СЛУЧАЯТ РИЦАРСКИ ЗАМЪК - МЕЖДУ РЕАЛНОСТТА И МИСТИФИКАЦИЯТА

Милена Кирова

web

Първата и единствена книга на Христо Ясенов излиза през 1921 г. в голямото издателство на Тодор Чипев. С нея започва поредица, предизвикателно озаглавена "Книги за малцина". (Тиражът от 1000 бройки подсказва, че тогавашните "малцина" любители на елитарна поезия са били доста повече от тези, които би събрала подобна книга днес.) "Елитарното" е заявено и в оформлението - луксозно издание с експресионистична корица, нарисувана от Сирак Скитник. По традиция българското литературознание представя "Рицарски замък" като сбирка, съставена от стари (писани и публикувани преди Първата световна война) стихотворения, характерни за символистичния период в творчеството на Ясенов. Самият автор настоява на подобна интерпретация с кратка бележка в началото на книгата:

Тази книга е писана между 1909 и 1912. Продължителните войни след това забавиха нейната поява и сега много от стихотворенията, поместени в нея - плод на моите юношески години, - съвсем не отговарят на по-късните ми идейни, литературни и естетически разбирания, но като етап в моето развитие и като необходимост за вътрешна цялост на тоя сборник, аз ги предлагам на малцината си читатели, за които все още представлява интерес моето литературно дело.

В тези обяснения има някаква истина, но далече не цялата, много силен е моментът на литературна мистификация. Трябва само някой да си направи труда да проследи произхода на всички стихотворения, включени в книгата, и резултатът ще се окаже изключително любопитен. В този текст ще се опитам да разгадая причините за появата и конкретните измерения на мистификацията, която наричам случая "Рицарски замък".

Стихосбирката е съставена от 12 цикъла, които включват общо 92 стихотворения. От тях само 38 (или две пети) са публикувани преди Първата световна война¹. Останалите 54 (около три пети) са нови; за пет от тях знаем, че са публикувани през 1919 г. в сп. Везни на Гео Милев; произходът на другите 49, които се появяват за пръв път, остава загадка². Като се имат предвид перипетиите, през които минава Ясенов по време на войната³, трудно е да се предположи, че е имал колкото време, толкова и желание да пише абстрактна символистична поезия.

Да се обърнем най-напред към "старите" 38 творби. Те са антологично подбрани от публикациите в различни периодични издания през годините 1911-1914. Ясенов винаги е обичал да обединява творбите си в цикли: "Пан", "Погром", "Южни мелодии", "Импресии и акварели". От старите цикли обаче е останал само един, "Пан", при това допълнен с три нови части; всички останали са структурно "развързани", оттук-оттам е взето по някое стихотворение, но само за да бъде включено в състава на някой нов и напълно различен цикъл. Заглавията също са нови: "Заключена душа", "Приказно царство", "Мадона", "Себепоклонник"... Има и цикли, които са изцяло нови: "Небе" и "Есенен сън", а в други три цикъла - "Луна", "Рицарски замък", "Себепоклонник" - има по едно-единствено старо стихотворение. Всички публикувани по-рано стихотворения, най-сетне, са подложени на сериозна, понякога дори основна, редакция и едва в този нов вариант са намерили място в книгата.

Ако добавим към тези наблюдения факта, че пет от стихотворенията са публикувани едва след войната, а останалите петдесет (или повече от половината) се появяват за първи път, можем да заключим, че "Рицарски замък" представлява по-скоро нова, отколкото (редактирана) стара версия на Ясеновото присъствие в българската култура. Тя обаче, от друга страна, няма нищо общо с идеологическите настроения и с малкото стихотворения, родени от тях, след войната. Как да си обясним тогава енигмата с уводната бележка, която твърди обратното? Къде е ключът към тази очевидно съзнателна мистификация?

Отговорът, който предлагам, е следният: някъде още преди началото на 1920 г. Ясенов решава да дооформи и утвърди своето място в българската литература в ретроспективен план. Не му е трудно да разбере, че творбите, пръснати в периодични издания, изчезват лесно в колективната памет след смъртта на техния автор. По същото време Дебелянов, когото той много цени и следва като поет, възкръсва за нов живот в стихосбирка, издадена от неговите приятели; Бояджиев, от друга страна, си остава все така разпръснат и фрагментарно познат. Ясенов знае, че няма приятели като Подвързачов и Лилиев, а не иска да остане разпилян като поетите без стихосбирка. Затова - както винаги независим и упорит - той решава да конструира своето присъствие, макар и със задна дата, да се самовгради ретроспективно в епохата, на която принадлежи.

Можем само да гадаем дали и доколко е разчитал на новата революционна линия за бъдещето на своето творчество. Единственото, което знаем със сигурност, е, че след издаването на "Рицарски замък" той на практика престава да пише (или най-малкото да публикува) поезия. И докато социалната му активност нараства, "душата на художника" изглежда заключена в Хубавата епоха. А тъкмо мистификацията като игра с идентичността на твореца е важна характеристика на литературата от тази епоха; примерите, които бихме могли да си спомним, са многобройни, започвайки с Вазовата "Кихавица", стигайки до Острова на блажените.

И така, след края на Голямата война, може би по времето, когато се сближава с Гео Милев и сътрудничи на неговото списание Везни⁴, у Ясенов съзрява идеята да допише чрез цялостна книга своето присъствие в предвоенния модернизъм. Някога, в Наблюдател и Наш живот, е публикувало звънки стихотворения 22-23-годишно момче; с новата задача сега се залавя трийсетгодишен, видял и препатил мъж. Затова и целта му е по-висока, и амбициите - значително по-големи. Книгата няма да бъде обикновена стихо-сбирка, а концептуално промислена цялост - така както правеха своите антологии Яворов и Пенчо Славейков. Нейният метасюжет, или това, което обвързва дванайсетте цикъла в последователност и обща идея, е "душата на художника", казано отново с фразата на Славейков. "Рицарски замък", с други думи, трябва да бъде портрет на модерната чувствителност от една изгубена вече епоха.

В една от малкото нови статии, написани за творчеството на Ясенов, Георги Чобанов настоява върху идеята, че сюжетът на стихосбирката изразява творческото развитие на нейния автор - от заключената кула на символизма до намирането на път извън средновековния замък-затвор⁵. Навярно и тази страна присъства, в крайна сметка поетът опознава света най-напред чрез собствения си опит, но задачата според мен е по-амбициозна. Тя отива отвъд изображението на индивидуалния (пък бил той и собствен) опит и се стреми да постигне обобщение на опита, споделен от всички (някога) млади поети на една (сякаш отдавна живяна) епоха.

По този начин бихме могли да си обясним друга особеност на лирическото преживяване в "Рицарски замък", която отдавна дразни въображението на неговите изследователи. Преди доста време Милена Цанева написа: "Неговият "Пан", неговият "Себепоклонник", "Заключена душа" и прочие поетични изображения са не толкова лирическа проекция на авторовата личност, колкото поетически маски. Свидетелство за това е самата артистична лекота, с която ги сменя." (Цанева 1990). Остава да добавим, че Ясенов не се и опитва да изгради паметник на своята собствена личност.⁶ Той гради паметник на своето време. Затова са му нужни много - и много различни - лица (или "маски"), в които да изрази полифоничната цялост на модерния опит. Проектът Рицарски замък в крайна сметка не е твърде далече от Пенчо-Славейковата утопия за лирическо пространство, в което биха могли да се поберат душите на всички "блажени".

Остава само да кажем няколко думи за съдържанието на този "паметник", или за неговия сюжет. Стихосбирката започва със самата светая светих на модерното преживяване от началото на века: идеята, че реалността е затвор, в който крее чувствителната душа на поета. (Под "реалност" имам предвид не само външната действителност, но и реалността на собственото му битие.) В първия цикъл - "Заключена душа" - възкръсва пълният реквизит на символистичната образност: сънища, плач, царкиня, старинна кула край морето, душа, уловена между желанието да излезе навън, сред "волните простори", и невъзможността да бъде намерен изход, защото сам Бог е изхвърлил ключовете на заключената врата.⁷ Няма нужда да споменавам, че душата е раздвоена между отчаянието и надеждата, между гнета и жаждата за живот.

Следващите два цикъла - "Есенен сън" и "Приказно царство" - са стонове на лирическата душа: "мъгла и болка", "плач и глухо примирение", напразни спомени за някаква изгубена слава, последвани от безутешния възклик "Аз съм морен, морен от погроми!". Посред стоновете изведнъж се пробужда желание за живот. Осем "Пробудни песни" се опитват да пробият мъглата на омагьосаното царство, майката е призована на помощ, а с нея нахлува и свежото присъствие на родна природа. Следват четири цикъла, които наслагват образи на природата ("Небе", "Луна") и на женственото начало (Мадона, Суламит, вечната майка-нощ). Лирическият герой провижда пътища на спасението и начини да се върне към истинския живот. В изцяло новия цикъл "Небе" той е "син на земята". Доминират разточително картинни образи на природата. И така се стига до "Пан".

Тази творба, емблематична за романтичната линия в предвоенния символизъм, тук изпълнява ключова роля: тя е вместена в лирическия сюжет на книгата като праг, като поврат; с нея идва моментът, в който се преражда заключената душа. Кулата-затвор е останала някъде назад, няма плач и молитви за помощ, лирическият герой тържествува с пантеистичен възторг, който черпи от идентификацията си с вечно жизнената природа.

"Ведрина" и "Себепоклонник" продължават светлата линия на възродената за живот душа. "О ведър ден без болка и тъга!", възкликва героят във "Ведрина", но едва в "Себепоклонник" се обръща назад, за да направи равносметка на изминатия път:

И много дни преминаха в тревога,
и много тъмни нощи - без луна,
но аз открих и слънцето, и бога,
и казах сам: "Да бъде светлина!"⁸

Този цикъл, в който има едно-единствено стихотворение, публикувано преди Първата световна война, е истински химн на романтичния и жизнерадостен индивидуализъм. Върху фона на настроенията, предизвикани от националната катастрофа, той звучи направо невероятно: по чудо избликнал глас-спомен за една съвсем различна епоха.

Финалният цикъл "Рицарски замък" на пръв поглед ни връща към самото начало: отново замък, непрестъпна ограда, високи скали, заключен герой... И уж ситуацията е същата, а преживяването е напълно различно. Сега героят не страда, а владее своя затвор. Високо над другите хора, той сам е развързал крилете си, сам е избрал участта да бъде самотен - подобно на Бог. Изследователите обикновено цитират една от строфите на предпоследната част, за да заключат, че лирическият герой (според тях припокрит с биографичния автор) е разрушил замъка на своята самота и е слязъл при другите хора:

О късен час на мойто късно лято,
о час на моя бунт неизживян!
Аз сам запалих замъка - и ето! -
събарят се стените върху мен!

Това обаче не е финалът на сюжета, а само един епизод. Последната, осма част създава контекст, в който той започва да прилича на сън, на мечта.

Аз много високо възлезнах и мъдрости много познах -
под мене земята остана погребана в бури и прах.
И нейния грохот суетен, и нейния трепетен стон
долита кат музика странна до моя надоблачен трон.

Финалът на книгата далече не е толкова еднозначен, колкото ни се иска да бъде, за да успеем удобно да припокрием биографичното развитие на автора с битието на неговия герой. Лирическият Ясенов си остава там, горе - в самотата на своя естетически замък, защото не се е намерил истински ключ за една заключена в миналото душа.

БЕЛЕЖКИ

1. Още по-малък е броят на тези, които са публикувани в периода 1909-1912, както твърди самият Ясенов, а това допълнително оспорва буквалността на неговото твърдение. [обратно]

2. Възможно е някои от стихотворенията да имат ранни варианти в чернова. Ясенов по принцип не обича да публикува, преди да е сигурен, че е постигнал максимално добро звучене на всеки текст. Те обаче са били подложени на основна преработка, за което свидетелства наличието на различима тенденция към опростяване на поетиката в новите текстове. [обратно]

3. Като офицер, Ясенов преживява войната открай докрай: ранен на Добруджанския фронт, награден с орден за храброст, после пленен, накрая освободен след примирието. Именно там, в ежедневния сблъсък с болестите, глада и смъртта, настъпва преломът в неговото отношение към света. Силно впечатлен от грандиозните събития в Русия, революционизиран от провала на българската политика в онзи момент, той отдава въображението и надеждите си на социалистическите идеи. През следващите седем години, до края на живота си, ще им остане верен. [обратно]

4. Везни впрочем е символистично по своята обща ориентация списание. [обратно]

5. Чобанов проследява и анализира връзките между отделните цикли, за да достигне до извода, че съществува "концептуално единство на стихосбирката, осъществено чрез развитието на теми, образи и мотиви, окръглящи одисеята на авторовата мисъл в един специфичен лирически сюжет". За него това е сюжетът на изминатия от автора поетически път. [обратно]

6. Трябва да не познаваме особеностите на неговия характер, за да помислим, че би могъл да направи подобно нещо. [обратно]

7. Целият цикъл (но най-пряко първата част, която попада сред новонаписаните творби и говори много за намеренията на автора) препраща към Дебеляновата "Легенда". Ясенов обаче разменя половата принадлежност на главните герои: сега заключената душа очевидно е в мъжки род и очаква - вместо своя "неведом" принц - някаква непозната (или пак "неведома") царкиня. [обратно]

8. Тази строфа любопитно пренаписва Яворовата "Песен на песента ми" в обратен ред. Докато там пътят на песента-душа свършваше в мрачно-разредения въздух на пълната самота, тук той завършва с абсолютния оптимизъм на един божествено жизнетворящ жест. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Чобанов 2014: Чобанов, Георги. "Рицарски замък" от Христо Ясенов - корективът на цялото. // Българският литературен модернизъм, 18.02.2014 <http://bgmodernism.com/Nauchni-statii/g_chobanov> (25.03.2018).

Цанева 1990: Цанева, Милена. Поет, герой и читател. // Цанева, Милена. Автори, творби и проблеми. София, 1990.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2018, № 3 (220)