам да прибавя на първо четене две неща.

Първо, изминалте десет години от окончателното формулиране на тезата, затвърдиха убеждението ми в нейната валидност, натрупаха се нови исторически или сега открити в пепелищата на миналото аргументи в нейна защита.

И второ, в предишните, вече цитирани встъпителни думи казвах, че двете култури могат да противоборстват, да се бият в пределите дори на едно индивидуално съзнание, да разпъват това съзнание. Днес съм убеден, че такива случаи са все пак малцинствени. Напротив, тенденцията е към все по-ясно разграничаване (включително чрез стилово маркиране), макар и да се случват през всичките последни години дори и от втората половина на 80-те прибежки в едната или в другата посока (на някои от живеещите в "нормалното" просто нервите точно в последните дни не им издържаха, а към 88-а и 89-а се случиха другите масови, групови и индивидуални случаи на освобождаване, изчистване от идеологическите и организационни ангажименти).

Нараства вярата ми и в точността на двете основни формулировки за културите, въпреки че досега не съм убедил в това по-широка колегиална общност. Готов съм да дебатирам, ако ми бъдат противопоставени други формулировки, с привличането на други същностни характеристики, с други елементи за съграждане на типологии.

Когато говоря за две култури, имам предвид, че те могат да се описват и в хоризонтални равнища: култура на бита и ежедневието, култура на празнуването, култура на трудовото битие и осъществяване, култура на високото осмисляне на живота и т.н. И на тези хоризонтални равнища имаме същото оразличаване и противостоене. Естествено бе двете култури да имат и своите представителни и неканонозируеми художествени изрази. Точно тук, и особено в областта на поезията, получават най-голямата подкрепа моите тези. Така в следващите страници на този етюд се съсредоточавам не толкова върху фигурите на големите поети на културата на стоическата нормалност (Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов), колкото на поезията на силно ускореното по идеологически съображения историческо време или на създаването на илюзия за такова ускоряване (тук вече не се интересувам толкова от публично обособени в колективното съзнание литературни личности, а от самите мотиви на тази поезия).

Припомням разгледаните в съответните мои студии за поетите от културата на стоическата нормалност социокултурни жестове, символизиращи синтеза на проблематиката на поезия и на литературна личност: Иван-Цаневото проговаряне, оставането у дома, при себе си - у Екатерина Йосифова и жестът на оттеглянето при Борис Христов. (И трите студии са четени на посветените на поетите конференции на департамент "Нова българистика“ на Нов български университет; от тях засега не е печатана само студията за Иван Цанев). Представените на тези конференции формулировки за синтезиращите социокултурни жестове сякаш бяха приети от колегиалната общност и от самите поети; не съм чул засега възражения.

Може би ще ми бъде трудно да убедя професионалистите, че за литературно-художествения израз на другата култура (за поезията на тази култура), мотивите на бързината, на скоростта, на юрнатото време са точно смислово-центриращи, че точно те дават основанията и да наречем така самата култура (колкото и сега-засега това определение да стои някак не съвсем намерено, окончателно).

И точно тук наблюдаваме нещо крайно неочаквано в исторически план. Мотивите за силно ускореното историческо време доминират в поезията на социалистическия реализъм точно чак през 60-те години на ХХ век, а не преди това - противно на очакванията ни. През 40-те и 50-те години на преден план е проблематиката за антифашистката борба, за убитите герои и за мъстта към палачите, за любовта към вождовете, за верността към тях и към отечеството на световния пролетариат, за социалистическото преобразяване на родината, за колективизацията и за строителството в някакъв негов съвсем предметен образ и т.н., но липсва бързината, скоростта, ускорението в победния път към комунизма в техния по-абстрактен вид. Те се явяват, утвърждават и виртуозно се сплитат точно в поезията на Любомир Левчев, Стефан Цанев и Владимир Башев - имената-емблеми на т.нар. априлско поколение в литературата.

Припомням, че преди да стане доминираща проблематика в поезията на социалистическия реализъм, тя динамизираше по един спекулативен начин самия политически и официализирания планово-трудов живот на социалистическата държава като цяло и на обществото - от завода и ТКЗС-то до отделното начално училище.

Натрапваше се мега-илюзията, че всичко се твори, създава по предварителен план, обмислен от мъдрото Политбюро, приет от великата Партия и изпълняван от целия трудов народ. Изпълняван - неточно казано. Планът винаги трябваше да бъде преизпълняван. Петилетката (т.е. Петгодишният стопански план) - за три години! Или: в съкратени срокове! Такива лозунги звучаха из цялото публично пространство, възпроизвеждани бяха от репродуктори, пишеха се с големи букви по стените и по специално градените арки.

Пак ще повторя: планът трябваше да бъде ПРЕ-изпълнен (преминаване, транзитивност). Една от най-важните фигури беше УДАР-никът (всичко трябваше да бъде направено с удар, рязко, бързо). А на върха беше ГЕРОЯТ на социалистическия труд - публична персона с извънмерни качества като способна да извърши толкова много дейности, да свърши толкова много работа за все по-малко и все по-малко време, все по-бързо. (Разказите за разните там стахановци-многомашинници, за легендарни тъкачки, които обслужват десетки станове едва ли не тичайки от стан на стан, достигаха гротескови форми; разказваше се за омразата, която тези герои предизвикват у нормалния работник, заради непрекъснатото им фаворизиране от идеологическото и стопанското началство, заради осигуряването на по-добри машини и суровина с екстра качество.)

В книгата си "Политэкономия соцреализма" (2007) Евгений Добренко - върху теза на Фуко - прави следното обобщение: "Цялата митология работи за това, да бъде създадено от това брутално репресивно пространство "безкрайната плодотворност", в чиято основа лежи, по думите на Фуко, "пуст и безплоден труд" (с. 15). И пак Добренко цитира съветски текст от 1948 г. за труда и идеологическия му смисъл, за труда като ускорение на битието: "нужен ни е не какъвто и да е ръст на производствените сили, а такъв, който обезпечава укрепването и развитието на социалистическите производствени отношения, съответствуващи на УСКОРЯВАНЕТО на нашето движение към висшата фаза на комунизма." (с. 15).

Ускоряване: все по-бързо, все по-бързо...

Целият празничен исторически календар на социализма, начинът, по който той се реализира всяка година, отново и отново, е подчинен на идеята за ускорението. В името на 8 март като ден на трудовата жена, на 1 май като Ден на труда, на 9 септември като празник на народната революционна победа, на 7 ноември като възможност да се направи славослов на Великата октомврийска социалистическа революция, всяка година (а към всички тези дати се прибавят и честванията на комунистическите вождове), се гради общностния все по-ускорен трудов ритъм. Всичко трябва да се опубличности колкото се може по-бързо: писателят и актьорът някак да се самопредставят празнично също в пределна бързина, в невероятен ад-хок. Трябва и в обществото като цяло да се направи това и онова в чест на празника... Истериката на това ускорение има съвсем конкретни изрази в масовата пропагандна култура на социализма (лозунгите в безчислени тиражи, навсякъде положени и поставени - на най-неочаквани места; кинопрегледите; грандиозните манифестации на народната любов; прегледите на художествената самодейност; стихотворенията по повод на всички тези славни празници във всички вестници и какво ли още не). Една от най-загадъчните реализации в тази насока са издаваните всяка година (или най-много през една година) стихосбирки на жени-поетеси от рода на Лиляна Стефанова, Лиана Даскалова и Рада Александрова, които бяха тематично аранжирани от авторките си и обговаряни от съответните критици-проумоутъри (от рода на Симеон Хаджикосев и Иван Попиванов) като равносметки на постигнатото, на извървяното, на изстраданото с "моя народ" по пътя към победата на комунизма. Удивителното бе, че първо, някак това неизменно бяха жени-поетеси, които бяха сторили толкова много за тези една-две години, та биваха принудени да правят отново и отново тези свои равносметки. (Да ме простят феминистките.) И второ, че всичко това някак всеки път бе представяно като нещо невероятно ново.

Но нека изоставим иронията...

Не е целта ни да се гаврим нито с второразредни стихотворци (тях не сме ги и досегнали тука, а би било интересно), още по-малко с доспопочтените поетеси с комунистическа закваска - дано наистина са си вярвали през всичките тези десетилетия. Задачата ни е да покажем тематиката на бързината, ускорението като най-същностен израз на една особена култура на преживяване на времето.

Преди обаче да представим тази проблематика при тримата емблематични поети на априлското поколение, нека се взрем в един синхронен срез от предишното десетилетие - в антологията "Едно поколение" от 1959 г. (която ни представя Добри Жотев, Иван Рудников, Николай Зидаров, Георги Бицин, Владимир Голев, Димитър Методиев, Давид Овадия, Славчо Чернишев, Павел Матев, Банчо Банов, Георги Джагаров, Климент Цачев, Вътьо Раковски, Иван Давидков, Димитър Василев, Николай Соколов, Лиана Даскалова, Иван Радоев, Димитър Дублев, Найден Вълчев, Лиляна Стефанова, Станка Пенчева, Пламен Цонев, Първан Стефанов, Орлин Орлинов). Днес, разбира се, никой не мисли тази разнородна компания като едно литературно поколение. Днес дори е трудно да реконструираме основанията всички тези поети и стихотворци да бъдат събрани в една представителна за епохата, според официозните норми, книга. Но това е съвсем друг литературноисторически проблем...

Връщаме се към нашата тема и след претръскването на цялата книга от 190 страници, излизаме със съвсем оскъден улов.

В стихотворението на Давид Овадия "Младост" намираме интересуващата ни тема в четвъртия куплет:

Всички дребни, сърдечни истории
за спокойното време отлагахме!
Ние само се борехме, борехме,
към великото време бягахме...

А в стихотворението на Лиляна Стефанова "Разговор с морето", финалното осмо четиристишие звучи така:

Аз в в борба съм израсла и негли
пак в борба ще вървя все напред,
като кораб, готов да потегли
и през бури в открито море!

Тук не може да не си припомним контрастната, противоположна трактовка на ключовия образ на пристанището в поезията на Иван Пейчев от същото време, трактовка, наследена след това от Христо Фотев.

Но толкова. Поезията на непосредствените предшественици на априлци се оказва някак бавна, едва ли не статична.

Цялата тази псевдо-динамика на обществения живот се оказва истински въплътена (не в декларациите, а в самия характер на образите, в тъканта на стихотворния текст), именно при въпросните трима априлци. Предишните може по идеологически съображения да се опитват да го сторят. Но именно Левчев-Цанев-Башев го превръщат в поетика (ако не е прекалено висок този термин за случая). И това се случва вече истински през 60-те.

След сбирката на Любомир Левчев "Позиция" от 1962 г. (която бе забодена още навремето с израза на Иван Пауновски "Позиция, която никой не атакува") идва знаменитата му "Интелигентска поема" в началото на 1963-а. Давам фрагменти от нея:

Тротоарът клокочи от хора.
Обхваща ме светлинния потоп.
Жалки, стари звездобройци,
пребройте електрическите крушки,
пребройте светещите лозунги,

връхлитащите фарове
и стопове
и котешки очи край пътя.

Гори!
Гори изсъхналото време.

Ний стоим в средата на двайсти век
като в средата на горски пожар.
Осветени са всички посоки.
Осветени са всички проблеми.

В "Продължаваща поема" (която е сякаш любовно стихотворение), намираме такива стихове:

Ний летяхме
и молехме сенките,
ветровете,
звездите,
капчуците
и кабинните телефони:
- Едно място за двама влюбени!

Колко кратки са нашите дни.

Докога ще летим
И ще търсим
Едно място за двама влюбени?

В "Халюцинация от умора" - сякаш остросоциално критично стихотворение:

Поход.
Походи.
Походи.
Все по големия път.
Все срещу острия вятър.
Все към великата цел.

Моят другар от детинство
скришом изхвърли сърцето си. (...)
И се усмихна, мерзавецът.
Стана му леко
и хубаво.
И се затича напред.
Все по големия път.
Все срещу острия вятър.
Все към великата цел.

Важен и често срещан мотив: за принудата, необходимостта да вървиш срещу вятъра, да преодоляваш насрещното.

И известният пасаж от "Но преди да остарея", който е възлов за нашата тема:

Бързо живей!
Бързо мечтай!
Бързо,
бързо работи -
всеки ден
от седем сутринта
до полунощ...
Тогава
дванадесет красавици запяват.

Тук се имитира сякаш амбивалентно отношение към бързината. Но има и упорито оставане в бързината, едно удържане на скоростта - въпреки иронията срещу шаблонизирането (не е ли това и една предварителна реакция спрямо културата на стоическата нормалност, с нейните откази?).

И отново сякаш е иронизирана принудата на бързината, която приема формата на преутвърждаването на императива на същата тази бързина - от "Утро":

Да, тъмният вятър е пълен със звън на будилници.
По-бързо, моето момче!
Да, млекарката донася утрото
в бурканчета и кофички.
По-бързо!
Ще ни върнат.

Баналната битова сцена със сутрешния баща, който води момчето си на детска градина, е станала повод за глобални обобщения относно времето и нашата поместеност в него:

Аз мога миналото да извикам.
Аз мога в бъдещето да проникна.
Аз мога да сразя със стихове
най-злобните си врагове.
И на смъртта аз казвам, че съм мъж...
ала ще мога ли веднъж...

Ще може ли този баща да вземе поне веднъж своя син първи от детската градина? Очевидно не. Тук имаме стоицизма на прекалената заетост. Лирическият персонаж е прекомерно ангажиран със строителството на социализма и с неговото възпяване, поради което личното все остава на заден план (нека пропаднем и ние в шаблона при нашите коментари - не че те не са верни).

Във финалната поема "Да бъдеш" от стихосбирката на Любомир Левчев "Пристрастие" (1966), мотивите за ускореното време са оркестрирани чрез една игра с лексиката и реториката на въоръжената конфронтация, на непрестанния класов сблъсък:

Слушайте,
вие,
които отново посягате:
Моята душа е направена
от разбунтувана материя!
Чухте ли -
от материя!

Чухте ли добре -
от разбунтувана!
Срещу закона на пространството безсмислено,
срещу закона на безчувственото време -
въстание на омразата,
въстание на любовта.
Безкраен бой в дълбочина.
Получаваш наследство - карабина.
Получаваш наследство - картечница.
Слава на тази промяна,
която остава
винаги тук -
на фронта на любовта!

И последният пример при този съвсем бегъл преглед на темите за ускореното време в поезията на Любомир Левчев от 60-те години - вече от стихосбирката "Обсерватория" (1967). Потокът на модната тогава сред поетите на културата на ускореното с идеологически съображения време самолетна, метеоритна, звездопадна и пр. метафорика е завлякъл и стихотворението "Полет с пряка реч":

Твърдят,
че нашто време е за път.
Небето има син и ясен смисъл.
Но знамената пак ще изчислят
доколко бала бурите били са.

И още:

Опитвам си да си представя
витлата дяволски на твоя самолет.
И виждам,
че това са всъщност
стрелките на един часовник.

Въртят се те.
Въртят се все по-бързо.
Те изразходват шеметно живота ти.

И последно двустишие:

През твоята душа тече
потокът метеорен на словата.

С още по-голяма мощ е завихрено и пределно ускорено времето в поезията на Стефан Цанев от 70-те години, например в книгата "Аз питам" (1975). Категорична илюстрация на нашата обща теза например е нашумялата навремето поема "КОЗЛОДУЙ = mc 2 - Композиция № 4". Цитирам финала на част втора:

Виелица, виелица, виелица.
Няма небе,
няма земя.
Хаос от материя и движение
като при сътворението на света.

Финалът на шеста част:

Както дедите ни впрегнаха в ралото
конете диви -
ние ще впрегнем атома
разярен,
на историята черната нива
ще разорем,
ще посеем във взривената угар
своите имена
и ще жънем утре
светлина!

Из част седемнадесет:

Страшно е
да бягат назад, когато напред зовеш.
Така за всяка наша днешна вина
синовете ни
утре ще плащат.
Вчера започва утрешната война,
за бъдещето се плаша.
-------------------------
Нека срещнем достойни за своето време -
и аз, и ти.
Ако не сме предтечи, нека поне мъжествено срещнем
всяко ново откритие, идея и стих -
като изгрев,
режещ
клепачите ни слепнали,
за да прогледаме.

Това безспорно е поезия на пределно ангажирания идеологически активизъм, като чрез трупането на тези подбрани глаголни форми се изобразява неимоверното ускорение на света, на битието.

Ето как, в още по-голяма степен, няма предел това ускорение:

Може да нямаме понятие какво означава E = mc 2,
какво е критична маса,
какво е верижна реакция -
но при досега с тези загадъчни неща
в нас също става нещо загадъчно:
мозъчните ни полукълба се стремят към взривното единство,
мислите ни се надбягват с квадрата на светлината,
а в душите ни
верижната реакция е почнала, почнала е, преди да почне
верижната реакция в реактора -
и аз се питам:
коя светлина ще бъде по-голяма?

Други отделни стихове от поемата:

Летим във космоса - и мислите ни трябва да летят...

О, кръв на светлината -
тичай
във всеки дом, сърце и череп!

И самият финал на цялата поема, от стр. 53, датиран 1974 г.:

Тогава
нека времето в жестоката си мелница
да смеле стиховете ми на букви:
п, р, с, бе...
Виелица, виелица, виелица -
няма земя,
няма небе -
виелица...

Тази поема е вероятно кулминационният израз на цялата тази проблематика, на цялата тази култура.

Въпреки че, кой знае? Още "Есен ХХ или балада за камбаните" от "Антология" в същата книга може да ни опровергае в това твърдение:

Земята от взривове ври.
Тичайте в близките черкви,
тичайте за ужас на бабите,
тичайте за смях на глухите,
тичайте - берете камбаните
като гергьовски лалета.

А нима не е също една кулминация, този път вече съвсем первезна, стихотворението "Рак". Тук умиращите от страшната болест искат силова, героическа смърт - щом така или иначе ще се мре, поне да е геройски. Те се обръщат към световните гении, които са били длъжни досега да открият лекарството против рака - но не като към другари, а като господа, доколкото очевидно именно Западът е трябвало да свърши тази работа с откривателството:

Господа!
Не искаме да умираме!
Смъртта не е страшна, неизбежна е, знаем.
Но не искаме да умираме така безпомощни,
за нищо осъдени
(чии престъпления плащаме?)
Не искаме да умираме така унизително
и за нищо
в тази ракова болница.
По-добре - разстрел!
Дайте ни бесилка!
Не искаме да мрем
в тази академия на човешкото безсилие!

Сега по-добре разбираме защо са призовани да направят разстрела и да дадат бесилката именно господата. Някак не е редно да караш другарите да го вършат. А когато е направено от тези отвъд желязната завеса, всичко си добива смисъла на борба, на битка дори, на ясно идеологическо противопоставяне.

Естествено е да очакваме ускоряване на ускорението и в едно стихотворение със заглавието "Циклотрон":

Свалете си часовниците!
Влизаме в циклотрона.
Внимание!
В опасност е закона на Ломоносов:
изчезнаха два електрона.

И пак от това стихотворение:

Времето е фиктивна величина.
А равновесието е смърт.
Животът е отклонение от равновесието:
едно залюляване,
което възбужда материята
и тя започва да се смее от гъдела на движението,
завъртат се звездите,
завъртат се планетите,
бягат нанякъде,
зашеметени...

И прозрението от "Аз бях роден за други век":

Но моят век ме завъртя
в трошачката на битки и на делници
и аз -
за да не бъда смлян -
дали не станах камък мелничен?

Тук ние на изпроводяк, след тази разходка из поезията на Стефан Цанев, можем, перифразирайки, да запитаме в духа на неговата поетика: а дали поетът не е станал с всички тези ускорения, не мелничен, а воденичен камък на самия себе си?

Преминаваме към доста по-бързия преглед на проблематиката на ускореното време в поезията на третия от емблематичните за априлското поколение поети: Владимир Башев. И започваме с неговото също така емблематично стихотворение "Антени":

Антените!
Антените
отвяха мойта стряха,
отнеха мимолетната утеха
че мога да се скрия от света,
да седна под акации зелени
и някакви минути преброени
на себе си да посветя.

И финалът:

Когато цялата земя се мята,
покоят става лукс, а тишината,
дори
и тя е само кремък
и ражда хладни бляскави искри,
разбираме, че векът е много прав,
когато иска даже от поета
под миглите -
две точни остриета
и в мускулите -
много, много гняв.

Разбира се, че така преживяваният век е много прав. Поетът на културата на юрнатото историческо време е винаги призван, той е направо мобилизиран, а не само ангажиран. Сблъскваме се отново с мита за изключителната социална заетост. Виждаме ясно противостоенето на заетия човек и на човека от ъгъла (с различни лица у Борис Христов, Биньо Иванов - ранният, и Иван Цанев). Действително, става дума за полярно поетическо мислене. Поетите на културата на стоическата нормалност въобще не са призовани, не са получили никаква повиквателна, слава Богу, не са нито ангажирани, нито пък мобилизирани.

А векът продължава своята работа. В стихотворението "Вик" четем двустишието:

Като по барабан
по нас векът удари.

Стихотворението "Човечество" също е пронизано от мотивите на ускореното време:

Сбити в нашите минути, кряскат цели времена
неубити,
необути,
будни,
глад за висина.
Странно е, че всичко става едновременно у нас -
рак,
луна,
позор и слава,
век след нас и век пред нас!
Ний сме само искрометно и разумно острие
на безпаметно,
столетно
многолюдно битие.

Фрагмент от "Звезди за избраници":

но на всички
е съдено да летим по парабола
с нажежени чела от неистови скорости
и с големите ръце,
нажежени от работа!

Второто осемстишие от стихотворението "Време" (заглавието очевидно е дадено в предчувствие, че би могло един ден да илюстрира тезата за двете култури):

А времето във устрем непрекъснат
върви под неизменни знамена.
Зелените часовници го късат
на четири годишни времена
и клоните им искрени чертаят
огромни непознати часове.
Те имат свято право да мечтаят,
защото знаят всички ветрове.

Тези хора - почти като Дали, наистина имат някакъв нерешен проблем с времето - независимо, че то непрекъснато ги пришпорва, напомня им за себе си, не ги оставя на мира.

Надявам се, че този малък преглед на поезията на тримата поети е убедил колегията в основателността да избера ускореното време като основен елемент за съграждането на моята формула за тази култура - противопоставена на културата на стоическата нормалност.

Няма сега да представям цялото многообразие на художествения израз на тази култура в поезията на Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Борис Христов. Опитал съм се да го направя в студиите ми.

Тук само ще прибавя, че тази култура имаше своя художествен израз и в редица други изкуства: чрез живописта на Иван Кирков и Георги Божилов-Слона (говоря за хора на изкуството, които някак поставиха в центъра на своето творчество човека на тази култура, а не само своите експериментални и формални дирения); чрез цялостното присъствие на диригента Добрин Илиев и пианиста, композитора и музиковеда Трифон Силяновски; чрез драматургията на Константин Илиев, Никола Русев и Боян Папазов; чрез белетристиката на Любен Петков, Рашко Сугарев, Димитър Коруджиев, Георги Величков и отчасти Георги Марковски; чрез композициите на Лазар Николов, Иван Спасов и Александър Кандов; чрез филмите на Георги Дюлгеров "Авантаж" и "Трампа"; чрез театъра на актьорите Леда Тасева и Наум Шопов, Илка Зафирова и Ицко Финци, на режисьора Методи Андонов. (Ограничавам се в периода на 60-те и 70-те години.)

Всички тези хора на изкуството наистина се опитваха да се държат според неписаната етика на културата на стоическата нормалност, според призива на Солженицин да не се живее в лъжата и според предложението на Хавел да се прилага силата на безсилните, в техния всекидневен смисъл. Те наистина се опитваха да живеят и творят така, сякаш комунизмът и неговият по-малък брат социализмът ги няма, сякаш ги нямаше предписанията на социалистическия реализъм. И това беше неимоверно трудно и понякога наистина невъзможно. Те не се стремяха към героически жестове; нямаха намерение да съграждат за себе си дисидентска публичност; искаха да останат в изкуството си.

Освен тримата поети, които представиха проблематиката на стоическата нормалност буквално в пластиката на своите стихове, естествено, към културата на стоическата нормалност принадлежат и поетите Иван Теофилов, Николай Кънчев, Драгомир Петров, учеха се да се освобождават от априлските навеи Константин Павлов и Христо Фотев, ставаха и те мощни изразители на другата, втората култура. В стихове от "Алхимици" и "Петима старци" Константин Павлов директно осмя първата култура. Кръгът може да се разшири с явления, които са някъде между масовата култура и високото елитарно изкуство като симбиозата "Фокус" - джазквартета и кинодокументалистиката на Радой Ралин и на Чарли, Джеки и Джони; рокмузиката на Георги Минчев и на "Щурците" и пр., и пр.

Изследванията трябва да продължат с проследяването на взаимоотношенията на самото смислено живеене под системата и на основаващата се върху него култура на стоическата нормалност с цялото многообразие на нейните всекидневно-художествени форми (от рода на структурирането на щастливи хетеротопии - созополската, пловдивската, планинарската).

А вече паралелното четене на текстовете и на едните, и на другите, и на поетите на ускорението, и на стоическата нормалност, ще укрепва убеждението ни, че България не е била през тези четиридесет и пет години безликата страна на робското подчинение пред комунистическия диктат, че самото съществуване на културата на стоическата нормалност и на нейните художествени изрази, чувствително усложнява картината на общото живеене на българите от този трагичен и подъл период от новата ни история.

Приложение

Встъпителни думи: за двете култури на/от социалистическата епоха

(Въведение към раздела "Стратегии на нормалността - лични, семейни, групови", в книгата "Размишление по българските работи", изд. "Проф. Петко Венедиков", София, 2002 г., но темата бе поставена още с предишна публикация в сп. "Демократически преглед)

През 60-те години на миналия век бе твърде популярна парадигмата на противопоставянето на две култури в рамките на едно общество, противопоставяне, основаващо се на радикалния ход на така наричаната тогава "научна революция". Най-представителен вид това противопоставяне бе добило в прочетената в Кембридж през 1959 г. от лорд Чарлз Пърси Сноу, станала знаменита негова лекция "Двете култури и научната революция". Тезата е за нарастващото в тези години разстояние между традиционната хуманитарна култура и свързваните с хода на научна-техническия прогрес нагласи, визии, а дори и манталитет, формиращи вече една нова, друг тип култура. В Съветска Русия пак през 60-те години това противопоставяне бе добило израз в шумния и за литературата спор между "физици" и "лирици" (този спор се пренасяше и в полето на белетристиката - между два типа персонажа с противоположна чувствителност). Този дебат за двете култури така и не бе решен, някак увисна в семиосферата, може би днешната интернет-култура го "снема" диалектически.

Разбира се, множество общества са били описвани като обществени формирования, в които съжителстват или яростно се борят два типа култура (да си спомним само гениалните интерпретации на Михаил Бахтин). Това може да бъде противопоставянето между традиционната народна култура и затворената нормирана култура на някаква доминираща управляваща прослойка, но може да бъде продуктивен или контрапродуктивен конфликт на култури със стоящи в основата им разнородни визии за света и човешкото битие въобще, култури, които предполагат всъщност невъзможност за съвмествянане, едно паралелно съществуване в едно и също пространство.

В това кратко встъпление предлагам за дебат тезата ми за болезненото съжителство на двете култури от социалистическата епоха: културата на стоическата нормалност и културата на истерическата комунистическа приповдигнатост.

Един основен недостатък на множество съчинения на западни автори, писали за десетилетията на "социалистическото строителство", на предшестващата "окончателната победа" на комунизма ера, е, че в тях най-често цялото общество се вижда като колективистично сплотено, като радикално манипулируемо, тоест човекът е представен като лоялен поданик на социалистическата система. (Вероятно е повлияла и възможността тоталитарните системи на фашизма, националсоциализма и на комунизма да бъдат сравнени и в този план. Но известно е, че националсоциалистическият ентусиазъм има съвсем друго процентно изражение в сравнение с искрената отдаденост на социалистическото строителство в СССР и особено в страните на така наречените народни демокрации, сред тях и България.) Такова описание е по-симетрично, по-лесно, но и пределно обидно за живелите и преживелите това битие. И тук не става въпрос за морала и героическото поведение на дисидентите, не става въпрос и за големите ексцесии на комунистическата система от по-ранни периоди - лагерите, формите на безумен социален геноцид спрямо съсловия и малцинствени групи (разгрома на селячеството като традиционен трудов бит, у нас - принудителното заселване на каракачаните, гигантското насилие над българи от югозападните краища да се именуват "македонци", вълните на прогонване и преименуване на българските турци, противоречивите насилствени практики спрямо българомохамеданите и пр., и пр.). Думата ми е за всъщност радикалната несъвместимост и непоносимост от сякаш спокойните периоди на "зрелия" социализъм, когато ексцесите са уж осъдени от самата господстваща комунистическа партия, когато насилието не е така видимо, демонстративно.

Една от най-вулгарните, най-обидни за нормалния човек, живял през социалистическата епоха, тези е, че всеки стремящ се към пълноценна реализация е трябвало задължително да стане член на комунистическата партия, да изпълнява стриктно ритуалите на приобщеността, лоялността и жертвоготовността. Преобърнатата теза звучи така: който не е бил вътре в комунистическата партия, просто не е имал качествата да бъде водеща фигура в своята професия. И отново не говоря за единичните случаи: за свръхталантливите и свръхморалните. Говоря за драмите на личния избор на всеки един от нас, тогава живелите. Горната теза пренебрегва тези драми, не ги знае, превръща го в невалидни дилеми.

А истината е, че огромно множество от хора живееше точно според неписаните норми на една култура на стоическата нормалност - въпреки комунистическите бесовщини, над тях или под тях, както искате. (Бележка с днешна дата, юни 2012 г.: днес бих казал, че тази култура всъщност няма норми и тъкмо затова е трудно уловима, трудна за описване. Тя е не само нагласа, тя е едно непрестанно нагласяне, търсене на съществуващите граници от шуплите на живота.) Стотици са свидетелствата за този тип поведение, сред тях ще спомена само най-авторитетните - малката книжка на Вацлав Хавел "Силата на безсилните" и "Задочни репортажи за България" на Георги Марков. Поведение на стоическата нормалност означаваше да се опитваш отново и отново да се държиш така, сякаш комунистите ги няма, не са взели завинаги властта. Това беше удържане на един традиционен градски или селски бит - или поне на някакви елементи от него, отстояване на ценности от буржоазната епоха, опит да се мисли краткосрочният исторически период, поместен и разтеглен в големия цикъл, да се живее в европейската културна норма - макар и да си забравен и неразбран от хората в свободната част на Европа. С едно изречение, това бяха наивните спонтанни, но дълготрайни опити на живот-не-в-лъжата, проявявани в най-всекидневните равнища на бита, в семейна среда, доколкото и когато това е възможно. Стоическо бе това битие, защото винаги бе и някаква форма на съзнателно направен избор, знание, че така се отказваш от облагите на комунистическата принадлежност. Ти не само не си в уюта на социалистическия колектив, но и знаеш, предчувстваш, предусещаш, че в личното ти развитие има граници, че в един момент неизбежно ще бъдеш разконспириран като неизповядващ идеите, като необладан от ентусиазма. Стоическият живот в нормалността не предполага героическа поза, най-често няма публичност. То е дълготърпение, стратегия на малките стъпки, акцентиране върху частното.

Много са възможностите за описание на социалистическата култура, но за това противопоставяне аз избирам особеното отношение към времето, към неговия ритъм. Веднага усещаме приповдигнатостта, възбудимостта, юрнатостта в посоките на комунистическото съвършенство. Някакви цели непрекъснато се обявяват за съдбовни; съществуват непрекъснато срокове, поместени в кратки периоди планове. Истерично се преживяват празници, годишнини, в тяхна чест трябва да се полагат върховни усилия. Всеки е длъжен да прави публична равносметка, да представя личното си битие като завихрено. Някакви организационни форуми стават повод за съдбовни идентификации, за съборни съпреживявания. Най-обикновени действия в стопанския бит, елементарните форми на новото модернизиране се посочват като невиждани досега постижения. В художествената култура одическата клетвеност непрекъснато трябва пряко да свързва личния аз с колективната множественост. Всичко това е наистина коренно противоположно на бавния ритъм на стоическото битие в нормалността.

Понякога шизофренно в съзнанието на отделния човек се бореха тези две противоположни културни парадигми, разкъсваха неговото ежедневие. И все пак противопоставянето беше достатъчно отчетливо, то ясно маркираше всеки един от нас в едната или в другата посока. Това бяха различни светове с различни храмове, които бяха принудени да живеят върху един и същ терен. Единият бе неофициален, неназован. Но днес ги виждаме съвсем ясно, обръщайки се назад, в отминалия век.

2002

© Михаил Неделчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.04.2013, № 4 (161)
© Електронно издателство LiterNet, 21.04.2013
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. Варна: LiterNet, 2013.

Други публикации:
НРБ-литературата: История, понятия, подходи. Съставител Пламен Дойнов. София: Кралица Маб, Варна: Силуети, 2013.