|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЪЛГАРСКАТА АНТИТОТАЛИТАРНА ЛИТЕРАТУРА? Милена Кирова Внушителна черно-бяла книга, побрала усилията на трийсет и шестима автори в резултат на научна конференция, инициирана и организирана от Института за литература към БАН през март 2009 г. Посветена е на двайсетгодишнината от падането на Берлинската стена и в някакъв смисъл представлява алтернатива на хаотичните медийни опити да се осмисли събитието, което разполови нашия живот. Първият въпрос, на който би трябвало да си отговорим във връзка с темата, е, разбира се, съществува ли някакво относително цяло и кохерентно явление, което бихме могли да означим като "българската антитоталитарна литература"? След това ще се наложи да мислим върху всяка дума отделно: кои са границите на българското, разделено между вътре и вън?; какъв е историческият смисъл на понятието "антитоталитарна"?; литература ли е емигрантската публицистика, която сякаш единствена е в чистия смисъл на термина антитоталитарна? С това обаче проблемите няма да свършат. Напротив, сега започват въпросите за отношенията между тази (очевидно потисната и понякога дори буквално неналична у нас) литература и канона? Има ли тя място в канона? Трябва ли изобщо да й търсим място в канона, след като я дефинираме именно откъм нейната "анти" (антиавторитарна, антиинституционална) страна? В противен случай - има ли достатъчно сили, за да оформи алтернативен канон? В сборника ще срещнем няколко текста, които далече надхвърлят задачите на конферентен доклад и проблематизират някои от тези въпроси, като проправят нова посока в българската литературна история. Такива са работите на Вихрен Чернокожев и Николай Аретов. Тук ще срещнем и опит за дефиниция: "Антитоталитарна е оная литература (във възможно най-широкия смисъл на понятието литература), която, инакомислейки, със свои специфични художествени и/или документални изразни средства защищава насилствено потъпканите граждански права и свободи... Това е литературата въпреки, която принадлежи единствено на самата себе си" (Вихрен Чернокожев). И макар че тази дефиниция ми се струва твърде обща и с доста размити граници, тя позволява да интегрираме в сравнително единен процес три различни епохи на българската култура: времето до 1944 г., когато немалка група творци проявяват силни антимонархически, антиавторитарни настроения в своите творби (започвайки с Алеко Константинов и Стоян Михайловски, после Димитър Подвързачов, Гео Милев, Райко Алексиев, публицистиката на Трифон Кунев, критиката на Йордан Бадев и Данаил Крапчев...); след това идва периодът 1944-1989, който очевидно трябва да бъде разцепен в две различни посоки. Първата е белязана с "духовното дисидентство" на автори, като Константин Павлов, Александър Геров, Блага Димитрова, Радой Ралин, Стефан Гечев...; другата - с държавно-политическото дисидентство, родило емигрантската публицистика на Георги Марков, Христо Огнянов, Стефан Попов, Румяна Узунова, литературата на Цветан Марангозов... Всъщност тук има и трета линия: публично неслучената литература на инкриминирани автори като Йосиф Петров, Змей Горянин, Асен Христофоров... Третият период е времето след 1989, най-вече 90-те години (символично може да бъде наречено Как ехото заглъхва) с пиесите на Цветан Марангозов, сатиричната драматургия на Константин Павлов, поезията на Ани Илков...; също така силната документална вълна от началото на XXI век. Акцентът в изследователската работа на авторите от сборника пада тежко върху втория период (1944-1989); симптоматично е, че преобладава нагласата да се проблематизират антитоталитарните аспекти в творчеството на иначе добре разположени спрямо критериите за национална значимост автори. Малко на брой, но много интересни са текстовете, които откриват "нови" или поне малко известни фигури на българския културен живот от социалистическо време: Зейнеп Зафер за покъртителната история на Ахмет Шериф Шерефли, Николай Аретов за Асен Христофоров, Васил Балевски и Милен Радев, които на практика въвеждат "в обращение" фигурата на най-значимия в политическия живот на Запад български емигрант Стефан Маринов Йовев. Непременно искам да спомена и работата на Димитър Бочев върху "българската литература и култура в емисиите на западните радиостанции за България" - честен, аналитичен и безмилостен поглед отвътре върху историята на едно явление, което, погледнато само отвън, е лесно податливо на идеализация и свръхинтерпретация, макар и с "демократична" цел. И независимо от това как бъдещето постепенно ще подреди фигурите и фактите на неотдавна отминалото тоталитарно време, сборникът "Антитоталитарната литература" е важна стъпка в преосмислянето на българската културна история.
Антитоталитарната литература. Ред. колегия: Вихрен Чернокожев, Божидар Кунчев, Едвин Сугарев. София: Изд. център "Боян Пенев", 2009, 464 с.
© Милена Кирова Други публикации: |