КОГО ОЧАКВАТ СТАРИТЕ ПОЕТИ

Милена Кирова

web

Винаги досега съм мислела, че силните чувства не правят силна поезия, ако са непосредствено преобърнати в художествен образ, ако липсва моментът на културно опосредяване. Последната стихосбирка на Владимир Попов сякаш опровергава моето мнение, сякаш изкоренява моята вяра. Ясно и безизкуствено, започвайки със заглавието, тя оголва източника и причините на своето съществуване: смъртта на съпругата, загубата на човека, с когото си делял битието в продължение на пет десетилетия - един цял живот, сами по себе си. Отсъствие, книжка от петдесетина страници, съдържа три, неозаглавени отделно, цикъла. Първият от тях е съкратена версия на малката Лична хроника от 2013 г., той наистина хроникира - по дни - болката от загубата в продължение на първите няколко месеца. Другите два цикъла продължават тази тематика, но вече отварят в нея пролуки - пътечки из философския контекст на страданието. Тук има антологични стихотворения като нощни страхове ("те идват/ сенките на миналото/ обрасли с мрак/ безоки/ и безумни"); крепост ("приятелю/ не вярвай на данайците/ когато те обсипват със хвалебствия") или Тя идва, посветено на Иван Цанев ("кого оплакват старите поети/ без жените си/ преминали отвъд екрана на живота"). Ако има стихосбирка в българската литература, поне от последните двадесет години, открита в смисъла на личното преживяване, безпощадно оголена пред любопитството на читателя, дори някак ексхибиционистична в смелостта на присъствието си, това е Отсъствие. Стихосбирка-катарзис, казано в естетически термини, стихосбирка-терапия в психологически смисъл.

Дотук всичко сякаш оборва онова мнение за силните чувства, с което започнах... Изведнъж обаче ми хрумна да преброя стихотворенията във всеки цикъл. Четиринадесет, тринадесет, четиринадесет. И се запитах: възможно ли е някой да страда така добре и точно премерено? След това се вгледах в направата на всяко стихотворение. Ако кулминацията на българското умение за естетическо съвършенство на стихотворната форма е постигната в класиката от първите десетилетия на миналия век, то тези творби могат да бъдат наречени само класически. Те, най-малкото, принадлежат към онези промислени, изчистени, толкова редки творби, които предизвикват желанието за употреба на литературоведски подходи: анализ на структурните особености, назоваване на употребените тропи, интерпретация на вложените послания... И не защото са изградени със сложни думи и образи. Напротив, тук всичко е чисто до пределната възможност на словото да изразява точни значения, дори в пространството на душевния опит. Почти не срещаме обичайните лирически украшения: звънки метафори, неочаквани сравнения, провокативни изрази и ефектни стилистични поврати. Най-после разбирам "капана" на тази поезия. Усещането за непосредственост, за шокираща прямота, за безизкусност и самота посред морето на културния опит трябва да бъдат наречени лирически стил. Оттук идва привидното впечатление за пряка зависимост на поетическия дискурс от "силните чувства". Книгата изобщо не е "непосредствена" и "пряк израз на личното преживяване"; така ще я нарече само някой критик-аматьор. Тя е широко (по-точно ще бъде да кажа дълбоко) отворена към най-добрите традиции на философската лирика в българската литература. Отсъствие прави поезия в напрегнат диалог с духовния опит, изпитан от дълга редица поети, между които са Далчев, Яворов, Иван Цанев, дори Ботев. Книгата непрекъснато разговаря с тях в някакво метафизично пространство, до което човек получава достъп само през прага на трагичното преживяване, чрез загубата на нещо голямо. По този начин Яворов се опитва да създаде Философско-поетически дневник в Париж, непосредствено след смъртта на Мина. И не успява, защото никога не е бил философ. Владимир Попов прави това, което може: пише поезия, изписва своето спасение в стихотворения, от които не може да бъде отнето нищо, дори главните букви и запетайките (защото ги няма). Стиховете са неговият начин да отрече смъртта като абсолютно отсъствие. Впрочем истинското заглавие на тази книга трябва да бъде Присъствие.

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.05.2015, № 5 (186)