Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЪОБРАЗЕНАТА БЪЛГАРИЯ:
БРИТАНСКИЯТ КОЛОНИАЛЕН ДИСКУРС ОТ ВЧЕРА И ДНЕС

Милена Кирова

web

Независимо доколко четем вестници и гледаме телевизия, днес почти всички знаем за политическата кампания срещу българските и румънските емигранти, избухнала във Великобритания около края на миналата година. Първите и особено остри атаки идват от националистическата Партия на независимостта. Нейният ръководител и евродепутат Найджъл Фарадж нееднократно заплаши британците, че 29 милиона жители на двете най-бедни държави от Европейската общност вече си стягат куфарите, за да се преселят на Острова, където ще бъдат облагодетелствани от всички придобивки на местната система за социално подпомагане. Дори министър-председателят Дейвид Камерън в реч от 25 март обвини пришълците в benefit tourism (туризъм за облагодетелстване) и по този начин официализира параноичните настроения, избили сред британското общество. Нищо чудно, че някои сайтове започнаха да разпространяват ксенофобични подписки против приемането на емигранти от Източна Европа.

Ирационалния и компенсативен характер на подобни нагласи можем да видим лесно с помощта на статистиката. Според едно проучване от месец юни 2013 г. близо 60% от британците смятат, че най-големият недостатък на тяхното членство в Европейската общност е притокът на чужденци, които търсят по-добри условия за живот. Отново 60% от британците смятат, че най-голямата полза от членството им в Европейската общност е възможността да си намират по-добра работа и по-добри условия на живот в останалите европейски страни. Възприемането на другия като враг на реда и цивилизацията е социален механизъм с дълбоки корени, дори когато става въпрос за държави с доста ограничени отношения помежду им. Що се отнася до отношенията между България и Обединеното кралство, можем да го открием далече назад, някъде около средата на 19. век, когато се появяват и първите литературни сведения за българите и техните земи в англоезичната преса. Преди това поданиците на кралица Виктория само са подозирали, че съществува "нещо като страна, за която - макар че е разположена само на пет или шест дена път... се знае толкова малко, колкото и за вътрешността на Африка". Току-що цитирах уводните думи на един пътепис, публикуван през 1869 г. в Лондон с дългото и описателно заглавие "Пребиваване в България, или бележки върху ресурсите и администрацията на Турция: обстоятелствата и характерът, поведението, обичаите и езикът на християнското и на мюсюлманското население с оглед на Източния въпрос"1.

Авторите не са изкусни писатели и не претендират за художествени достойнства на своя текст. Вместо това обаче те очевидно са заразени от ранните стъпки на науката антропология, както личи от уводното сравнение с вътрешността на Африка, и от нейните претенции да казва истината, неоспорима, защото е видяна лично, при това с очите на изследователи от големите колониални сили от 19. век: "Авторите не претендират да бъдат смятани за специалисти в политиката или политическата икономия, но това, което са написали, е голата и буквална истина" (VІ). Като истински мисионери на цивилизацията, рицари на европейския прогрес и защитници на християнските добродетели, те се вричат, че: "в нито един момент не са се доверявали на слухове и не са приемали за истина обичайните обвинения, които си разменят християни и мюсюлмани, без да са ги проучили сами и без да са се уверили в тяхната достоверност" (VІІ).

Книгата заявява себе си като единствената пълна и вярна репрезентация на българите пред английската публика, която едва ли е имала причина да се съмнява в нейните претенции и в честността на авторите, още повече че единият от тях е пенсиониран капитан от армията на Нейно Величество. Съвсем друга би била рецепцията на българските читатели. Казвам "би била", защото пътеписът не е превеждан на български, почти не е използван като източник на етнографски сведения и - както ще видим - не предразполага към промяна на така сложилата се ситуация. Разбира се, най-интересното в нейната културологична интерпретация ще бъде именно това разминаване между потребностите на две национални публики, това разночетене на историческата действителност.

Както повечето пътеписи на своето време, "Пребиваване в България" не е лишен от политическа тенденциозност; впрочем той напълно я осъзнава и я прилага с гордост като патриотичен ангажимент. Политическото послание, от друга страна, може да бъде разбрано в рамките на онзи международен проблем, известен като Източния въпрос; в него Велика Британия се стреми всячески да удържи целостта на Отоманската империя, за да успее да я превърне в скрита колония на своите икономически интереси. Но нека да видим вече кои са авторите на тази книга. Първият, Станислас Сейнт Клер, бивш капитан от 21. пехотен полк, твърди, че е прекарал в България три години и е "напълно запознат с всички славянски езици и диалекти" - очевидна хипербола, която може да прозвучи достойно само в устата на един героичен военен мъж. Другият автор, Чарлс Брофи, очевидно свири втора (дискурсивна) цигулка, и то не само защото е престоял в същото село2 наполовина по-кратко от своя другар, притежавайки известни познания на езика на турците. Общата задача на двамата е да шокират британската публика, да разрушат нейните "предварителни представи", особено когато те изразяват "съчувствие към един народ, за който фалшиво се смята, че е потиснат и страда" (VІІ).

Въпреки че са обиколили много български градове и села, Сейнт Клер и Брофи никога не успяват да забележат някакви разлики между хората, както и между техните домове. Всички българи изглеждат еднакво: намусени, затворени хора, облечени с дрехи в някакъв мрачен цвят, неразбираеми и непредсказуеми - дотам, че всеки почтен човек свиква да се движи сред тях само с оръжие. Авторите никога не наричат своите персонажи с техните истински имена, обикновено им прикачат по някое (типично според тях) българско име (Николаки, Димитри, Коджа Кераз или мис Тутурица, мисиз Таназ, мисиз Димитри), а най-често използват, при това за да посочат един човек, събирателното название "рая" (пейоративна турска дума, която означава общността на едно ято или стадо). Вдъхновени от новопоявилата се наука антропология, те обичат да представят впечатленията си чрез сравнения (особеност, която впрочем срещаме и във всички български пътеписи от 19. век). Има два вида сравнения. Първият е основан върху популярни знания за екзотични и примитивни места, населявани от "диви" африкански или индиански племена. Българите се оказват успешно вписани в образа на нисшия друг, който живее, диша и мирише различно: "...защото раята, като негъра, разпръсква около себе си специфичен мирис... който прави възможно да се приложат към цялата раса думите, които Данте използва, за да опише Герион: "Ей звяра, кой цял свят овонява" (7).

Храната, дрехите, поведението и традициите на българите също са странни, първобитни и несъвместими с достиженията на европейската цивилизация. Ще си позволя да цитирам малко по-подробно описанието на една типична вечеря в един типичен български дом, където е попаднал, за да нощува, странникът-чужденец. (Ако не ви напомня много известната вечеря в дома на чорбаджи Марко, случваща се почти по същото време, то е защото различните автори имплицират различни цели в "реализма" на своето литературно изображение.) "Донася се софрата и се слага на пода, върху нея се появява купчина кисело зеле, плувнало в мазнина и обилно подправено с чесън; пред всекиго се поставя голям къс горещ полуопечен хляб. На никоя от жените в семейството, рядко се прави изключение за майката, не се позволява да вземе участие в яденето, те трябва да изчакат, за да се нахранят, когато мъжете са вече свършили. Ако си странник, може би ще ти се предложи изтънченото удобство да ползваш дървена лъжица за хранене, но обичайният навик е да потапяш пръстите си в една обща паница, измъквайки колкото може по-голяма хапка оттам, след това да изпънеш главата си силно назад и да набуташ храната в гърлото си колкото може по-дълбоко; ако си особено придирчив, можеш след всяка хапка да изтриваш пръстите си в парчето хляб, но тази прекалена деликатност в никакъв случай не се смята за задължителна и може дори да се възприеме като мълчалив упрек към останалите на масата. Кана с вино непрекъснато минава от човек на човек и се долива от някоя между големите бъчви, струпани на терасата; преди да отпиеш, трябва да се прекръстиш, за да не позволиш на дявола да влезе в теб заедно с виното" (13-14).

Първото нещо, което е склонен да си помисли читателят на тези редове, е, че авторите биха могли да бъдат и по-снизходителни към нравите на един народ, живял векове наред в "чрево адово", като вместо деликатността на нравите оценят гостоприемството, което им е било оказано. Всъщност въпросът с гостоприемството се изяснява в описанието на онова, което се случва на другата сутрин. "Поръчваш да ти се доведе конят и питаш главата на фамилията колко трябва да му платиш. Ако това ти се случва за пръв или за втори път, задаваш въпроса с надеждата, че ще получиш отговор "Нищо не искам", и тогава ще подадеш на своите домакини сума, поне два пъти по-голяма от цената на всичко, което си получил от тях. Няколко дни опит, пътувайки сред раята, обаче са достатъчни, за да изгубиш подобни красиви илюзии. Виното, което си изпил, пилетата, които са сготвили, хлябът, който си изял, царевицата за твоя кон - всичко е пресметнато наум с финансова точност, каквато дори не си подозирал, че може да постигне един селянин-християнин. Ако домакинът ти се окаже почтен човек, той само ще утрои цялата сума [...] А за неудобството, което си причинил, и за леглото от теб се очаква да дадеш бакшиш, чиято стойност трябва да избереш сам" (19-20).

Все така детайлно описвайки живописните особености на българския национален бит, без да забравят сравненията с други народи, Сейнт Клер и Брофи успяват да съградят обширно въображаемо пространство, населено от всички етнически общности, чиито нрави не се побират в техните представи за ред и прогрес. Освен негрите тук попадат японците, индианците и дори прусаците, стига да са облечени във войнишки шинел: щом прекрачиш прага на някоя българска къща, домакините те подлагат на разпит с тон, който напомня военните заповеди в пруската армия (21). Вторият вид сравнения изправя българите срещу цивилизованите представители на Европа - т.е. англичани, понякога и французи. Изходът от тези сравнения очевидно не може да бъде в полза на българската страна. Както например в начина, по който българските мъже решават помежду си въпросите на честта: "Щом възникне кавга, раята, вместо да повери случая на Божието решение, като организира дуел с ножове, предпочита да намушка противника си, когато му падне сгода, или да си отмъсти тихомълком с отрова - занимание почти безнаказано в една страна, където полицията рядко може да бъде видяна извън стените на градовете, а християнинът я смята за свой естествен враг" (3).

На този фон съвсем неочаквано ще срещнем сравнение, в което българската рая се оказва подобна на хората от викторианското общество; това се случва, разбира се, щом авторите отварят думата за жени. Българските момичета например, докато чакат за вода край единствената чешма на селския мегдан, "се впускат в клюкарстване, неделимо от всички срещи на красивия пол, независимо дали на Балканите, или по пейките на Rotten Row3, или в Ботаническата градина" (4). Полът надхвърля геополитическите граници и полага очертанията на една световна родина, която се обитава от човешките слабости и недостатъци. Българските деца също могат да споделят една невидима прародина заради общата си прилика с онзи животински вид, от който е тръгнал произходът на човека: "невзрачни малки изродчета, подобни на маймуни, голи, както са се родили" (8-9).

Антропологическите открития на Сейнт Клер и Брофи са увенчани от наблюденията им върху формата на главата, характерна за българската жена. Тъй като виждат, че жените носят, особено в празнични дни, "малка шапка от картон, покрита с червен плат"4, и предполагат, че тази шапка "се носи от най-ранно детство, прилягаща много плътно към главата", те заключават, че тя "придава на главата една странна и некрасива коническа форма, която обаче остава невидима, докато шапката и кърпата са на главата; този процес е точно обратното на онзи, който извършват северноамериканските племена на плоскоглавите индианци" (17).

Религиозните възгледи на българите, макар че ужким са християни, също изразяват най-вече бездънна безпросветност и примитивност: "Българинът дори не може да види в ума си разликите между Небето, Чистилището и Ада... той си представя задгробния свят като някакъв ресторант за скара, в който се намират душите на мъртвите, макар недохранени, затова им изпраща там дарения от печено месо чрез простия способ да ги оставя по гробовете на своите умрели другари" (60). Религията на българите по принцип се оказва антирелигия; вместо да води към духовното възвисяване на тези, които я изповядват, тя ги стимулира да се отдават на безпросветност и мързел: "И нима една религия, която напълно забранява да се работи през 183 дни в годината, а през останалите 182 дни обезсилва своите вярващи с пости, каквито Европа не познава, освен евентуално в някой трапистки манастир5, може да окуражи развитието на цивилизацията в значима степен?" (97).

Наистина, какво ли може да се очаква от един народ, сред който дори предразсъдъците са по-абсурдни от предразсъдъците "на всеки друг народ", а селската вещица "отказва да прилича на своята европейска сестра: тя е загубила умението да лети на метла, не се събира с посестримите си на Шабат/Sabbat [...] и навярно никога не е чувала, че съществува планината Херц" (60)?

По време на своето тригодишно пребиваване Сейнт Клер и Брофи имат възможност да опознаят издъно битовите навици на българския народ. Ще се спра за малко на техните наблюдения върху сватбата и брачните отношения. В уреждането на сватбата между двама млади българи има нещо на пръв поглед общо с традициите на британското общество: "тя по никакъв начин не представлява свързване по любов; младият мъж иска да се наложи като глава на домакинство и си избира съпруга така, както би избрал впряг от биволи, защото отношението му към нея е като към машина за труд [...] По този начин булката се избира не заради красотата на нейните - малко или повече, но винаги калмукски - черти, а заради мускулната сила, която ще я направи ценна колкото едно товарно добиче" (71). Да не забравяме, че става въпрос за "страна, в която яко сложената невеста е добра инвестиция, а не скъпо струваща луксозна принадлежност". (Страхувам се, че това последно твърдение, едва ли замислено като похвала на българския съпруг, в действителност е звучало доста привлекателно на цивилизованите британски съпрузи, възпитани да преглъщат прищевките на своите луксозни жени.)

Неслучайно поставих акцент върху етнографските наблюдения на Сейнт Клер и Брофи. Недоброжелателни колкото могат да бъдат едни наблюдения, те все пак едва ли са напълно измислени, изцяло въобразени. По разбираеми причини никога не са били преведени и популяризирани на български език: присъствието им би попаднало в рязък дисонанс с романтическата митология на патриархалния бит, тиражирана в течение на два века от историята, етнографията и фолклористиката, но все пак на първо и най-влиятелно място - от българската литература. В действителност имаме два полюсно различни в своята идеологическа интерпретация дискурсивни подхода; проблемът е там, че във функционално отношение, като механизми на обобщение и оценка, те съмнително си приличат. И в двата случая наблюденията са предпоставени от идеологическа мотивация (имперски-колониална6 в единия, националистично-романтическа в другия случай), подходът е телеологичен (резултатът определя методиката на наблюдение), заключенията предхождат анализа в съзнанието на авторите. А по средата на тези два подхода, заклещен между Сцила на своя патриотичен ангажимент и Харибда на желанието да изрови някаква историческа истина, остава днешният модерен интерпретатор. Оставаме ние.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. S. G. B. St. Clair, Capt., and Charles Brophy. Residence in Bulgaria; or Notes on the resources and administration of Turkey: The Condition and character, manners, custom, and language of the Christian and Mussulman populations, with reference to the Eastern Question. London, John Murray, Albermarke Street, 1869. За откриването на този пътепис съм задължена на Татяна Стойчева и на нейната книга "Български идентичности и европейски хоризонти 1870-1912" (София: Изток-Запад, 2007, 67-81). [обратно]

2. Става въпрос за с. Дерекьой, днес Константиново, във Варненска област. Оттук двамата пътешественици са предприемали обиколки в съседните и по-далечни населени места. [обратно]

3. Известна алея в Хайд парк; през 19. век е била модно място за разходки на висшето лондонско общество. [обратно]

4. Това трябва да е фес, какъвто са носели не само мъжете, но и жените в Османска България. [обратно]

5. Траписти са били наричани понякога монасите от католическия Орден на цистерианците, които съблюдават стриктни правила, по името на манастира La Grande Trappe във Франция, откъдето тръгва движението през 17. век. [обратно]

6. По-подробно за колониалния характер на този пътепис виж във вече посочената книга на Т. Стойчева. [обратно]

 

 

© Милена Кирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2014, № 1 (170)